Теми История на психологията

Теми история на психологията

Тема 1 А

Гръцки философи. Психология на средновековието. Психология на ренесанса.Рефлекторна природа на психичното Сченов, Хелмхолц, Вебер, Хефнер

 

Сократ (на гръцкиΣωκράτηςСократес469 пр.н.е. – 399 пр.н.е.) е древногръцки философ, един от най-важните символи на западната философска традиция. Чрез проучвания и задаване на въпроси той създава нов клон на философията, която дотогава е ограничена от рамките на теориите за природата, отнасящ се до морала и моралното образование. Този нов аспект на философската наука се нарича етика (от гръцки: етос — характерното за отделния човек, това, което го различава от другите и му придава индивидуални черти). За Сократ моралното развитие е най-важната човешка задача. За него философията не е само куп от учения и догми, а и начин на живот.

Пла̀тон (на гръцкиΠλάτων) е древногръцки философматематик, ученик на Сократ Наред със своя учителСократ и с ученика си Аристотел, Платон поставя основите на Западната философия и наука

Хераклит (на гръцкиΗρακλειτοςот Ефес, произхожда от царски род. Той е древногръцки философ. Името му се свързва с диалектическия метод на познанието. Според него процесите и явленията трябва да се изучават, когато са свързани. Той не е съгласен с ТалесАнаксимандър и Питагор за природата на първичната субстанция и твърди, че всичко произлиза от класическия елемент огън, а не от въздух, вода или земя. От това следва, че промяната е реална, а устойчивостта — илюзия. Известен е с афоризма „Панта рей“:

Πάντα χωρεῖ καὶ οὐδὲν μένει
Всичко тече и нищо не остава

Аристотел -Логика

Аристотеловата „Първа аналитика“ се смята за първото изследване в областта на формалната логика, която остава доминираща в западната логика до развитието на математическата логика през XIX век. Столетия по-късно Кант твърди, че теорията на логиката на Аристотел напълно съответства на ядрото на дедуктивния метод.

Самият Аристотел твърди, че „по темата за съжденията“ не изхожда от „нищо с по-ранна дата, за което си струва да се говори“. В същото време Платон отбелязва, че синтаксисът е създаден преди него — от Продик, който проявява загриженост за точното използване на думите. Логиката изглежда произлиза от диалектика – ранните философи често използват в своите дискусии техники като довеждане до абсурд, но не стигат до истинско обяснение на логическите заключения. Дори Платон се затруднява с логиката — макар че има ясна представа за дедуктивния метод, той не успява да конструира на практика дедуктивна система, а разчита преди всичко на своята диалектика.

Платон смята, че дедукцията просто следва от предпоставките, така че се фокусира върху поддържането на солидни предпоставки, от които естествено да следват заключенията. Той разбира, че би било полезно да разполага с метод за получаване на заключения, но не успява да го развие. Най-добрият му опит в тази насока е развит в книгата „Софистът

Средновековна философия

Тук най-общо се включва философията в периода между падането на Западната Римска империя иРенесанса. Философията е дълбоко обвързана с религията. Благодарение най-вече на ислямски преводи и коментари, по-късната християнска средновековна схоластика преоткрива класическата гръцка философия.

Философия на Новото време

Първият период на модерната философия започва през 17 век и обхваща времето между Рене Декарт и Имануел Кант. Той най-общо се припокрива с Просвещението. Един от основните дебати тук е между рационализъм и емпиризъм. Силно влияние оказва възраждането на науките и най-вече развитието на физиката. Важни имена през тази епоха са ДекартМонтенБейкънЛокБърклиХюмСпинозаЛайбниц.

Тема 1 Б

Рефлекторна природа на психичното Сченов, Хелмхолц, Вебер, Фехнер

 Сеченов – Разработва теория за психическа регулация на поведението. Предлага за своеобразието на рефлексите чиито центрове лежат в главния мозък. Нов подход към работата на функциите на сетивните органи, според която работата на рецепторите представлява само половината работа ( анализатор) , а другата половина са мускулите.

Схема на рефлекс на Сеченов – рефлекса започва с разпознаване на заобикалящите условия-организма получава информация за средата в която ще действа- мускулите и техните нервни окончания дават сигнализация за пространствено-времевите условия-рефлекторната работа завършва със съкращаване на мускулите. Познавателният ефект предава обратно в центъра на главния мозък и това изменя образа на възприеманата среда. Рефлексния механизъм на поведение образува рефлекторен пръстен, чрез който се регулира психическото поведение.

Сеченовско задържане- Дразненето на центровете в главният мозък не само може да възбуди рефлекс , но главният мозък може да контролира и оказва влияние върху двигателната дейност потискайки  рефлекса .

Интериоризация – когато рефлекса е прекъснат и не преминава в движение , последната част от рефлекса носещ познавателният заряд отива навътре , превръща се в мисъл, която продължава да следи за поведението.

Хелмхолц – Осъзнаването на на усещанията в чист вид е затруднено от това , че то служи за ориентиране в обкръжаващия свят и затова се осъзнава не усещането а, сетивните качества на предмета.

Теория на символите – отношението на усещането към обективният свят е под формата на символи, знаци , чието съдържание няма нищо сходно с реалните свойства на предметите, но които са достатъчни, за да обезпечат успеха на действието.

Пръв забелязва и измерва скоростта на нервния импулс, смята , че мисълта и движението се следват едно друго на определени интервали.

Закон за специфичната енергия на нервните влакна – отделните влакна във всеки отделен нерв носят специфични съобщени до мозъка.

Вебер – Изследвания на физиологията и сетивните органи. Научни опити в процеса на откриване на най-малките осезаеми сетивни разлики и разстоянията между тях.

Закон на Вебер – Едва доловимата разлика е постоянен процент от интензитета на стимула ( k . dR=dR/R ) където k е постоянна , а R стандартна величина на стимула. Постоянният процент установяван във всички отделни случаи е известен като Констаната на Вебер

Фехнер – разработва психофизиката – изследването на взаимоотношението между психиката и материалния свят. Когато интензивността на стимула се увеличава в геометрична прогресия, психичното усещане се увеличава в аритметична прогресия.

–  Метода на константните стимули или откриването на количеството различие в стимулацията, необходимо, за да се идентифицира онова различие, което е било полезно за измерването на праговете на усещането и способностите

–  Метода на границите, първоначално наречен метод на едва забележимите различия, за определяне на праговете на зрителната и температурна стимулация.

Закона на Вебер-Фехнер е емпиричен физиологичен закон, който се заключава във факта, големината на усещането за определено дразнение е пропорционално налогаритъма на големината на самото дразнение.

ТЕМА 2

Обособяване на психологията като наука. Вилхем Вунд. –първа лаборатория по психология- интроспекционизъм.

Николай Грот- Обособяване на психологията като самостоятелна наука в Русия.

Херман Ебинхаус – изследване на паметовите функции.

Вилехем Вунд -Вунд създава първата в света лаборатория по психология в Лайпциг, като конкретна година се посочва 1879 г., като основен метод в своята лаборатория той използва интроспекцията (самонаблюдението).

Откриването на тази лаборатория се счита от мнозина за поставяне на начало на обособяване на психологията като самостоятелна наука.

Николай Грот -1917г създава лаборатория по психология към университета Гомел, в който преподава литература естетика, изкуство, логика и психология.

Идеи:

Защитава развитието на психологията като самостоятелна наука в Русия.

Застъпник е на идеята за социалният произход на съзнанието . Работи върху проблема за структурата и развитието на съзнанието , най-вече върху ключовият според него проблем между афект и интелект.

Провежда изследвания за естетическото влияние на литературата върху личността.

Работи над теория на развитието . През различните периоди от животът си ги нарича различно „ теория на инструменталното поведение“ , „ теория на развитието на културните форми на поведение“ и „ културно-историческа теория“

Смята че: В детска възраст мисленето се намира във функционална зависимост от паметта, а в преходна възраст тези отношения стават обратни- паметта започва да функционира и да зависи от мисленето с понятия.

Съществуват сложни отношения между процеса на обучението и развитието : обучението е добро само когато върви преди развитието.

Херман Ебингхаус -е първият психолог, изследвал експериментално ученето и паметта, създава безсмислената сричка, която революционизира изучаването на асоциацията и ученето. До 1905 г. той работи по създаването на тест за довършване на изречения – може би първият имащ успех тест за висши умствени способности. Изследователските методи на Ебингхаус са обективни, експериментални и количествени чрез педантично наблюдение и запис. Неговите процедури поставят началото на данните върху изследванията на асоциацията и ученето, издържали проверката на времето. Кривата на Ебингхаус на запаметяването или забравянето демонстрира, че материалът бързо се забравя в първите няколко часа след заучаването и след това с течение на времето процесът се забавя.

Тема 3

Вюрцбургска (Кюлпе) Корнейлска( Титченер) ориентация на итроспекционизма. Бине-възникване и развитие на диференциалната психология.

Освалд Кюлпе (на немскиOswald Külpe) е един от структуралистките психолози в края на 19 век и началото на 20. Той е повлиян силно от ментора си Вилхелм Вундт, но по-късно при разногласия с Вундт относно сложността на човешкото съзнание го напуска. след което напуска Лайпциг и отива във Вюрцбургския университет, където започва да практикува, това, което той нарича систематична експериментална интроспекция. Неговите субекти биха довършили сложни задачи и след това трябва да доставят ретроспективен поглед на когнитивните си процеси по време на задачата.

Неговото главно откритие, познато като „безобразна мисъл“, изглежда да бъде тази мисъл, която се появява без отделносензорно или образно съдържание.

Едуард Брадфорд Титченър е английски психолог, студент на Вилхелм Вунт. Той пренася структурализма в САЩ от психологическата лаборатория на Вундт в Лайпциг. Предметът на структурализма е опитът. Съзнанието се определя като общата сума на опита във всеки даден момент, а психиката — като общата сума на опита през целия живот. Титченър смята, че психологията трябва да изучава обобщената човешка психика, а не отделните психики и в никакъв случай индивидуалните различия.

Още учи, че съществуват три елементарни състояния на съзнанието — усещания, образи и афективни състояния. Усещанията са основните елементи на възприятието; образите са елементите на идеите, а афективните състояния са елементите на емоциите. Към края на живота си започва да твърди, че психологията не трябва да изучава елементите, а дименсионалните атрибути на психичния живот, които според него са качество, интензитет, продължителност, просторност и яснота. Поставя под съмнение контролирания метод на интроспекцията и препоръчва по-открития, феноменологиченподход.

Алфред Бине (от френскиAlfred Binet) е френски психолог, един от създателите на първата метрична стълбица за измерване на интелигентността.  Интересуват го всички мисловни процеси, но се посвещава най-вече на изучаването на интелигентността, която се опитва да обхване възможно най-всестранно. Изучава израженията на физиономията, аспектите на главата и тялото, занимава се с графологияи с интелигентността у децата. Събира голяма част от данните си, като изследва собствените си дъщери – кара ги да решават задачи и да разказват за стъпките, които са минали в процеса на решаването. Всичко това води до концепцията му за „интелигентността“. Той осъзнава, че у децата съществуват значими индивидуални различия. Но той е остро критичен към медицинската професия, че приема умствената изостаналост като болест. В сътрудничество с Виктор Хенри Бине установява, че има различни типове паметзрителна, за числа, музикална и за изречения. Съвместно те разработват тестове за измерване на тези различни типове памет.

През 1904 г. френското министерство на образованието назначава комитет, който да направи препоръки за промени в образованието на бавноразвиващите се деца в парижките училища. Решението те да се отделят в специализирани училища е зависело от разработването на някакви средства за идентифицирането им. На Бине е възложено да разработи тест, който става първата метрична скала на интелигентността (E.M.I.). Този тест се появява през 1905 г. в резултат на сътрудничеството между Бине и Теодор Симон и до 1911 г. Бине не спира да го усъвършенства. Подрежда задачите не само по трудност, но и според възрастта, на която средното дете би могло да ги реши, така може да се изчисли умствената възраст на детето, независимо от биологическата му възраст.

Възникване на диференциалната психология ,причини.

Най-голяма заслуга за създаването на основните методи на диференциалната психология има Алфред Бине. През 1895_г. заедно с Анри, той пише статия „Индивидуалната психология“, в която обосновава необходимостта от изследване на природата и развитието на индивидуалните различия, както и на взаимоотношенията на отделните психични процеси у един и същи индивид, с оглед да се разкрият фундаменталните процеси, които ще позволят класифицирането на хората в отделни типове

Тема 4 – български автори

Цветан Радославов – 1863-1931 – Ученик на Вунд – Той отхвърля всички покани за преподавателска кариера във ВиенаЛайпциг и Прага и се завръща в родината си, където допринася за съграждането на съвременна България, като учи младите българи на западни и древни езици, психология, етика и логика.

Петър Нойков –1868-1921 –Ученик на Вунд . Първия професор по педагогика. Трудове: Учение за активно образование.- Физиологически прояви на половото съзряване у българските ученици. Поглед на развитието на българското образование до Паисия.

Спиридон Казанджиев –1881-1921- Ученик на Вунд . Той е български психолог и философ-идеалист. Трудовете му са в областта на общата, възрастовата, военната психология, както и на философията, естетиката, логиката, литературната критика.

Никола Алексиев –1877-1912 – Ученик на Вунд -бащата на Българската експериментална психология. Във възгледите си по въпроса той е силно повлиян от работата на Густав Хефнер. 1906г въвежда експерименталното регулирано и контролирано самонаблюдение, посредством , което изследва чувствата. Прилага . Прилага експерименталната интроспекция при изучаването на афектите и волята. Смята , че експерименталният метод не се състои от изхвърлянето на самонаблюдението, а в неговото урегулиране и планомерните въздействия върху наблюдателя.

Кръстьо Кръстев -1866-1919- Ученик на Вунд- Философски възгледи –  „материята е дело на нашия дух“ и съществува „само като състояние на нашето съзнание“ Кръстев са формирани под въздействието на немската неокантианска естетика 

 Учение за афективните процеси и индивидуалността в българската интроспективна психология.

 Всяко самонаблюдение се реализира като ретроспекция , като отсрочено във времето осмисляне и вербализиранена собствените преживявания.

Не е възможно субектът едната половина на съзнанието да се самонаблюдава , а с другата да преживява или преработва предметното съдържание.

Ретроспективната организация на дейността на съзнанието не отменя научното самонаблюдение.

Ретроспективните техники и анализи трябва да се съсредоточат не върху конкретното и неповторимото съдържание на оригиналното преживяване , а върху типичното и фундаменталното в него, което се явява по един и същ начин в отделните моменти.

 – Самонаблюдението , не може да функционира като кат научен метод без специално обучение на неговите субекти.

– Опосредстваното наблюдение на душевните явления в запомнянето( когато непосредственото наблюдение е невъзможно)

– Интроспекцията е зависима от качествата на на психичните процеси.

– Необходимост от определено равнище на интелигентност и морален самоконтрол.

– Снемане на бариери като конформизъм, социална желателност, неискренност и други тенденции, присъщи на възрастния човек.

– Самонаблюдението е индивидуален , субективен,интимен и неповторим от другите момент.

– Експеримента не може да надникне в най-сложните душевни образувания.

– Самонаблюдението е единственият начин за наблюдение и изучаване на психичните прояви, останалите методи са само негови разновидности

– Изучава психологията на интелекта.

ТЕМА 5

Теория за интенциите и актовете на съзнанието Франц Брентано.

Гещалтпсихология –Мак Вертхаймер, Курт Кофка ,Волфганг Кьолер

Гещалттерапия –Фредерик Пърлс

Теория на полето –Курт Левин

Франц Клеменс Брентано  е немски философ и психолог. За разлика от книгата по физиологична психология на Вилхелм Вундт, книгата на Брентано „Psychology From an Empirical Standpoint“ (Психологията от емпирична гледна точка) твърди, че основния метод на психологията е наблюдението, а неекспериментирането. Докато съвременникът му Вундт основава психологията като наука чрез експерименталният метод за изучаване на съзнателните процеси и структура, основният метод на Брентано е наблюдението на опита като дейност — акта на виждането на цвета като нещо различно от сензорното съдържание на цвета. Психологията на актовете на съзнанието е повече емпирична, отколкото експериментална, макар че изисква внимателно наблюдение на индивидуалния опит и включва също данни от експериментирането.

Гещалт психологията

Вертхаймер се появява като допълнение към традиционния метод на научен анализ. Названието на школата идва от немскатадума „гещалт“, което означава, цялост, форма, конфигурация, свързаност на елементите, затвореност и други. Приетият начин за научно анализиране на феномени е бил описването на частите и достигане до цялото чрез събирането на така получените описания. Вертхаймер показва, че формирането на Гещалтите се ръководи от висшия принцип, който той нарича тенденция към „добрия Гещалт“, или принципа Praegnanz (стегнатост, сбитост). Оказва се, че тази терминология лесно се поддава на недоразумения. Неформалният термин „добър Гещалт“ внушава субективна оценка в служба на определено предпочитание или цел, а е замислен да описва строго обективната тенденция към по-голяма простота и подреденост. Тенденцията към най-простата налична структура при дадени обстоятелства или (за да използваме един свързан критерий) към най-ниското налично ниво на напрежение е имала голяма обяснителна стойност особено м изследването на възприятието. Според Макс Вертхаймер, в полето на съзнанието функционират два контекста – фигура и фон, като фигурата винаги е по-ясна, по-чиста, по-обособена, по-очевидни са нейните граници. Фонът изглежда като продължение на фигурата, но е по-тъмен, по-отдалечен, слабо поддържащ фигурата. Динамиката между фигурата и фона се подчинява на няколко закона:

  1. Закон за центриране (центрация) – съгласно тозизаконсъзнанието е центрирано върху една фигура, работи с нея и е съсредоточено върху нея. Не е възможно цялото съдържание на съзнанието да приеме ролята на фигура.
  2. Закон за прецентриране – според този закон фигурите се сменят, като едните отстъпват мястото на другите и отиват въвфона. И до днес остава въпросът какво движи фигурите, защо в един момент сме съсредоточени в едно, а по-късно в нещо друго. Като цяло, гещалт психолозите тук снемат една тотална закономерност набитието: на какво се дължи движението на различните форми на материята – на някаква външна сила, извън битието, или на неща от битието.
  3. Закон за прегнантността – Съзнанието има стремеж и тенденция да възприема нещата колкото е възможно по-ясно, по-чисто, по-пълно.Курт Кофкаизследва свойството „константност“ – при променящи се условия съзнанието поддържа тенденцията да възприема предметът такъв, какъвто е в действителност. Според гещалтистите, миналият опит (аперцепцията) не трябва да участва във възприетото, защото го замърсява. Възприятието най-добре илюстрира закона за прегнантността, особено свойството му – константност.
  4. Закон за затваряне на гещалта – става дума за ясно изразена тенденция на съзнанието, при което, ако в гещалта нещо липсва, ако не е пълен и по тази причина не е ясен, ние се опитваме да открием липсващата част, да го попълним или да построим нов гещалт., за да свържем елементите в нещо завършено. Законът за затваряне на гещалта в много случаи може да се наблюдава и илюстрира чрез явлението „инсайт“. Инсайтът е махенизъм на творческото мислене с интуитивна природа, при който липсващата част на гещалта, или построяването на нов гещалт, протича спонтанно, като хрумване, досещане, озарение, като внезапно нахлуване на идея, връзка или елемент.

Курт Кофка  е немски психолог, който заедно с Макс Вертхаймер и Волфганг Кьолер са основателите на движението на гещалт психологията. Преди да стане асистент на Вертхаймер през 1911 г. Кофка е провеждал изследвания върху представите и мисълта. На него дължим прилагането на гещалт принципите към психологията на развитието. Според него ученето е идентично на перцептивната организация и особено тенденцията насочена към целта да се възстанови равновесието на перцепциите (Praeganz). През последните му години изследванията му се занимават предимно с цветното зрение и перцептивната организация. Основната му позиция по въпроса за ролята на наследственосттаи възпитанието е по-нататъшно развитие на конвергентната теория на Щерн: психичното развитие е резултата от сътрудничество между вътрешни (наследствени) и външни (заучени) условия.

Волфганг Кьолер заедно с Макс Вертхаймер и Курт Кофка е основателят на движението на гещалт психологията и е известен като неговия говорител. Гещалтдвижението е реакция срещу Вундт и бихевиоризма. Той подчертава перцептивнитепроцеси и необходимостта от изучаването на поведението в цялата му възникваща сложност, а не опитите то да се анализира на своите компоненти. Кьолер установява приложимостта на гещалта към животинското поведение. Работи и върху релационното и транспозиционното учене в Тенерифе. Пилета са учени да кълват зърна от по-тъмния от два съседни сиви листа. След това листата се сменят, така че по-светлият от двата да е със същия нюанс като по-тъмния по време на обучението. Птиците продължавали да кълват от (дори) още по-тъмното сиво, демонстрирайки по този начин, че са научили взаимоотношението, а не толкова конкретните нюанси на сивото. Изучавайки акустическото и зрителното възприятие илюзиите, Кьолер предполага, че съществуват невронни полета в мозъка, отговарящи за различните феномени на възприятията. Като усъвършенства, идеята на Вертхаймер за психофизическия изоморфизъм, Кьолер развива идеята за съществуването на макроскопични зонални процеси, при които нервните импулси, възникващи в една точка на мозъка, се разпространяват в отдалечени от центъра посоки. Именно тези психохимически особености на нервната тъкан формират органическите корелати на такива концепции в гещалт психологията като групировка (възприемането на обекти, намиращи се близко един до друг в зрителното поле като група, а не като несвързани обекти), сегрегацияточност (възприемането се реализира по отношение на форми, най-познаваеми при дадени обстоятелства) и затвореност (тенденция към възприемане на непълна фигура като цяла)

Гещалттерапията се заражда в клиничната дейност на Фриц Пърлс в началото на 40-те години. Пърлс разглежда човека като единен организъм, интегриращ психичните, физическите, емоционалните и сетивни процеси, изразявани в настоящия момент. Тя е екзистенциален и феноменологичен подход, подчертаващ принципите на центрираното върху настоящия момент възприятие и непосредствения опит. Гещалттерапията е неаналитична и неинтерпретативна. Тя насърчава пациента да открие собствен смисъл, да поставя собствени цели и да прави собствени избори. Според нея емоционалните разстройства се причиняват главно от:

  • „трябва“ като нагласа към живота;
  • обсебеност от мисли вместо от действия;
  • отказ да се живее в настоящето и концентриране върху миналото или бъдещето;
  • реформиране на себе си или другите вместо приемане на себе си такъв, какъвто си;
  • отказ да се поеме отговорност за собствените решения.

Главните техники на гещалттерапията са: подпомагане на клиентите да съзнават напълно чувствата си тук и сега — да осъзнават повече процеса, отколкото съдържанието на живота; да се показва на клиентите как да отхвърлят когнитивните интерпретации и обяснение на трудностите си;дишане и работа с тялото; подпомагане на клиентите да постигат интеграция, тоест идентификация с всички свои жизнени функции и приемане на всички по-рано отчуждени части от себе си.

 

Теория на полето е израз, предложен от Курт Левин за означаване на всички физически, биологически, социални, психологически (съзнавани и несъзнавани) факти, съществуващи в даден момент за индивид или група и определящи поведението им. Основното теоретично понятие за него е психичното поле или жизненото пространство[1]. То представлява единство на индивид и заобикалящата го среда в тяхната взаимосвързаност и взаимозависимост. Възприятиятамотивациитеидеалите, постъпките на човек или групата зависят от социокултурните, икономическите и условия, които им влияят едновременно. Например, ученик, който се изкушава да отиде да играе вместо да си пише домашните, се отказва от играта. Неговото поведение става обяснимо, когато се разглежда цялостната ситуация, не само желанието на детето, но и препоръките на майка му, страхът от учителя, волята му да постигне успех. Теорията на полето избягва обясненията „веднъж завинаги“, основаващи се на атрибутиране на определена характеристика. Нейните принципи позволяват да се разберат по-добре и някои социални факти като например насилието, упражнявано върху расово малцинство.

ТЕМА 6

Функционалъзма във възгледите на Уилям Джеймс. Поток на съзнанието; Аз-образ и Аз-концепция. Теория за емоциите (Джеймс-Ланге). Джон Дюи и Джеймс Ейнджъл.

Уилям Джеймс – В своята психология Джеймс е функционалист– той поддържа възгледа, че съзнанието се формира във връзка с приспособяването на индивида към средата. Според Джеймс „душата“, „съзнанието“ не са някаква абсолютна същност, така както са виждани от християнството, а имат функционално значение. Друга важна особеност на Джеймсовата психология е неговото разграничаване на възприятие от усещане. Той смята, че всяко усещане бива преработено от съзнанието ни и чак тогава добива вида, в който ние го осъзнаваме. Творчеството на Джеймс има три основни психологически теории :

  1. Теория за потока на съзнанието
  2. Учение за самосъзнанието и Аз-образа
  3. Теория за емоциите и чувствата(Теория на Джеймс-Ланге)

Той създаваи една феноменология, едно описание на съзнанието в будистки дух. Рисува го като река, като поток от мисли, желания, преживявания, фантазии. Потокът на съзнанието тече в една посока и това, което е протекло, не може да се върне. Съзнанието е транзитивно – тече. Съзнанието е селективно – в даден момент има един център, после има ореол – около центъра кръжат неща, има периферия, граници и задгранични територии от безсъзнателна психика. Съзнанието е субективно – не може да се даде на друг и е рефлексивно, познава себе си. Джеймс описва съзнанието като транзитивно, селективно, субективно и рефлексивно. Той полага основите на учението за Аз-образа, разкрива способността на съзнанието само да познава себе си, показва, че Аз-образът има множествена природа, съзнанието работи с много Аз-ове. Всъщност Джеймс говори за Аз-физическо, Аз-духовно, Аз-социално и Аз-идентично.

Реалният Аз-образ е това, което мислим и казваме, че сме. Може да не съвпадне с това, което сме в действителност. Идеалният Аз-образ е това, което искаме да сме. Огледалният Аз-образ също е наш, но е построен от това, което казват другите за нас. Всеки човек има чувствителност към някой от своите Аз-образи.

Джеймс интерпретира емоциите и чувствата в духа на схемата : действието предхожда психичното – тъжно ми е, защото плача; страх ме е, защото бягам. Действието може да засилва емоциите и чувствата. Те са психични реакции, състояния, с които организмът реагира не на самите обекти, а на значенията на обектите за човека.

Теорията на Джеймс-Ланге 

Действието може да провокира емоции и чувства, но причината е значението на обектите за нас. 

Теорията на Джеймс-Ланге се свързва с хипотеза за произхода и природата на емоциите. Теорията твърди, че в човека като отговор на преживяванията в света, автономната нервна система създава физиологични събития като мускулно напрежение, ускоряване на пулса, потене и сухота в устата. Емоциите в този ред на мисли, са чувства, които се появяват по-скоро като резултат от тези физиологични промени, отколкото като тяхна причина. Джеймд и Ланге достигат до тази теория независимо един от друг. Ланге по-точно твърди че вазомоторните промени са емоции (Например Човек разсъждава, че само защото той/тя плаче, той/тя трябва да е тъжен/на). Джеймс обяснява концепцията си така:

Моята теория … е в това че телесните промени следват директно от възприемането на вълнуващ факт и че нашето усещане на същите промени, както се появяват е емоцията. Здравия разум казва, ние губим късмета си и съжаляваме и плачем; срещаме мечка и сме уплашени и бягаме; обидени сме от съперник и сме ядосани и удряме. Хипотеза, която тук ще бъде защитена казва че този ред на мисли е неправилен … и че по-рационалното изказване е че ние се чувстваме зле, защото плачем, ядосани, защото удряме, уплашени, защото треперим … Без телесните състояния следващи възприятието, последното би било чисто когнитивно по формата си, бледнеенето си, безцветността си, липсата на емоционална топлина. Ние можем после да видим мечка и да отсъдим, че е най-добре да бягаме, да получим обида и да сметнем, че е правилно да ударим, но реално няма да се чувстваме уплашени или ядосани.[1]

Джон Дюи – считан за един от основателите на движението на прагматизма. Счита се също така за баща на функционалната психология. Философските идеи на Дюи са известни под името инструментализъм. Те са разработени в произведения като „Влиянието на Дарвин върху философията и други есета относно съвременната философия“  Познанието бива разглеждано не като нещо абсолютно сигурно и обективно, а по-скоро като процес на взаимодействие между познаващият и познаваното. Според тази концепция, човек може да бъде подтикнат към познание само когато е налице проблемна ситуация, т.е. такава, която го поставя в положение на неизвестност относно нещо. В проблемната ситуация понятията и вярванията ни показват своята неадекватност или пък изобщо не функционират. За да се реши проблемът, трябва да се предприеме определена стратегия, която включва преценка на проблема, изготвяне на хипотеза, експериментиране и извеждане на заключение. Така истината е само условно понятие, чието значение е положено в контекста на проблемната ситуация. В този смисъл се казва, че истината е „инструмент“, т.е. тя е средство, с което се постига определена цел, набелязана от индивида. Друго важно разбиране на Дюи е това за единството и целостността на опита. Според него всички разграничения, които правим – „тяло“-„душа“, „материално“-„идеално“, и др., са продукт на неправилна нагласа на „разпокъсване“ на опита. Всъщност религиозният, естетическият, моралният, и всички други „типове“ опит, които хората по презумпция разграничават, представляват едно цяло. Оттук следва, че човекът трябва да бъде разглеждан като цялостно същество, а да не бъде разделян на тяло, дух и душа.

Джеймс Ейнджъл – функционалист  

ТЕМА 7

Предбихейвиоризъм – Едуард Торндайк . Класически бихейвиоризъм –категория –действие ; стимул – реакция( Джон Уотсън, Иван Павлов, Владимир Бехтерев). Необихейвиоризъм теория за ученето(Едуард Толман, Баръс Скинър, Кларк Хъл). Социобихейвиоризъм; лукос на контрол( Албърт Бандура, Джулиан Ротър)

 

Бихейвиоризъм (от английското behaviour — поведение) или по-рядко като бихевиоризъм е метод в психологията, основаващ се на предпоставката, че поведениетоможе да бъде изследвано и обяснено научно без да се познават вътрешните умствени състояния. През целия 20 век бихевиористичната школа се конкурира спсихоаналитичното движение. Тя е повлияна главно от Иван Павлов, който изследва условните рефлексиДжон Уотсън, който отхвърля интроспекцията и се опитва да ограничи психологията до експерименталните методи, и Бъръс Фредерик Скинър, който търси етически основания за бихевиоризма, свързвайки го с прагматизма. Бихевиористите смятат, че Психологията е наука за поведението. Изучават причинно- следствените връзки: „Ако…, то …“, стимул — реакция. Използва се класическо кондициониране (условния рефлекс) и оперантно кондициониране (стимулиране, поощряване на желаното поведение). За поощряване на поведението се използват т.нар положително подкрепление (стимул) и отрицателно подкрепление (наказание).

 

Предпоставки за възникване на бихевиоризма

Ролята на зоопсихологията — през първите десетилетия на 20 век зоопсихологията усвоила по-обективни методи за изследване, но нейният предмет си остава проучването на съзнанието при животните. Значителна крачка в посока към обективизиране на зоопсихологията изиграва немският зоопсихолог Жак Лоб. Той разработва теория за поведението на животните на основа на концепцията за тропизма или принудителните движения. Той смята, че животните автоматично реагират на дразнението — твърди, че не трябват никакви обяснения свързани с анализа на мисловните операции при животните. Според него съзнанието на животните се проявява под формата на асоциативна памет, което означава, че животните могат да научат определени образи, реагирайки на определени дразнители. Това е асоциация между дразнение и реакция. Изработен е лабиринт за мишки, който става неизменна част от лабораториите.

Торндайк

Учението на Торндайк – разработва теорията за научаването, в която основно внимание се отделя на външното поведение. Той открива закона за ефекта през 1898 г., а Иван Павлов аналогичния закон за подкрепянето през 1902 г. Естественият подбор на полезни действия на индивида, който е различен от подбора на еволюцията се подчинява на няколко закона:

  1. Упражнението – при други равни условия реакцията на ситуацията се свързва със самата ситуация правопропорционално на честотата на повторенията на връзките и на тяхната сила.;
  2. Готовността — упражненията променят готовността на организма към провеждане на нервни импулси;
  3. Асоциативен скок — едновременно действие на няколко дразнителя, един от тях предизвиква реакция и други дразнители придобиват способността да развиват подобна реакция. Тези закони съществуват и преди Торндайк и са отбелязани в асоциативната психология. Но Торндайк пренася акцента, асоциативните връзки вътре в нервната система между връзките организъм-среда. Торндайк също така налага нов детерминизъм — биопсихичен детерминизъм, който създава четвърти закон:
  4. Ефекта — ефекта от двигателен акт изразяващ се в даден акт, с успех се включва между причините за изграждане на самото движение. Именно ефекта помага на организма при сходни условия да реализира адаптивно поведение. Всяко действие, предизвикващо в дадена ситуация удовлетворение се асоциира с дадената ситуация, така че когато тя възникне отново появяването на това действие става по-вероятно, отколкото преди. Напротив, всяко действие, предизвикващо дискомфорт се отделя от дадената ситуация, така че когато тя възникне отново появяването на това действие ще стане по-малко вероятно.

Джон Уотсън

написва статията „Психологията от гледна точка на бихевиоризма“. Той вижда задачата на психологията в това да се изследва поведението на живото същество, адаптиращо се към околната среда както физически, така и социално. Основната идея е, че психологията е наука за поведението. Пред психологията се поставят задачи като способна ли е да обясни дадено поведение, да го предскаже, да го управлява. Уотсън създава психология без психика, без явленията на съзнанието. В бихевиористичните лаборатории се използват строго обективни методи на изследване като наблюдение и метода на условните рефлекси. Наблюдението е основа за всички останали методи. Най-важният метод за изследване в бихевиоризма е методът на условните рефлекси. Условният рефлекс се образува тогава, когато реакцията се свързва или се асоциира с дразнител различен от този, който първоначално е предизвикал тази реакция. Типичен условен рефлекс се явява слюноотделянето при кучетата в отговор на звук, а не на вид храна. В бихевиоризма изследваните лица имат скромна роля, тъй като те нищо не наблюдават, напротив тях ги наблюдава експериментатора.

Предмет на бихевиоризма — неговите представители провъзгласяват за предмет на психологията не психиката, а поведението разбирано като съвкупност от наблюдавани отвън предимно двигателни реакции. Съзнанието и психиката се обявяват за фиктивни понятия. Психологията като наука за поведението трябва да има работа само с тези актове, които могат обективно да се опишат. Всичко се свежда до формулата S->R. Реакциите могат да бъдат явни и неявни. Явните реакции са външни и се наблюдават непосредствено. Неявните реакции са съкращенията на вътрешните органи, дейността на жлезите, нервните импулси и са вътре в организма. Бихевиоризмът на Уотсън е опит да се построи наука свободна от понятия, свързани с психиката и субективни методи, наука, която да е обективна като физиката. Отношението му към инстинктите, емоциите и мисленето е следното:

  • Инстинкти— първоначално признава ролята им в поведението. По-късно обаче променя своята позиция и приема, че научаването се явява ключов момент към разбирането на човешкото поведение. Той не само отрича ролята на инстинктите, но дори не признавал наличието на наследствени предразположения и дарби. Децата не се раждат с вродени способности на спортисти или музиканти, тях ги насочват родителите като поощряват определено поведение, тоест от детето може да се направи всичко, което поиска възпитателя.
  • Емоции — според Уотсън те са реакция на организма на специфичен дразнител. Дразнения като агресия или нападения предизвикват вътрешни изменения в организма. Емоциите са форма на нервно поведение. Уотсън провежда следното класическо изследване — изучава дразнителите, които предизвикват новородените емоциално ответни реакции. Той стига до извода, че новородените демонстрират 3 основни емоционални реакции: страхгнявлюбов. Страхът се поражда от високи звуци и внезапна загуба на поддържането. Гневът от ограничаването на свободата на движенията. Любовта се предизвиква от ласките, докосванията и галенето.

Уотсън нагледно демонстрира правилността на своята теория за изработване на емоционална реакция с помощта на условните рефлекси. Опитът е следният – 11месечно бебе се научава да се страхува от бяла мишка, като преди това не се страхувало. Срахът се формира в резултат на силен шум — удар по ламарина, когато му показвали мишката. Скоро то започнало да се страхува само при вида на мишката. Такъв обусловен страх може да се изгради и от други дразнители. Уотсън предполага, че при възрастните много страхове и тревожни състояния се формират по аналогичен начин в ранно детство

Иван Петрович Павлов – Условните рефлекси са рефлекси, придобити по време на индивидуалното развитие и се изграждат под влияние на средата. Те са функции на мозъчната кора и имат голямо значение за бързата адаптация. Условните рефлекси са индивидуални, възникват само при определени условия и изчезват при тяхното отсъствие. Не се предават по наследство. Условно-рефлекторните реакции зависят от миналия опит, обучението, от специфичните условия, в които се формира условен рефлекс.

Изучаването на условните рефлекси се свързва с името на Иван Павлов през 1927 г. Павлов разделя рефлексите на условни и безусловни. Той показва, че новия условен стимул може да предизвика рефлекторна реакция ако известно време се съчетава с безусловен стимул. Когато придобитите реакции престанат да се проявяват е налице погасяване на условния рефлекс. Кучето на Павлов Павлов открива още, че важна предпоставка за горната асоциация е двата стимула да присъстват близко във времето. Той нарича този закон „Закон за темпорално кондициониране“. Ако времевото разстояние между условният стимул (звънчето) и безусловният (храната) е прекалено голямо, тогава ученето няма да настъпи.

Необихейвиоризъм

Едуард Чейс Толман -е американски психолог, най-известен с изследванията си в полето на бихевиоризма, и по-специално с теорията си за ученето. Много психолози я разглеждат като „когнитивна полева теория“, въпреки че в множеството си експерименти предимно с бели плъхове, той винаги подчертава поведението. Разглежда поведенческото събитие като моларно, а не молекулярно, което означава, че събитието трябва да се идентифицира и опише като цяло, а не да се редуцира до серия от рефлекси. Освен това приема поведението като имащо цел, посочвайки значението на целенасочеността. Посоката, в която поема организмът, зависи от перцепциите му на целта и от тоталността на ситуацията заедно с очакванията, развити по отношение на ситуацията.

Толман е известен с въвеждането на понятието „междинна променлива“ в психологията. Междинните променливи включват фактори, които са плод на умозаключения, не са наблюдавани и помагат на обяснението на събитието, но не са директно верифицируеми.

И накрая той е убеден, че ученето може да се осъществи и при отсъствието на цел. Нарича го „латентно учене“. Макар че не е директно наблюдаемо, ученето може да се осъществи имплицитно, а по-късно реалността на латентното учене може да стане видима, когато целта е въведена.

Бъръс Скинър (също известен като Боби Скинър) е американски психолог-бихевиорист. Неговата първа книга отразява резултатите от няколкогодишни изследвания върху бели плъхове в апарат, който той създава и нарича камера за оперантно обуславяне. Този апарат е модифициран за изучаване на поведението на разнообразни биологични видове, включително гълъби, маймуни и хора. Скинър приема напълно обективен подход към психологията и силно вярва в предвиждането и контрола на поведението. Според него то не е каприз, а е напълно детерминирано. Той е считан за водещия бихевиорист и е създал една от най-основните теории за ученето на XX век. Според него ученето не може да се появи при отсъствието на някакъв вид подкрепление — положително или отрицателно.

Радикален бихевиоризъм

Намирайки бихевиоризма на своето време за проблематичен, Скинър направил своя собствена версия, която на нарекъл радикален бихевиоризъм, който за разлика от методологичния бихевиоризъм не изисквал всеобщо съгласие относно истината, а приемал личните събития като мислене, перцепция и емоция на своята сметка. Също, за разлика от всички други бихевиористи като Толман, Хъл и Кларк, версията на Скинър радикално отхвърля междинните конструкти и хипотетично-дедуктивния метод, вместо това предлага силно индуктивния метод.

Списък на подкрепленията

Част от анализа на Скинър на поведението включва не само силата на отделен случай на подкрепление, но ефектите на частни списъци на подкрепление с времето.

Видовете на списъци на Скинър за подкрепление включват пауза (фиксирана или променлива) и съотношение (фиксирано или променливо).

  • Продължително подкрепление — постоянно доставяне на подкрепление за действие; всеки път специфичното действие е било извършено от субекта моментално и винаги получава подкрепление. Този метод е склонен към затихване и е много трудно да бъде подкрепен.
  • Интервално (фиксирано/променливо) подкрепление (Фиксирано) – подкреплението е поставено за сигурно време. (Променливо) – времето между подкрепленията не са поставени, и често се различава.
  • Пропорционално (фиксирано/променливо) подкрепление (Фиксирано) – занимава се с дадено количество работа,нужно да бъде завършена преди да има подкрепления. (Променливо) – количеството работа нужно за подкреплението се различава от последното.

 

Кларк Лиънард Хъл (на английски Clark Leonard Hull) е влиятелен американски психолог, който се опитва да обясни ученето и мотивацията чрез научните закони на поведението. Най-важният му принос е неговата теория за ученето, която се приема за една от най-важните теории за ученето на 20 век. Теорията на Хъл е в основата си S-R (стимул-реакция) теория и отразява някои влияния от бихевиористичните идеи на Джон Уотсън. Повлиян е също от Иван Павлов и работата му върху условния рефлекс, който според него е проста форма на учене, на чиято основа могат да се изградят по-сложните типове учене. Концепцията за импулсите и тяхното редуциране става важен аспект от теорията на Хъл. Той разглежда и влиянията от средата: те са входящите, а реакциите на организма са изходящите данни. Формулата на Хъл за определянето на мотивацията е следната: sEr = sHr * D

sEr = възбуждащ потенциал (вероятност, че организма ще произведе отговор „r“ на стимул „s“)

sHr = сила на навика (произлиза от предишни условни опити)

D = сила на драйва (определяна, например, от часовете на лишаване от храна, вода и така нататък.

Алберт Бандура е канадски психолог, най-известен със своята теория за социалното научаване. Той е защитник на тази теория, която обяснява психичното функциониране в термините на триадичното реципрочно взаимодействие междуповедениекогнитивни и други вътрешни детерминанти, и фактори на средата. Бандура придава основна роля на моделирането в придобиването и регулацията на мисълта, афекта и действието.

Локус на контрола е термин в психологията, който се свързва с убежденията на личността относно причините за добрите или лошите резултати в нейния живот изобщо или в конкретна сфера като здраве или образование. Концепцията е развита от Джулиян Ротър през 1954 г. и от тогава става важен аспект в личностните изследвания.

Склонността да се приписват резултати от действията на външни фактори се нарича „външен локус на контрола“ (екстерналност).

Склонността да се приписват резултати от действията на вътрешни фактори се нарича „вътрешен локус на контрола“ (интерналност). Вътрешни фактори тук се явяват свойствата на личността на индивида: неговите усилия, собствените положителни и отрицателни качества, наличието или отсъствието на необходими знания, умения и навици.

„Локусът на контрола“ се нарича още „локализация на контрола на волевите усилия

ТЕМА 8

Фройдизъм и психоанализа. Теории за безсъзнателното ( Готфрид Лайбниц , Йохан Фехнер). Зигмунд Фройд –възникване и развитие на психоанализата. Концепция за безсъзнателното; психосексуалното развитие ; анализ на сънища; система на личността; психоанализата като метод за лечение.

 

Зигмунд Фройд е австрийски невролог и психолог, основател на едно от основните течения в психотерапията – психоанализата. Психоанализата, която получава това име през 1896 година, се основава на поредица хипотези и концепции, разработени или възприети от Зигмунд Фройд. Централно място сред тях е техниката на лечение, в чието разработване участва и Йозеф Бройер. Други основни концепции са хипотезата за несъзнателното, за изтласкванетозащитните механизминарцисизма,Азаидеалното Аз, както и метапсихологични идеи, като психосексуалното развитиеедиповия комплекскастрационния комплекс.

Основни характеристики на безсъзнателното.

За разбиране на безсъзнателното най-важно е разбирането на механизма на изтласкване. “От психоанализата знаем, че целта на процеса на подтискане е не да сложи край , да анихилира някаква идея, репрезентация на  инстинкт, а да и попречи да стане осъзната. Когато това стане, ние казваме че тази идея е в състояние на несъзнаваност (‘unconscious’ в английски превод на Фройд), и можем да приведем много доказателства, че дори когато е несъзнавана тя може да упражнява въздействия, включително такива, които да достигнат съзнанието. Всичко което е изтласкано, трябва да остане неосъзнато, но нека да уточним, че изтласканото не покрива всичко в несъзнателното. Несъзнателното е по-обемно и изтласканото е само част от него.”

Първоначално Фройд разделя психиката само в термините на различните нива на осъзнатост (съзнаваност), наблягайки на несъзнаваното. Въпреки,  че той по-късно изоставя тази теория ориентирайки се към теорията за Аз, Свръх Аз и То, Фройд поддържа тезата че различните функции на психиката се извършват на различни нива.

“Неосъзнатостта е само една от особенностите на психичното, с което неговата същност съвсем не се изчерпва. Несъзнаваните психични актове могат да имат най-различен ранг. От една страна, несъзнаваното включва актове, които са само латентно, временно несъзнавани, но иначе не се различават по нищо от съзнаваните, а от друга страна – явленията като изтласканите , които ако се осъзнаят, ще се различават драстично от другите съзнавани явления

Фройд –  То-Аз-Свръх Аз –

То- вътрешните импулси

Аз – това което съм самият аз и това което знам за себе си

Свръх Аз – вътрешна инстация, която следва правилата на обществото и ни помага да се представяме добре в него.

Психосексуално развитие

В теорията на личността на Зигмунд Фройд (Freud 1938) развитието се описва в термините на етапи, определени от конкретна проява на сексуални или либидни подбуди. Тези области от тялото – ерогенните зони, които пораждат либидното удоволствие на определена възраст, се идентифицират като фокуса на всеки етап от развитието. Предгениталните етапи се следват от период на предполагаем психосексуален покой – латентен период. Либидните подтици във фройдистката теория не са еквивалентни на гениталнатасексуалност.Три от психосексуалните етапи например са „предгенитални“. Терминът „либидо“ обозначава широкото понятие за психичната сексуална енергия, появяващо се дори в младенчеството.Етапите не се отнасят също така само до мъжката сексуалност независимо от мъжкия език.Фалическият етап например се отнася до последния предгенитален етап и за двата пола.Социалните преживявания на всеки етап предполагаемо оставят някакви постоянни остатъци под формата на нагласи, черти и ценности, придобити по време на етапа. Етапите на психосексуално развитие са:

  • орална фаза(0 – 1,5 г.) – първите месеци от живота на индивида, в които светът се познава чрез усещания на устата.
  • анална фаза(1,5 – 3 г.)- периода на обучение къде и как да отделя детето. Начало на социални властови игри: детето се научава как чрез определен физиологичен акт да повлияе върху възрастните, да ги накара да бъдат „добри“ или „лоши“. Също тогава се появява асоциацията между фекалии и „подарък“, „богатство“. Затова в европейските езици скъперниците се наричат „стиснати“, а богатите се „въргалят в пари“.
  • фалическа фаза(3 – 6 г.)- периода на протичането на Едиповия комплекс. Детето е обзето от чувство на любов и привързаност към родителя от противоположния пол и от амбивалентно чувство на подражание и съперничество към родителя от същия пол.
  • генитална фаза– при пубертета, при здравия индивид фокусът на желанията и удоволствията се центрира върху гениталиите. При неуспешно преминаване към генитална фаза, сексуалността на индивида продължава да е центрирана на орални или анални преживявания.

Психоанализата е психологична теория, анализ и терапия, развита от австрийския лекар и невролог Зигмунд Фройд и продължена от други (Лакан и т.н.). Психоанализата е и термин от психологията и психотерапиятаЗигмунд Фройдневролог, заинтересован от намирането на лечение за пациенти с невроза и хистерични симптоми. Фройд разбира за съществуването на умствени процеси, които са несъзнавани, като резултат от консултантската си работа в детска болница, където забелязва, че много деца с афазия, имат симптоми, които не са органично причинени. Неговият първи подробен опит за обяснителна теория е направен в непубликуваната тогава статия „Проект за научна психология“(Project for a Scientific Psychology) от 1895.[2] В тази работа Фройд се опитва да развие невропсихологична теория, основана на пренос на енергия от невроните в мозъка, за да обясни несъзнателните механизми. Той изоставя проекта, когато осъзнава, че има много сложни психологически процеси, които стоят над и под невронната активност. Статията „Защитните невропсихози“, публикувана на следващата 1896 г., всъщност слага началото на психоанализата, макар че Фройд още не използва точно този термин Психоанализа – направлението в психологията възникнало в края на ХІХ и началото на ХХ век със създател австрийският лекар-психиатър Зигмунд Фройд. Това направление оказва огромно влияние върху развитието на психологията изобщо. За разлика от бихевиористите, Фройд и неговите последователи се стремят да заличат разликата между болния и здравия, а не между човека и животното. Това налага нов подход, при който се изоставят външните стимули и вниманието се пренася към инстинкта като особена вътрешна сила, движеща психичния живот на човека. Основен инстинкт разглеждан от Фройд е половия инстинкт

Лайбниц е рационалист – стреми се да съгласува всичко рационално във философията преди него със съвременните му научни знания. Стреми се да примири религията и естествознанието, вярата и разума, да издигне науката над границите на националните особености, да изобрети всеобщ език.

Най-обстойно изложение на Философските възгледи на Лайбниц се намира в посмъртно публикуваната негова книга Нови опити над човешкия разум. Той завършва този труд в 1704 г. но по разни съображения се отказва да го публикува. Текстът представлява диалог между Теофил, който представлява автора, и Филалет, който излага възгледите на Джон Лок, следвайки стриктно последователността в която са написани неговите Опити върху човешкия разум. Особена популярност добива репликата на Лайбниц

няма нищо в разума, което по-рано да не е било в сетивата — освен самият разум

Използвайки принципа за активността Лайбниц дал обяснение на процеса на познанието като единство на сферата на всичко психично. За психологията и в частност за немската психология важни били и възгледите на Лайбниц за душата-монада, с които той доказва, че в психиката има не само област на съзнанието, но и област на безсъзнателното.

ТЕМА 9

Социалнопсихологически теории. Индивидуална психология –Алфред Адлер. Чувство за малоценност : жизнен стил: поредност на раждането.

Основни социално-психологически теории

Ролева теория / Теория на ролите

Създадена е през 1970г., основана е върху театралната метафора в театъра се изпълняват роли, така е и в живота хората играят роли, участват в групи; всяка група е съвкупност от роли, които трябва да се изпълняват; съвкупност от предварително създадени функции/роли;

Тази/тези роля/и в групата са съпроводени от определени очаквания (другият да изпълнява ролята си). Съобразно очакванията са конституирани и определени норми.Ако дадената роля не се изпълнява съгласно очакванията/ нормите, следват групови санкции.

Съгласно ролевата теория, хората в групата обикновено са конформисти и се съгласяват да изпълняват ролите. Съгласно ролевата теория, ролята определя не само поведението на човека, но и неговите нагласи, вярвания, очаквания. С промяната на ролята се променят и атитюдите на хората.

Пр. учител в детска градина надзирател в затвор промяна на самия човек, вярвания.

Теория на подкреплението

Базирана е върху това, че социалното поведение на хората зависи от външни събития / външни стимули.

S R

Външните събития определят поведението. При периодичното повтаряне на действието на външния стимул се подкрепя/се утвърждава определен вид поведение.

S + положително подкрепление

Ако един външен стимул се подкрепи с нещо положително, реакцията се утвърждава и се повтаря. Ако стимулът е съпроводен с отрицателно подкрепление, при повторение стимулът се избягва.

Теория за социалното учене

Човек учи, научава модели на поведението чрез прилагане на подкреплението. Ако даден модел на поведение е съпроводен с положително подкрепление продължава.

Признава се, че подкреплението е фундаментален механизъм, но се допуска, че хората могат да усвояват модели на поведение чрез имитация. Не е необходимо да участваме или реагираме, достатъчно е само да го наблюдаваме, за да го прилагаме или отхвърлим.

Теория за социалната размяна

Чрез подкреплението се обяснява взаимодействието между индивидите. Допуска се, че индивидите са хедонистични (оставят се на удоволствието) и този хедонизъм е валиден по отношение на взаимодействието между тях, т.е. взаимоотношенията може да се представят като процес на размяна(действие резултат). Резултатите се оценяват от индивидите като полезни ли вредни за тях. Ако са полезни взаимодействието се подкрепя и продължава. Ако преценката е отрицателна взаимодействието се прекратява. Въпросът за справедливостта е основен. Винаги има поставянето на мястото на другия.

Пр. чиновник (подчинен) <-> началник по-малка отговорност, по-ниска заплата <-> по-голяма отговорност, по-високо заплащане.

Когнитивна теория

S R винаги се пречупва през ментална когнитивност / когнитивната ….??? на индивида. Всеки има различни спомени, вярвания. Всички стимули се пречупват от К. Стимулът се приема по различен начин от индивидите. Всеки приема по различен начин социалната реалност. Една група приема по подобен начин социалната реалност.

– когнитивна стр-ра ??? / схеми

– когнитивни схеми в съзнанието представляват определени форми, през които се пречупва информацията, която постъпва от външния свят.

Пр. когнитивна схема за студент пречупваме тази информация; помага ни за реакции куче;

– когнитивна консистентност (consistency) познавателна непротиворечивост човешките чувства, мисли, разсъждения да са непротиворечиви,

последователни; ако е налице противоречие индивидите се стремят да го отстранят или …

Пр. drug hater friend drugs положителното отношение към приятеля, отношението към поведението на приятеля => или…или

Теория за символическия интерекционизъм-Отново когнитивните схеми, хората си общуват, взаимодействат по между си успешно, ако боравят с идентични символи, ако приписват еднакво значение на обектите. Няма значение какъв си, а какво е отношението ми към теб; не обективно значение на постъпката, а как тълкуват взаимно своите постъпки.

 

Алфред Адлер –  Откланя се от Фройд.

Комплекс за малоценност започва още от позицията на дете. Детето е зависимо от всички които го заобикалят и развива чувство за малоценност , докато не намери само мястото си в обществото за да усеща , че самото то вече има значение и е фактор в това общество.

  Малоценността преминава в Свръх ценност,

Жизнен стил- Свързва с „ Тайна цел“ при детето и възрастния . Ако разкрием при възрастния индивид тази тайна цел , особеностите му на жизнен стил , ние може м да му помогнем да разбере и промени себе си. Човешката личност и жизнен стил са резултат от специфичният подбор и интерпретация на външните въздействия които той прави.

Поредност на раждането -Схващане че има значение за развитието какъв пол е детето, кое по ред е в семейството, има ли братя сестри, родни природени, има ли двама родители или е само с един…което характеризира специфичното му място и роля в обществото.

ТЕМА 10

Аналитична психология- Карл Густав Юнг. Колективно безсъзнателно : архитипове; екстраверсия –интроверсия : психологически типове.

 

Карл Густав Юнг е швейцарски психолог и психиатър. Създава направление в психологията, наречено „аналитична психология“. Юнг изследва и пише за митологиярелигия,антропологияприказкиалхимиясънища и др

Аналитична психология

Тя е отделна от Фройдовата психоанализа, но също и има редица прилики. Нейната цел е разбиране и интеграция на дълбинните сили и мотивации, които изграждат човешкото поведение, от практиката на кумулативната феноменология около значимостта на сънищатафолклора и митологията. Дълбинната психология и психологията на архетипите са свързани в това, че и двете използват модела на несъзнателния ум като източник на лекуване и развитие на индивида.

Колективното несъзнавано, понякога познато като Колективно подсъзнавано, е термин в психологията измислен от Карл Юнг. Докато Фройд не прави разлика между „индивидуална психология“ и „колективна психология“, Юнг различава колективното несъзнавано от личното подсъзнание, специфично за всяко отделно човешко същество. Колективното несъзнавано е още познато като „резервоар на преживяванията на нашия вид. Архетипите на колективното несъзнателно могат да бъдат смятани като ДНК на човешкото психе. Точно както всички хора споделят общо физическо наследство и предразположеност към специфични общи физически форми (като наличието на две ръце, сърце и т.н.) и така всички хора имат присъщи психологически предразположености във формата на архетипи, които изграждат колективното несъзнателно.

Архетипи – Използването на психологическите архетипи било подобрено от Юнг през 1919. В психологическата рамка на Юнг архетипите са същностни, универсални прототипи на идеи и могат да бъдат използвани за да се интерпретират наблюдения. Група спомени и интерпретации асоциирани с архетип са комплекс например майчиния комплекс се асоциира с майчиния архетип. Юнг приемал архетипите като психологически органи аналогични на физическите и че и двата вида имат морфологични дадености, които изразстват по време на еволюцията.

Екстравертност-Екстравертността е в най-общ смисъл насоченост навън. Това обхваща висока комуникативност, стремеж към поддържане на много и интензивни социални контакти, насочване на локуса към околния свят, висока сензитивност към външните стимули и т.н. Екстравертите предпочитат шумни компании, в които да бъдат център на внимание, разходки, непрестанна динамика на света около себе си.

Интровертност-Интровертността е тенденцията човек да е съсредоточен главно върху вътрешния си свят. Интровертите са тихи, сдържани, премислят внимателно действията си, и са сравнително слабо ангажирани в социални връзки. При възникване на конфликт или критичниа ситуация, те са склонни да търсят причините в себе си и често анализират собствените си действия и постъпки. Не бива да се поставя знак за равенство между интроверсия и асоциалност.

ТЕМА 11

Психология на развитието. Теория за жизнения цикъл- Шарлота Бюлер. Стабилни и кризисни периоди- Лев Виготски. Учение за стандартното развитие на интелекта- Жан Пиаже, Бербел Инелдер. Лоурънс Колбърг-теория за стадиите на моралното развитие.

 

Психология на развитието, позната още и като човешко развитие, е дял от психологията, който изучава систематично психологическите промени, които се появяват при човека в процеса на неговия живот. Основно се занимава с бебетата и децата, но изследванията включват също така и развитието на възрастните. Това поле изследва промените от широк диапазон от теми, включително моторните умения и други психофизиологични процеси; когнитивно развитие, включващо области каторазрешаване на проблеми (problem solving), морално разбиране и концептуално разбиране; усвояване на език; социално, лично и емоционално развитие; Аз-концепция и формиране на идентичността.Много изследователи се интересуват от взаимодействието между личните характеристики, индивидуалното поведение и факторите на средата, включително социалния контекст и тяхното влияние върху развитието на личността

Шарлота Бюлер– създава концепция за развитие по време на целия жизнен цикъл на човека. Според нея главната движеща сила на психичното развитие на човека е вроденият му стремеж към самоосъществяване и към всестранна себереализация. Ако индивида е способен да си постави цели , които са адекватни на неговата същност, той притежава умение , което тя нарича :самоопределение.

Фази в жизнения цикъл на личността според Бюлер

До 16-20г

От 16-20г до 25-30г

0т 25-30г до 45-50г

От 45-50г до 65-70г

От 70г до края на живота

Виготскикризисни периоди на развитието, единна периодизация

Криза на новороденото – раждане до 33 ден

1 Младенческа възраст (бебешка) до 1 година

Криза на първата година

2 Ранно детство (яслена възраст) – от 1 до 2,5-3г

Криза на третата година

3 Предучилищна възраст – между 2,5-3г до 6,5-7г

Криза на седмата година

4 Начална ранна училищна възраст между 6,5-7г  до 11-12г

Криза на пубертета

5 Юношество –  между 11-12г и 18-20г

Криза на младежката възраст

6 Младежка възраст – между 18-20г и 30-35г

Криза на средната възраст

7 Зряла средна възраст – между 30-35г и 65-70г

Криза на третата възраст

8 Трета възраст –  от 65-70г до края на живота

Криза на умирането

Жан Пиаже– адаптивна природа на интелекта-според него той служи за приспособяване на индивида към средата.

Наблюдавайки своите деца, а след това и ученици от началното училище, в игрите и в предизвикани дейности, разговаряйки с тях, изследвайки ги с тестове, той забелязва, че развитието на мисленето и езика не се извършва по един непрекъснат начин, а преминава през определени стадии. Известен е с теорията си за етапите в развитието на детето – от стадиите на конкретните операции към стадия на формално-логическите операции, който приключва на 15 години, разработена благодарение на прословутите му експерименти с деца, изследващи различни аспекти от детската психика. Всеки етап представлява детското разбиране за реалността по време на този период. Развитието от един период към друг е определено от натрупването на несъответствия от детското разбиране на околната среда, което в крайна сметка води до нужда реорганизация на мисловната структура. Според Пиаже детето преминава от аутизма, от миражното въображение, от логиката на съня към социализираната реч и логическото мислене, като в критичната си точка преминава през постепенно отмиращ егоцентризъм (при който всичко да се свежда до собственото аз, до личната гледна точка). Според Пиаже етапите са четири

  1. Сензомоторен интелект
  2. Предоперационен интелект
  3. Стадий на конкретните операции
  4. Стадий на формалните операции.

 

Лоурънс Колберг написва това което сега е познато като стадии на морално развитие на Колберг. Тези стадии са план на морална адекватност формулирана, за да обясни развитието на моралното мислене. 

Стадии на морално развитие

Колберг надгражда и разширява по оригинален начин ранното структурно становище на Пиаже, че прогресивната интернализация на правилата и принципите може да се разшири от юношеството до средната възраст.Инвариантната последователност на Колберг е съставена от три общи равнища – предконвенционален,конвенционален и постконвенционален морал, всяко от които е разделено на два конкретни етапа.

  • Предконвенционалният морал(4-10 г.) е външно базиран. На етап едно – ориентацията към наказанията, моралните решения се фокусират върху властта на авторитетите и избягването на наказанията.Съжденията на етап две са хедонистично ориентирани: действия, които удовлетворяват собствените лични потребности, се разглеждат като морални.

      1 етап – подчинение/наказание

      2 етап – личен интерес

  • Конвенционален морал(10-13 г.) е типичен за възрастните. Тези, които мислят по конвенционален начин съдят моралността на действията, сравнявайки ги с гледната точка на обществото и очакванията. На етап три е включено междуличностното съгласуване: човек се придържа към правилата, които са билиинтернализирани, за да доставя удоволствие и да бъде одобряван от значимите други. На етап четири моралността се определя като „изпълняване на собствените задължения“ и сега интернализираните правила на съществуващия социален ред се поддържат сами за себе си.

      3 етап – одобрение от другите, „доброто дете“

      4 етап – законност и ред

  • Постконвенционален морал(след 13 г.) – Това според Колберг е равнището на истинската нравственост.Именно на това равнище човекът съди за поведението, като се основава на своите собствени критерии, което предполага и високо умствено развитие.Това равнище включва петия и шестия стадий. На етап пет се използва правническата ориентация или ориентацията на обществения договор: човек оценява относителната природа на правилата и законите, но разбира, че е необходимо договорно съгласие за осигуряване на защитата на хората, включително и на него самия. На етап шест личното обвързване, а не социалният консенсус лежи в основата на собствения избор измежду моралните принципи.Поведението се диктува от избран от самия човек идеал независимо от реакциите на други.

      5 етап – обществен договор и демократичност

      6 етап – универсални, общочовешки принципи

ТЕМА 12

Логопсихология и логотерапия-смисълът на живота Виктор Франкъл

Виктор Емил Франкъл е австрийски невролог и психиатър (26 март 1905 – 2 септември 1997). Той разработва собствено психотерапевтично учение, което още през 1926 г. обозначава с понятието логотерапия. „Logos“, според личното предпочитание на Франкъл, се използва в значението на „дух“. Духът е онова измерение на човешкото, което в най-голяма степен вълнува човека и лекаря Виктор Франкъл и от което според него изобщо тръгва различието между хуманната и ветеринарната медицина. Духът може да се разбира като свобода, съзнание и като волята за смисъл. Тази заявка за излизане от психологизма, както и обвързването на понятията „смисъл“ и „здраве“, превръщат логотерапията в един от най-силните комуникатори на темата за смисъла на живота във втората половина на 20 в

Теория и терапия

Според някои изследователи логотерапията е едновременно философски, медицински и популярно-религиозен конструкт. Тя е еклектична не само в психотерапевтичен смисъл , но и като културен феномен. Лечението през смисъл успешно предизвиква интереса както на специалистите в областта на приложната психотерапия, така и на изкушените във философията. Освен всичко друго, логотерапията настоява за реабилитирането на религиозния опит на личността и използването му в оздравителния процес, което дава основание на Доналд Туиди да я определя като „религиозно ориентирана теория“ . А сантименталният привкус на някои от по-популярните текстове на Франкъл привлича немалко автори на наръчници по самопомощ , в които логотерапията се представя по правило като спасително средство за хора в беда. Лого-теорията не е учение за това, кой е смисълът на живота. Убеждението на Виктор Франкъл в безусловния смисъл на всеки човешки живот, независимо от обстоятелствата е само последица от неговите антропологически усилия да открои автентичната форма на човешкото битие. Какво представлява човекът екзистенциално е въпросът, който логотерапията неизменно задава, опитвайки се да покаже, че антропологическите резултати на психодинамичната психология, бихейвиоризма и теорията за потребностите на Ейбрахам Маслоу, са незадоволителни, което на езика на Виктор Франкъл означава „неавтентични“.

Лого-теорията конструира човешкото битие като отворено към света. Личността съществува не за да задоволява своите нагони или потребности, не единствено за да оцелява, а най-вече, за да се справя със задачите, които животът назначава и така да обезпечава смислово личния си житейски път: „Човешкото съществуване не е автентично, ако не е изживяно като самотрансцендиране“. Човекът не е самозадоволяващо се битие, той съществува, за да бъде в-света, а не за да бъде в-себе си: „оцеляването зависи от насочеността към „за какво“ или „за кого“.

Затова и смисълът в живота, макар и персонален, никога не е субективен, защото винаги идва „отвън“, вследствие на срещата между личността и обективния свят, в който се намират задачите и ценностите. А ценностите не се правят, те не са субективни решения, а универсални смисли.

ТЕМА 14

Хуманистична психология- себеактуализацията – Ейбрахам Маслоу, Карл Роджърс. Психоанализа и бихейжиоризъм- Хари –Стек Съливан. Фройдомарксизъм-Ерих Фром.

Ейбрахам Маслоу е американски психолог . Името му се свързва главно с йерархичното подреждане на човешките потребности, което той предлага

Йерархия на човешките потребности

През 1954 г. Маслоу дефинира своята пирамида (йерархия) на човешките потребности, която играе ключова роля за развитието на човешките ресурси и теорията замотивацията. Пирамидата се състои от следните пет нива:

  1. На най-ниско ниво са физиологичните нужди: за въздухводахранасъни основните изисквания за поддържане на живота.
  2. Нуждата от безопасностсигурности спокойствие.
  3. Социални потребности от одобрение, привързаност и любов.
  4. Потребност от уважениесоциален статус, признание и самоуважение.
  5. Потребност от себеутвърждаване (себеактуализация) – най-високото и абстрактно ниво в пирамидата.

Маслоу вярва, че потребностите от по-ниските нива са по-силни от тези от по-високите и че всяка потребност от по-ниско ниво трябва да бъде сравнително добре задоволена, преди да се премине към задоволяване на потребност от по-високо ниво. Така например, човекът, чиито физиологични потребности и потребност от сигурност са задоволени, ще има мотивация да задоволи и социалните си потребности, докато гладният бездомник ще е напълно обзет от мисълта да си намери храна и подслон.

Важно е да се отбележи, че Маслоу вярвал, че потребността от самоусъвършенстване е коренно различна от всички останали 4 нива в йерархията. Те и четирите представляват потребности, породени от липсата; те включват физически или психологически условия, които личността се стреми да поддържа в приемлив диапазон. Когато някоя от тези четири типа потребности бъде удовлетворена, свързаната с нея мотивация намалява или изчезва, и поведението на човека се променя. Задаволяването на дадена потребност дава възможност на човека да премине към удовлетворяването на следващата, която се намира в латентно състояние. За сметка на това самоусъвършенстването е потребност от растеж и в процеса на задоволяването и,̀ мотивацията расте още повече вместо да намалява.

Карл Ренсъм Роджърс – Психотерапевтичния му подход, наричан по различни начини (недиректно консултиране, клиент-центрирана терапия и центрирана към човека терапия) е широко практикуван. Неавторитарния му подход към пациента се характеризира с либералност и толерантност. Терапията му се концентрира върху субективните или феноменологични преживявания на клиента. Смята, че хората притежават тенденция към самоактуализация, която осигурява здраве и растеж. Терапевтът действа като подпомагащ остраняването на емоционалните блокировки или спънки към растежа и спомага за съзряването и асимилацията на нови преживявания.

 

Хърбърт „Хари“ Стек Съливан е американски психиатър, чиято работа върхупсихоанализата се основана на директното и проверяемо наблюдение (срещу по-абстрактните концепции за несъзнателното, фаворизирани от Зигмунд Фройд и неговите ученици).

Известен със своята интерперсонална теория за психиатрията, Съливан определя психиатрията като „изучаване на междуличностните взаимоотношения“. Според него тя е допълнение на социалната психология. Цялостната личностн произлиза от здрави междуличностни отношения. Самата личност се определя в термините на междуличностните взаимоотношения. Социалният характер на психиатрията се въплъщава в мисленето на Съливан. Не само че личността е вкоренена в междуличностните взаимоотношения според него, но и отношението „терапевт-пациент“ е от критично значение за успешната терапия. Като включен наблюдател терапевтът участва в изследването на проблемите, което правят пациентите. Тревожността, лежаща в основата на почти всички емоционални трудности, е осакатяващият елемент, който трябва да се замени от чувството за сигурност, за емоционално спокойствие. В допълнение на споменатите вече идеи Съливан е известен и с различни понятия: динамизъм, Аз-система, паратаксично изкривяване, еднородов постулат и теорията си за развитието на личността. 

Фройдомарксизъм е свободно название на няколко теоретични школи, които търсят синтез на философията и политическата икономия на Карл Маркс спсихоаналитичната теория на Зигмунд Фройд.

Докато движението интегриращо социалистите и психоаналитичната теория взема няколко форми, всяка израства през средата на XX век с надеждата да отговори на този въпрос: Защо Фашизма се е харесал масово? Факта на това харесване се намира в ортодоксалното марксистко мислене. Същината на отговора фройдомарксистите дават в този въпрос, че масите интернализират ли своето потискане като потисничество. Интернализирането на горната класа в умовете на долната класа е Свръхаз, по същия начин психологията на масите, особено на Фройд, смята че лидера работи като Свръхаз на масите.

Ерих Фром – Кулминацията на социалната и политическа философия на Фром е неговата книга „Душевно здравото общество“, публикувана през 1955, където се застъпва в полза на хуманистичния, демократичен социализъм. Построявайки нещата основно върху работите на Карл Маркс и Фром търсел да подчертае идеала за лична свобода, липсващ при повечето от съветския марксизъм и по-често намиран в писанията на класическите либерали. Социализма на Фром отхвърлял и западния капитализъм и съветския комунизъм, които виждал като дехуманизиращи и бюрократични социални структури, които довели фактически до универсалния модерен феномен на отчуждението.  Той е един от основателите на социалистическия хуманизъм, също и един от основателите на социалния хуманизъм, подкрепяйки ранните писания на Маркс и неговите хуманистични съобщения към публиката в САЩ и Западна Европа

ТЕМА 15

Позитивна психология-Мартин Селигман. Транзакционен анализ- Его състояния, транзакции, игри, жизнени позиции, сценарий на живота Ерик Берне , Клод Щайнер.

Позитивната психология е съвременен клон на психологията, който „изучава силите и добродетелите, които карат индивидите и обществата да процъфтяват“.Позитивните психолози търсят „да открият и възпитат гении и таланти“ и „да направят нормалния живот по-задоволяващ“, а не просто да лекуват душевните болести.

Д-р Мартин Селигман – професор по психология в Пенсилванския университет, изгражда интересна и стройна теория за причините пораждащи песимистична нагласа у индивида и начините по които тя може да бъде  повлияна.
В основата на явлението песимизъм, според М.Селигман,  стои безпомощността. Това е състояние, при което каквото и да предприемем, не можем да променим случващото се с нас. Много неща в живота ни не подлежат на контрол – цвета на очите ни, нашият ръст, природните бедствия и т.н., но съществуват и множество действия  и събития, над които можем да осъществим контрол и да променим, или да ги “предоставим за промяна на друг, например на съдбата” /М.Селигман/. Начинът по който третираме мисловно тази сфера от живота, може да намали или увеличи степента на контрол над различни действия и събития.

Своята “Теория за персоналния контрол”, М.Селигман базира върху две основни схващания –  “придобита безпомощност” и “обяснителен подход”.
“Придобитата безпомощност” е реакция на оттегляне, която е породена от убеждението, че каквото и да направим то ще е последвано от провал.
“Обяснителният подход” представлява начинът, по който тълкуваме настъпващото събитие. Той модулира в много голяма степен придобитата безпомощност.
Как гледаме на причините за нещастията, дребни или големи, които ни сполетяват? Някои хора, онези които лесно се предават, обикновено търсят причината в самите себе си и често смятат, че това ще продължи вечно и определя всичко което вършат. Други, които се съпротивляват и не отстъпват лесно пред препятствията приемат, че несполуките им са плод на обстоятелствата и те бързо ще ги преодолеят. Обичайният начин, по който си обясняваме неблагоприятните събития, т.е.нашият обяснителен подход, е нещо повече от думите, които изричаме когато ни сполети несполука, това е мисловна нагласа, придобита през детството и ранните години  от живота ни. Тя се корени в нашия възглед за мястото ни на този свят, дали се смятаме за ценени и достойни, или за негодни и безнадеждни. Това е основното което ни прави оптимисти или песимисти. Трите основни параметри, според М.Селигман, които характеризират “обяснителният подход” са трайност, обхват и персонализация.

 

Д-р Ерик Бърн (или Берн) (на английскиEric Berne)

Теория

Според Бърн в човешкото съзнание съществуват три Аз-образ структури — „Аз-родител“ или просто „Родител“ (Р), „Аз-дете“ или просто Дете (Д), и Аз-възрастен или просто Възрастен (В). Първата от тях (Родителя) осъществява безкритичен запис на всичко, случващо се около (извън) индивида в най-малко първите пет години от живота му. Особено активно се записват етичните норми и оценки за околната среда дадени от страна на фактическия родител на индивида. Аз-детето осъществява запис на вътрешния емоционален живот на детето. Този запис също е безкритичен. Той отговаря за чувствата и е пряко свързан със способността за запомняне и разпознаване на лица и физиономии.

„Възрастният“ започва да се формира между десетия и дванадесетия месец и това формиране продължава през целия съзнателен живот на индивида. Възрастния възприема жизнения опит на човека. На него се дължат жестовете и маниерите ни. Тази част от Аз-образа е критична. Тя подлага на съмнение оценките и решенията на „Родителя“ и „Детето“ (в себе си) въз основа на собствения си жизнен опит. Тя си задава въпроси и търси отговори. Според Бърн е възможно взаимодействие между различните Аз-образи. В това взаимодействие се корени основата на учението на Бърн.

Съчитанията между отношението към себе си и другите Берн нарича вътрешна позиция и откроява 4

1 Аз не съм добър – Ти си добър

2 Аз не съм добър – Ти не си добър

3 Аз съм добър – Ти не си добър

4 Аз съм добър – Ти си добър

третата позиция е най опасна – често се свързва с психопатно състояние, но може и да е на друга основа, религиозна да речем

 

Транзакция

Транзакцията като понятие е част от теорията на Транзакционния анализ и се явява основна функционална единица от него. Според Бърн „Транзакция – стимулът, който произхожда от една личност и съотнесеният с него отговор от друга личност.“ След това той продължава да разширява идеята и в друга своя книга дава по-обширно определение: „Единицата на действие във всякакъв род социална агрегация се нарича транзакция. Един индивид, когото можем да наречем агент, се държи по определен начин с цел да предизвика ответна реакция. Това поведение, независимо дали е словесно или не, се нарича транзакционен стимул. Друг индивид, когото можем да наречем респондент, реагира на стимула, давайки транзакционна реакция.[6]

Пример за комплементарна кооперативна транзакция

Транзакциите могат да бъдат два вида – прости и сложни. Проста транзакция се нарича такава транзакция, при която и в двете личности участва само едно его състояние. Тези транзакции се делят на два вида – комплементарни (допълващи се) и пресечени (некомплементарни). При пресечените се получава така че его състоянието, което е върнало отговора не е същото към което е бил зададен стимула (транзакционния стимул) и в резултат на това се получава прекъсване на комуникацията или конфликт[9]. Според учени като Креспел комплементарните транзакции се подразделят на още два вида: кооперативни и йерархични. При кооперативните имаме наличието на транзакционен стимул Възрастен-Възрастен и отговор също Възрастен-Възрастен. За разлика от кооперативната при йерархичната имаме Родител-Дете; Дете-Родител, както и обратния вариант. При пресечените транзакции също се наблюдават две разновидности. Първата е антагонистична (Родител-Дете; Родител-Дете като отговор), а втората е блокираща (Дете-Родител; Дете-Родител като отговор).

Сценарий на живота – става въпрос , че на различните етапи от живота и особено в детството различни фактори играят роля за личните ни нагласи за това как си представяме бъдещото, кои сме и какви искаме да сме. В самото начало тези нагласи ни се подсказват от родителите , и ние истински вярваме, че искаме да станем такива , каквито те искат да сме, по-късно нещата се променят и търпят динамични промени в голяма част от животът ни под давлението на хора, ситуации и т.н

 

 

 

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *