Особености на самосъзнанието и формиране на самооценката в учебно-възпитателния процес.

Самосъзнанието

УВОД

 

   Човекът проявява интерес към себе си още в ранно детство. През 1877 г. Чарлз Дарвин изказва предположението, че възприемането, усещането за себе си започва от момента, когато детето разпознае себе си в огледалото. По този начин саморазпознаването  на физическия облик се появява след едногодишна възраст, но то започва още от шестия месец , когато детето посяга да докосне своя образ в огледалото, като че ли там има друго дете. Постепенно с нарастването на възрастта нашия поглед съхранявайки значимостта на външността, прониква по-дълбоко 10 – 12 годишна възраст. Тогава първият въпрос – „Как изглеждам аз като уникално физическо същество?’’ , чийто отговор се търси в „собствено и лично огледало” , се допълва с въпросите : „ Как аз мисля ,  а как бих искал да мисля ?” , „Какви способности притежавам , а какво бих искал да притежавам ?” и т.н. Това са все въпроси отнесени към бъдещето. Търсейки отговор на тези и други въпроси на Аз-а към Аз-а , ние се обръщаме за помощ и към хората , които ни заобикалят , търсейки своето въображение в „тяхното огледало”.

Оглеждайки се в тяхното „социално огледало” ние се питаме : „Какъв съм аз в ролята на дете , ученик , приятел , родител и т.н. и какъв бих искал да бъда ?”, ”Как изглеждам в очите на другите , а как бих искал те да ме виждат ?”. С други думи , това е възприемането  ,  усещането на своята идентичност и личностна значимост.

Цялата тази активност ,  присъща само на човека , насочена към познанието на себе си, психолозите обозначават като процес на самосъзнание. Самосъзнанието  е една от отличителните характеристики на психиката на човека в сравнение с психиката на животните. Самосъзнанието означава да се изследват собствените психически качества , поведение и стил на живот. За тази цел може да се използва информация от други хора с които взаимодействаме и ни познават. Ние трябва да приемаме информация от тях за това как те ни възприемат ,  разбират и реагират на нашето поведение , но все пак необходимо е да помним , че всеки сам е автор на мнението за себе си. Самосъзнанието е пряко свързано със себеопознаването.

Резултатът от този продължаващ през целия ни живот процес на познание на самия себе си е изграждането на Аз – образ. Аз – образът може да се определи като съвкупност от представители  на човека за себе си и оценката , която им дава , или с други думи, това е възприемането , усещането на своята идентичност и личностна значимост.

 

Формиране на самосъзнанието

 

Образуване на самосъзнание в процеса на онтогенезата преминава определени етапи, които често са свързани с възрастта, свързани са и с физически и умствени етапи на развитие на човека. Всяка стъпка в развитието на самосъзнанието има определено ниво на познания за възможностите за себе си, способността за самооценка и саморегулация на дейност и поведение.

Всяка психическа активност на човека започва като неосъзнат процес. Когато обаче тя срещне някаква бариера, която не може да бъде преодоляна с рутинни действия, става необходимо да се внесе някаква промяна в начина на реагиране. Така се поставя началото на осъзнаване на обстоятелствата, като се включат  познавателните процеси.

Ролята на емоцията в процеса на осъзнаване може да е по посока на разширяването или ограничаването на знания за себе си, за другите хора, за ситуацията, тъй като тя разкрива субективното им значение за личността.

Според Л.Виготски част от индивидуалното съзнание е следствие от формирано лично отношение (узнаването за нещо създава определена емоция в индивида, която поражда отношение. Това е началото на целенасочено, преднамерено т.е. съзнателно регулиране на поведението.

Съзнанието е резултат на мозъчна дейност и същевременно влияе върху насочването на мозъчната дейност.

Една от характеристиките на съзнанието е и разширяването на свободата на човека. Съзнанието позволява на личността да се освободи от натиска на инстинкта и да вземе решение, да отложи или отхвърли задоволяване. Превръщането на знанията в лични убеждения му позволява да не се съобразява с тесните рамки на стереотипите, предразсъдъците, еталоните, а да ги разчупва и да променя начина си на мислене и действие.

Специфична особеност на съзнанието е, че то може да бъде принудително насочвано към определен обект, но то не търпи силна и продължителна принуда. Особено бързо то намалява своята яснота, когато е насочено към неутрален обект, характеризиращ се с еднообразност. В такива случаи може да се развие и сънно състояние.

Възможността за принудително насочване на съзнанието свидетелства за контрола, който личността е в състояние да осъществява над него. Благодарение на селективното насочване на психичните сили, личността осъзнава в съответен момент само една малка част от актуално значимата или старата информация, която е необходима за решаване на жизнени и професионални задачи.

Съзнанието стои в основата на възпитанието и самовъзпитанието.

Осъзнаването на емоцията е част от разширяването на съзнанието и съдейства за увеличаване на регулативната му функция.

Освен емоциите човек се научава да разбира и своите мотиви, съществуването на определени потребности, да анализира и съпоставя близки и далечни цели, да оценява своите мисли. По такъв начин той разширява своето съзнание и увеличава своята власт над широка сфера от психичния си живот. Увеличаването властта на съзнанието достига дори до физиологичните процеси.

Съзнателното регулиране е бавен процес. В края на периода на средна училищна възраст човек е вътрешно готов да осъзнае себе си и да приеме силните и слабите си страни. Именно тогава става формирането на самосъзнанието. Редица автори защитават схващането, че самосъзнанието има аналогична структура със съзнанието. Основният компонент е самосъзнанието, а останалите два самооценката и самочувствието. Процесите на самосъзнанието заемат централно място във формирането на личността, като в голяма степен определят способностите за саморегулиране на поведението. Те имат водеща роля в самоорганизацията, самовъзпитанието и саморазвиването на човек. Самосъзнанието дава възможност на личността да отдели себе си в този свят, да познае своя вътрешен свят, да го преживява и по определен начин да се отнася към него.

Една от главните функции на самосъзнанието е да направи достъпни за човека неговите мотиви и резултатите от неговите постъпки и действия. Самосъзнанието в психологията се разглежда на различни нива, по отношение на развитието на човека. Така например то се разглежда на ниво организъм, социален индивид и личност.

Самосъзнанието се въплъщава в Аз-концепцията, която е една динамична система от представи на човека за себе си, а така също и на субективното възприемане на външните фактори, които влияят на дадената личност. Аз-концепцията възниква в процеса на социално взаимодействие.

Функциите на самосъзнанието се коренят в представите на Аз-образа и идеалното Аз, като могат да отразяват противоречието между тези две структури. Развитието на структурните компоненти на самосъзнанието, като самооценката, самопознанието, рефлексията и др., представляват важна психологическа предпоставка и условие за цялостното развитие на самосъзнанието, което пък от своя страна дава възможност за динамично разгръщане на съставящите го психологични единици. Самосъзнанието предполага определено ниво на развитие на личността, наличие на способности за анализ при съзнателно съпоставяне на собствените постъпки с постъпките на другите хора, а също така и наличие на установка за самоусъвършенстване.

Отношението на индивида към собствените потенциални възможности, правилната самооценка, умението да се видят собствените недостатъци, характеризира зрелостта на личността и са предпоставка за организиране на самовъзпитанието.

 

Особености на самосъзнанието

 

Самосъзнанието в психологията  е процес на разбиране и оценка на индивидуалното в себе си, като обект на различни дейности и като човек, който има набор от собствените си интереси, ценности, мотиви, идеали.

Психолозите казват, че хората не са само различни по идентичност, но и по обществото, класа, нация, или всяка друга социална група, но само ако тези елементи достигат до разбирането и осъзнаването на взаимоотношения, общи интереси, общи дейности. Самосъзнанието в психологията – това е, когато самият човек е преценил средата изцяло и  е определил своето място в естествената и жизнената функция на своя социален живот. Това явление е тясно свързано с термин като отражение, теоретично мислене.

Критерий и отправна точка на това как човек се отнася към себе си – са хората около него, което означава, че появата и развитието на съзнанието се случва сред себеподобните в обществото. Социалните психолози твърдят, че са три областите на възможно образуване и формиране на индивида като личност, а именно, дейностите, комуникацията и информираността за себе си.

Теория на Волф Соломонович Мерлин

Процес на социализация включва разширяване и задълбочаване на връзките и взаимоотношенията на индивида с другите хора, някои групи, обществото като цяло. Образът на „АЗ“ се развива и става по-стабилен. Образуване на самосъзнание или много „АЗ“, настъпва постепенно, в течение на живота, а не е заложено още от раждането. Това е сложен процес повлиян от много социални въздействия. В тази връзка, В.С.Мерлин, посочва няколко компонента на идентичност:

  • първи – човек е наясно със своите различия и сам по себе си се освобождава от външния свят.
  • втори – индивидът е наясно със себе си като активен субект, владее възможността за промяна на заобикалящата го реалност, а не е само пасивен обект в нея.
  • трети – индивида е наясно със собствените си психични свойства, процеси и емоционални състояния.
  • четвърти – индивида, образува социалните и моралните аспекти, самоуважение, в резултат на направените изводи.

Самосъзнание: трите направления в науката

Съвременната наука има много различни мнения относно произхода и развитието на съзнание и самосъзнание. В традиционният подход се счита като оригиналната концепция в генетичния план основната форма на човешкото съзнание, което се основава на самовъзприемането, като самосъзнание. То се развива в детството, когато детето е запознат с тялото си осъзнава го отличава си „АЗ“ от „аз“ на другия, гледа в огледалото и осъзнава, че това е то.

С.Л.Рубинщайн е на противоположното мнение. За него, проблемът на съзнание е различно и в различна област и аспекти. Той смята, че самосъзнанието е резултат и продукт на съзнанието съобразно неговите проявления.

Има и трета гледна точка, която показва, че съзнанието и психиката, както и самосъзнанието се характеризират с едновременното развитие на паралелна, единичност и взаимозависимост. Така че, човек възприема света с помощта на усещания, и той  развива един вид картина на външния свят, обработена от съзнанието, които формират разбирането му за себе си в самосъзнание.

 

Формиране на самооценката

 

Ние не само изграждаме своя Аз – образ , но и се отнасяме по определен начин към него – одобряваме го или не го одобряваме , придаваме му определена значимост. Така се формира самооценката на личността. Обикновено самооценката се определя като отношение и оценка за самия себе си като цяло или на отделни лични качества ,  на заеманото място в групата , на собствената си дейност и взаимоотношение с другите. Още в началото на двадесети век американския психолог Уилям Джеймс , предлага метод за определяне на самооценката на личността . Самооценката , според него ,  се определя като дробно отношение между нашите действителни способности и потенциалните ни , предполагаемите. Числителя на тази дроб изразява действителния успех на личността , а знаменателят – нейните претенции , т.е стремежът да се признаят нейните заслуги , способности , постижения.

 

 

Успех

Самооценка = –––––

Претенции

 

 

По този начин самооценката на личността може да нараства по два пътя – чрез увеличаване на постиженията или чрез намаляване на претенциите.

 

Самооценката в учебно-възпитателния процес

 

Още в ранното детство се появява самооценката, като друг аспект на Аз-концепцията.

Самооценката или преценките, които правим за собствената си стойност и чувствата свързани с тях. Самооценката е среда най-важните аспекти на развитието на ‚АЗ“-а.

Към 4 годишна възраст децата имат няколко преценки за себе си, например за ученето на нещата в детските градини, сприятеляването, разбирането с родителите и любезното отношение към другите. Тъй като не могат да разграничат желаната от действителната си компетентност, малките деца обикновено оценят собствените си способности, като изключително високи и подценяват трудността на задачите.

Високата самооценка допринася значително за инициативата на малките деца в период, в който те трябва да овладяват много нови умения. Към 3 годишна възраст децата, чиито родители силно критикуват стойността им и изпълнението им, се отказват лесно, когато са изправени пред предизвикателство, и изразяват срам и униние след неуспех. Възрастните могат да избегнат насърчаването на тези себеразгромяващи реакции, като приспособят очакванията си към способностите на децата, осигуряват им упора, когато опитват да изпълнят трудни задачи и посочват усилията и развиващите се умения в детското поведение.

 

Конкретно при учениците самопознанието се осъществява в учебната дейност и в общуването с връстниците. Учебната дейност по своя характер е целенасочена и резултативна, при нея има външна оценка за видим резултат, чрез която ученикът изгражда представата си за себе си и благодарение на която /оценката/ заема определена позиция сред връстниците си.

В началното училище възрастните и връстниците изграждат своето отношение към малкия ученик в съответствие с неговите училищни успехи. Затова и в определена степен оценката се превръща в “идол” за децата, нещо към което те се стремят за да получат одобрението на възрастните, за да избегнат наказанието, за да завоюват определена позиция сред връстниците си.

Във формирането на личността на детето се включва установяването на относително устойчив “Аз” – образ, т.е. цялостна представа за себе си, която не се свежда до просто осъзнаване на своите качества или до сума от отделни, парциални самооценки. Това предполага създаване на психологически автопортрет. През различните възрастови периоди детето осъзнава една или друга страна от собственото си “Аз”

Най-рано се осъзнават уменията и практическите възможности, двигателни, изобразителни, изпълнителски и др. Значително по – късно се осъзнават личностните особености. Този процес се разгръща, когато са усвоени вече нравствено-социалните еталони за оценка. Обикновено тук се получават несъответствия между реалния образ /това, което е в действителност детето/ и изграждащия се “Аз” – образ. Това се обяснява със сложността  и нееднозначността на резултатите от проявите на личностните качества. Личностните особености и личностните качества се осъзнават в процеса на общуване с възрастните и връстниците. Този процес е най-активен в начална училищна възраст и в подрастващата възраст. Постъпвайки в училище детето започва да сравнява своите учебни постижения с тези на връстниците си.

Самооценката е динамично образувание на психиката и тя се развива. Общата цялостна самооценка се сумира от отделните, по – частни самооценки, които се отнасят до конкретни страни и прояви на личността. Между отделните частни самооценки се установяват връзки с различна форма. Те могат да имат хармоничен взаимно съгласуван характер, но често, особено в периоди на кризи, между отделните компоненти на самооценката са възможни и конфликтни, противоречиви отношения. По своя вътрешен състав самооценката е сложна не само поради своята многоаспектност, но и поради това, че различните нейни компоненти могат да са на различни нива на осъзнатост. Tези особености на самооценката определят степента и спецификата на нейното участие в регулирането на поведението на личността при различни ситуации на общуване и дейност. В този смисъл от “качеството” на самооценката, от нейната зрялост, обективност и устойчивост зависи саморегулацията на поведението.

Самооценката на децата се формира в процеса на конкретната дейност /писане, смятане, четете, рисуване и др./ и в резултат на оценяване на същата тази дейност от възрастните

Установени са няколко нива на развитие на самооценката .

Първото ниво е процесуално-ситуативно. Характерно за това ниво е, че учениците не установяват връзки между своите постъпки и качествата на личността. Самоизменението на това ниво на самооценката има характер на самокоригиране на постъпките.

Второто ниво на самооценката е качествено-ситуативно. При него учениците установяват преки връзки между своите постъпки и качества, като отделна постъпка се отъждествява със съществуващо определено качество. Самооценката на това ниво все още е недостатъчно обектива и устойчива.

Третото ниво е качествено – статично. На това ниво се разрушават преките формални връзки между постъпки и качества. Основно значение за самооценката има констатацията на вече достигнатото равнище на развитие на свойствата на личността.

Четвъртото ниво е качествено – динамично, при което протича осъзнаване на диалектическата връзка между качествата на личността и постъпките. Самооценката е вече обективна.

Петото ниво е качествено – перспективно. В самооценката на личността е включено нейното отношение към самовъзпитанието, разбрано като начин за саморазвитие. Индивидът се оценява не само по отношение на качествата, които вече притежава, но и по отношение на потенциалните си възможности.

. В начална училищна възраст преобладава първото ниво на самооценка, в средна училищна възраст – второто, в прехода от средна към горна училищна възраст е типично третото ниво, а в юношеската възраст – четвъртото и петото ниво.

По степен на сформираност на самооценката се наблюдават три групи деца. В първата група се включват ученици, при които представата за себе си е относително адекватна и устойчива и включва сложни и обобщени качества на личността. Учениците от тази група се характеризират с умението си да анализират своите постъпки, да отделят техните мотиви, със способността да мислят за себе си. В своите постъпки и действия те повече се опират на знанието за себе си, отколкото на оценката на възрастните. Втората група ученици се характеризира с това, че тяхната самооценка е неадекватна и неустойчива. Те не притежават достатъчно умения да отделят съществените качества в себе си, да анализират своите постъпки. За третата група е характерно това, че техните самооценки съдържат характеристики дадени им от други и то предимно възрастни. Тези деца имат ниско ниво на развитие на представата за себе си и в тях няма стремеж да насочат погледа си към своя вътрешен свят.

Основна роля в изграждането на самооценката в учебно-възпитателния процес играе и взаимодействието между учителя и ученикът.

Разбира се, учителите не взаимодействат по един и същ начин с всички деца. Тези деца , които се държат добре и имат високи постижения, обикновено получават повече насърчение и похвали, докато непослушните имат повече конфликти и получават повече критики от учителите. Това има своите различни отражения спрямо самооценката при учениците и пряко зависи от възрастта им. Когато говорим за ученици в до тинейджерска възраст ефекта от насърчаването и похвалите на учителите повишава самооценката им, както и повишава оценката на съучениците за тях, което неминуемо допълнително допринася до повишаване на самооценката на похвалваните. По друг начин похвалата от страна на учителя действа при по-големите ученици. Похваленият от учителя ученик отново повишава самооценката си заради признанието получено за постиженията си, но от друга страна не рядко се случва останалите му съученици да свалят рязко оценката си за него, което да даде отражение в посока на спадане на самооценката при успешното дете.

Процесът на създаване на самооценката е сложен, а нейното съдържание се определя от специфичните условия на индивидуалното развитие на личността, от общата култура и от образователния и професионален статут на родителите, от типологичните особености на нервната система на детето. Тази сложност може да предизвика изопачаване в една или друга степен на самооценката и да доведе до формиране на неадекватна самооценка. Съществуват два модела на неадекватно развитие на самооценката: тя е по – висока от обективната оценка, тя е по – ниска от обективната оценка. В този случай се стига и до изопачавания в процеса на саморегулиране, до несъответствие между линията на поведение на детето и неговите реални възможности.

 

Човекът не е безразличен към своите собствени качества и възможности. Той ги опознава в процеса на своето развитие, изгражда представа за тях, оценява ги и ги преживява. Самооценката е отношение и оценка на индивида към себе си като цяло или към отделни свои особености, към своето положение в групата, към собствената си дейност и собствените взаимоотношения с другите хора. Тя е източник на емоционално благополучие и увереност в себе си или обратно – на неблагополучие, тревожност и неувереност. Самооценката винаги включва и момент на прогнозиране, на екстраполация в бъдещето. Чрез нея личността като че ли се вижда в бъдещето, налучква понякога ясно, понякога смътно своите стремежи.

Източници:

Лора Е. Бърк – Изследване на развитието през жизнения цикъл Издание „Дилок“ – 2012г

  • Глава 8 стр.243 – Емоционално и социално развитие в ранното детство.
  • Глава 9 стр.302 – Познавателно развитие в средното детство.
  • Глава 10 стр. 312, 313, 314 – Емоционално и социално развитие в средното детство.
  • Глава 11 стр. 366, 367 – Познавателно развитие в юношеството.

 

https://ru.wikipedia.org/wiki/Мерлин_Волф_Соломонович

http://bg.medicine-guidebook.com/vozrastnaya-psihologiya_783_vozniknovenie-samosoznani~1.html

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *