Резюме по „Окото на съзнанието“ на Оливър Сакс.

Окото на съзнанието

Още в началото на главата Окото на съзнанието от едноименната си книга, Оливър Сакс  завладява интересът ни поставяйки въпросите :

„ До каква степен сме автори , създатели на собствените си преживявания? Каква част са предопределени от мозъка и сетивата , с които се раждаме, и до каква степен оформяме мозъкът си чрез опита? „

Сакс, разглежда няколко случая на слепота, особено настъпила на по-късен етап в живота на различни хора , и промяната в техните възприятия за света в естественият им стремеж да компенсират загубата на сетивото, което на практика оформя повече от шейсет процента от представата за заобикалящият ни свят .

През 90те години на миналият век Сакс попада на книгата „ Докосване на скалата: преживяване на слепотата.“ от Джон Хъл. Той е впечатлен от оформената като дневник книга диктувана от Хъл, описваща преходът му към животът на напълно сляп човек, и особено от описаното постепенно отслабване на зрителните му представи до практически пълното им изличаване, състояние , което авторът нарича „ дълбока слепота“

В „дълбока слепота“ Хъл влага не само загубата на зрителната представи и спомени , но и на самата идея за виждането. Понятия като „ТУК“ и „ТАМ“ , губят смисъл за него. Загубено е и усещането за външен вид и видими характеристики на обектите, размиват се и изчезват представите за лицата на най- близките. Хъл се предал и се затворил в един автономен свят измествайки центъра на своята сетивност към останалите си сетива , усещане за което той говори като „ Да си зрящ с цялото тяло“. Усещанията, които започват да се градят у Хъл , са като че ли съвсем нови. Сетивата върху които той се концентрира  и особено слухът , някак създават за него съвсем нови представи за света някак напълно различни от тези, които е познавал докато е бил зрящ.

Сакс е наясно с изяснената още от преди десетилетия от когнитивните невроспециалисти способност на мозъчната кора да трансформира и предава нови функции на зони, които по правило са отредени за определени сетива, както например зоната отредена да обслужва слухът но при глухи хора тя иззема основната роля за разчитането на зрителният език. С преразпределението на части от зрителната кора , слухът, осезанието и другите сетива могат да развият хиперострота непонятна за никой зрящ. Това прави очевидно, че зрителната кора на Хъл се е адаптирала към загубата на зрителните усещания изземайки други сетивни функции – слухови, обонятелни , осезателни отказвайки се от зрителните образи до почти пълното им обезличаване.

Логично, Сакс заключва, че това трябва да е типично преживяване за придобитата слепота и рано или късно е реакция на всеки загубил зрението си.
През 1991г той публикува есе върху книгата на Хъл. И с изключителна изненада посреща опроверженията написани му от слепи хора, които изобщо не могат да се идентифицират с подобни преживявания и развитие след ослепяването си.
Сакс си задава въпросът дали не греши и дали просто не е подчертал една модалност пропускайки други радикално различни възможности.
В годините напред той се сблъсква с различни случаи на слепота и всеки от тях е описван от незрящите, като различно преживяване .
Золтан Тори ослепява при инцидент с киселина на 21 години. Емоционалното му решение да се мобилизира и да не се предава пред собственото си нещастие го подтикват към както казва той „ незабавното „ решение да провери колко далеч може да стигне частично лишеният от сетива мозък в изграждането на живота наново. Развитието на вътрешното му око в максимална степен създаващо възможност за изграждане на вътрешни образи и превръщането им в един виртуален зрителен свят наложен в почти съвършен синхрон с реалния. Така Тори дори е в състояние да поправи покрива на къщата си , абсолютно сам създавайки усещането у околните като за напълно зрящ човек.

Друг е случая на Сабрине Тенберкен , която пък в слепотата си е намерила решението да изгражда един виртуален свят от образи граден на базата на описанията от зрящите около нея. Често Сабрине вижда красиви картини от природата ясни изпълнени с реални контури и цветове , но неотговарящи на заобикалящата я действителност. Това не и пречи, защото просто е нейният начин да се справи с липсата на зрение.

Жак Луйсеран пък се обяснява своят свят като изграден от зрителни екрани, които той може да извика в съзнанието си съобразно необходимостта в заобикалящата го среда.

Арлийн Гордън пък твърди, че има силно усещане за цвят и движение, дори може да „види“ ръцете си когато ги движи пред очите.

Разнообразието от нагласи в приспособяването към слепотата, различните усещания и реакции спрямо заобикалящият свят кара Оливър Сакс да се попита:

„Какво става, когато зрителната кора вече не е ограничена до входящи зрителни усещания?  „ …отговорът изглежда толкова логично : „ Изолирана отвън мозъчната кора става хиперчувствителна към всякакви вътрешни стимули.“

Въпросите сякаш връхлитат Сакс един след друг :

„До каква степен тези различия отразяват подлежащата предразположеност , независима от слепотата? Зрящите хора, които имат силно изразени зрителни представи , поддържат ли засилват ли дори, своята способност ако ослепеят? Хората , които нямат силно изразени зрителни представи от друга стана , склонни ли са да се придвижат към дълбока слепота или халюцинации, ако загубят зрението си? „…..естествено възниква и въпросът : „ Какъв е обхвата на зрителните представи при зрящите?“

В търсенията си по последният въпрос Сакс установява, че усещането на зрящите по отношение на зрителните представи е също така разнообразно. Дава ни пример със своята майка, която е хирург и сравнителен анатом, тя умее да „ върти „ образа в умът си , нейна рисунка на скелет на гущер разгледан от четири възможни ъгъла създадена само на база на виртуалните и представи , дава добра илюстрация , на уникалната способност на мозъка да пресъздава и предполага образи, които никога не са били обект на зрението.

От друга стана съдов хирург присъствал на лекция на Сакс по въпроса отрича и е озадачен от подобна възможност споделяйки, че никога в неговото съзнание не са се появявали подобни образи.

Сакс ни обръща внимание на интересните проучвания на Франсис Галтън по отношение на ролята на умствените представи в мисленето.
Макар и доста амбициозен в проучванията си Галтън е и доста предпазлив по отношение на заключенията си. Веднъж той смята, че мъжете на науката имат доста посредствени зрителни представи, а на друго , че способността за живи представи е от голямо значение във връзка  с висшите процеси на обобщеното мислене. Според него е несъмнен факта , че механици, архитекти, инженери обикновено притежават способността да виждат умствени образи със забележителна ясното и прецизност. За тези лишени от такива способности , обаче смята че са способни да дават така живи описателни образи .

В подкрепа на тези съждения е и Алън Рок даващ пример в своят труд „ Образ и реалност“ фокусирайки се върху химика Аугуст Кекуле , който буквално успял да си представи структурата на бензеновата молекула , концепция , която революционизира химията.

Дълъг и преминаващ в противоречиви представи е периода на търсене на отговора каква е същността на зрителните представи. Съвременник на Галтън , ранният експериментален психолог Вилхем Вунд вярва , че представите са съществена част от мисленето. Други вярват , че мисленето е разнообразно и хаотично и се състои изцяло от аналитични или описателни твърдения, а бихейвиористите изобщо не вярват в мисленето, според тях има единствено поведения.

Началото на 70те години Р.Шепнър и Д.Мелцър след проведени лабораторни експерименти установяват , че умствената ротация има скорост и изисква усилия като всеки волеви акт.

Към 90-те години Стивън Кослин с помощта на позитронно-емисионна томография и функционален ядрено-магнитен резонанс установява , че умствените образи почти напълно съвпадат и активират зоните на зрителната кора , което доказва , че зрителните образи са не само психични възприятия но и физиологическа реалност. Кослин говори за двойнственост в начина по който хората мислят , съпоставяйки използването на „ изобразителни“ репрезентации, които са директни и непосредствени с „описателните“, които са аналитични и  опосредствани от вербални или други стимули.

Сакс ни обръща внимание на цялата тази съвкупност от представи за формиране на образи в ума давайки ни да се разбере , че съществува взаимосвързаност и взаимодействие на сензорните зони на мозъка , а от тук и трудността да се каже , че нещо е напълно зрително , напълно слухово или каквото и да е напълно. Светът на слепите може да е така богат на такива междинни състояния –интерсензорното , метамодалното – състояния, за които няма дори дума в езика.

В края на главата , Сакс ни разкрива случаят на Арлийн Гордан която ослепява на 40г с богат натрупан визуален опит , тя открива колко важен е за нея езика и как той събужда образите в съзнанието и стимулирани само от описанията на зрящите. Дори твърди „ Видях Венеция когато бях там.“

След толкова много въпроси и изложения на изследвания и виждания на отделни личности по въпроса за визуалните представи Сакс завършва „Окото на съзнанието“ с нов въпрос събуден от възхищение и изумление :
„ …ако наистина съществува фундаментална разлика между преживяването и описанието , между директното и опосредстваното познание за света, как е възможно езикът да е толкова могъщ? Езикът- това най-човешко изобретение –може да подпомогне онова , което по принцип не би трябвало да е възможно .Той може да ни позволи –дори и на слепите по рождение – да виждаме с очите на другите“

В „Окото на съзнанието“ , Оливър Сакс развива любопитния въпрос как изграждаме представата си за света. Въпроса е катализиран от проблема на слепотата и на последващото развитие в процеса на справяне на отделният индивид със загубата на една така важна сетивност като зрението . Всъщност Сакс ни поднася всички аспекти на въпроса започвайки от чисто житейските истории и усещания на отделни хора, тяхната емоционална нагласа и практическа приспособимост , преминава през чисто научните представи и изследвания за това как се изгражда визуалната представа за заобикалящото ни и завършва без да ни дава конкретен отговор, но затова пък изчерпателно е изложил всички възможности. Дали имаме личен избор в това как да възприемаме света или сме затворени в рамката на физиологичните възможности и принципи на работа на нашият мозък , остава отворен въпрос. Сакс изключително добре ни е дал да разберем, че тази „игра“ няма правила , но пък има възможности. Самият факт, че съществува такова разнообразие в справянето със слепотата , а също и във възприятията дори на зрящите , ни подсказва и само ни насочва към идеята за личен избор , но в условията на физиологичните ни възможности за възприятие.

Прочитайки ‚Окото на съзнанието“ у мен възникваха въпроси изначално съвсем естествени : как аз бих се справил попаднал в живот изпълнен с тъмнина. Дали , ще имам силите да преодолея  психологически липсата на зрението?

Освен всичко, обаче Сакс събуди любопитството ми върху въпрос , по който подобно на него аз бях изградил мнение за една типичност , без да се задълбочавам в разнообразието от възможности. Преобърнаха се представите ми за това , че незрящите се концентрират единствено върху останалите работещи сетива , и техният свят се затваря само в рамките на слух , обоняние и тактилност, свят напълно лишен от образи и цвят. Промени  се и представата за „обреченост“ при загубата на зрение.
Може ли човешката нагласа и воля да контролира така мощно целият процес на сетивност , че светът да не загуби своята красота дори когато си лишен от чисто физическата възможност да я виждаш.

 

2 thoughts on “Резюме по „Окото на съзнанието“ на Оливър Сакс.

  1. Didi каза:

    Защо не може да се копира?

    1. dangelov75 каза:

      Изключително полезно е, ако ползвате материала за да съставите свой собствен без да го копирате 😉

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *