Още едно мое резюме по „Отмъщението на знайковците“ , Стивън Пинкър – Как работи умът.

В „Отмъщението на знайковците „ от своята книга „Как работи умът“ Стивън Пинкър ни увлича по един научен , но напълно достъпен и разбираем начин във въпроса: Задължителна развръзка на еволюцията ли е появата на интелекта изразен в този уникален човешки мозък или просто това е поредното средство създадено от природата с единствената цел да подсигури оцеляването на един вид в борбата му за съществуване. Какви са, и какви трябва да бъдат представите ни за важността и смисълът на нашите интелект и разум в условията на самото ни биологично съществувание.

Пинкър е изключително умел с думите, а и  в убежденията, поради добрият набор от изложени факти поднесени с един неповторим, тънък хумор, който вероятно е и ключът предаващ достъпността на научната материя към читателя.

Пинкър ни предлага като начало историята на научният проект „ Вояджър 2“ изстрелян през 1977г. с основна цел да проучи слънчевата система. Освен всичко обаче, на проекта е предадена и допълнителна задача по идея на астронома Карл Сейгън , след завършването на мисията си и отправяйки се към дълбокия космос, сондата Вояджър 2 , да се превърне във „ визитна картичка на човечеството“, отправена към технологично развита извънземна цивилизация. Тя носи в себе си платинен диск, съхраняващ записи представящи целият възможен набор от биологичните характеристики и културните достижения на човешкият вид.
Именно инициативата с диска на Вояджър събужда у Пинкър въпроса по отношение на потенциалната извънземна цивилизация:

„… дали ще разтълкуват звуците и изображенията така, както сме искали, или гласът ще им се стори като пищене на модем, а рисунките на хора на обложката – като плетеница от телени модели ?“

Всъщност въпроса крие дълбокият смисъл на това, което Пинкър желае да „обсъди“ с нас, дали всъщност не грешим вярвайки съобразно собствената си хронология на биологична история, че еволюцията на интелектуално ниво е задължителна за всяка биологична система и то в порядък подобен на нашата.

Именно за да изпъкне обемността на грешката ни, автора обсъжда и проекта СЕТИ на НАСА , който е създаден с идеята да търси разумен живот , някъде далеч от нас в космоса. Като програма и същност СЕТИ е замислена да търси и открива радиовълни, които биха могли да бъдат създавани и излъчвани само от разумна и високотехнологична цивилизация.

Държавното финансиране по проекта е прекратено, не само, защото американският конгрес го намира за прибързано и финансово недалновидно, но и защото като цяло проекта не намира добра подкрепа дори и от най-заинтересованите да бъдат открити извънземни форми на живот учени- биолозите.

Пинкър прекрасно ни визуализира тази основна заблуда родила СЕТИ, така:

„ Многовековната религиозна догма, викторианският идеал за прогреса и модерният светски хуманизъм всички заедно внушават на хората едно погрешно разбиране за еволюцията като вътрешно стремление или разгръщане към една по-голяма сложност, достигаща върха си с появата на човека. Напрежението се натрупва и разумът цъфва като пуканка в тиган. „

Пинкър продължава с фактите, резюмирайки основите на труда на Чарлз Дарвин за еволюцията и естественият отбор, по начин който оставя и най-върлите и критици обезоръжени. Основното и до днес в критиките към този модел на еволюцията е насочено към липсата на идейност – „План“ оставяйки всичко в ръцете на случайността. Пинкър, обаче е много ясен, „ план“ няма , но има правила и всяка форма на живот или ги спазва или „ Отива от грешната страна на счетоводната книга“ – в разход.

Правилата са прости, но много ефективни. Автора нарича хипотетичната биологична единица – „репликатор“ , предавайки и характеристиките на оцеляващ – търсещ мястото си в биологичният свят организъм. Основната идея на Пинкър е да обясни „борбата“ за оцеляване по-добре от Дарвин , сменяйки генерално ъгъла на перспективата от която се гледа на еволюцията като цяло.
Дори Дарвин разглежда еволюцията като стремеж и непрестанна борба за оцеляване в условията на заобикалящата среда, придавайки основна важност на самият стимул за оцеляване.

Пинкър запазва идеята на самият процес, но не и на стимула, давайки ни да разберем, че оцеляването не е самоцел, дори не е единствената цел ,защото „ …няма как да искаш да имаш око , когато нямаш и дори когато то още не съществува, само за да си по-добър в оцеляването от другите“

Модела на репликатора описва смисъла на идеята, съществуваш и оцеляваш, защото размножавайки се едни твои реплики мутират така, че придобиват нещо , което ги прави по-добри и по-пригодни за съществуване в средата в която живеят, всички останали умират. Това „нещо“ може да е хобота на слона, може и да е уникалният човешки мозък.
Автора дава този така известен пример с тези два толкова различни по своя смисъл , употреба и биология органи с единствен обединяващ ги факт, че са единствени и неповторими в биологично познатият ни свят, за да „укроти“ представите ни за уникалност като вид, само защото притежаваме орган с неповторим потенциал.

Биологичната ни уникалност всъщност се дължи разбира се на редица условия в които сме се развивали като вид, а най-уникалното всъщност е уникалният ни „късмет“ да се настаним в една „ Когнитивна ниша“ довела до възможности на мозъкът ни непознати у другите видове.

Автора ни цитира „Речник на дявола“ на Амброуз Биърс , който дава следната дефиниция за нашият вид:

„ Човек, същ. име. Животно до толкова потънало в очаровано съзерцание на онова, което си мисли , че е, че пропуска онова, което несъмнено трябва да е. Главното му занимание е унищожението на другите животни и собственият му вид, който обаче се размножава с такава упорита бързина, че се е навъдил из целия свят и в Канада“

Истината е, че по своята същност човек все пак е животно, безпрецедентно наистина с много уникални и екстремни черти, но все пак едно от многото.

Когнитивната ниша всъщност , се оказва целият свят. Човек не просто сяда на трона на доминиращият вид , той си го сглобява сам.

„Хората, постигат своите цели чрез сложни поведенчески последователности, сглобявани на място и стъкмени според ситуацията. Те планират поведението си с помощта на познавателни модели за причинно-следственото устройство на света. Изучават тези модели в рамките на живота си и ги предават чрез езика, който позволява знанието да се трупа в рамките на групата и в течение на поколения.“

Тук идва отговорът на смисъла от появата на потенциала на човешкият мозък, като резултат от една потребност удобна и добра за съществуването на всяка следваща „реплика“ на „репликатора“. Уникалността, обаче се изразява във възможността да се поддържа един темп на „удобства“ на вида спрямо средата отвъд зависимостта от бавният процес на генетичната мутация, която демонстрира очевидно забавяне спрямо развитието на умственият ни потенциал. Идва момент в който репликатора не, просто чака на случайността и случая, а сам може да моделира своите „реплики“ нагласяйки ги така удачно към справяне със средата на съществуване, а дори и нагаждайки удобно самата нея към собствените си нужди.

„ Като оставим на страна преустройството на скелета, което ни дава изправената стойка и прецизната манипулация, онова, което ни прави необикновени, не е тялото ни, а поведението ни и менталните програми, които го организират.“

Примера, с който Пинкър обрисува същността на биологичният ни потенциал е преразказа на малка част от комикса „ Калвин и Хобс“, където Калвин пита своят приятел тигъра:

„ – Защо хората никога не са доволни от това, което имат?

  • Шегуваш ли се? … отвръща Хобс .
  • Ноктите ви са смехотворни, нямате истински зъби, не виждате нощем, розовите ви кожи са нелепи, рефлексите ви са нищо и половина, дори опашки нямате. „

Въпреки всички тези спънки казва Пинкър , съдбата на тигрите е в нашите ръце , а не обратното.

„ Човешката еволюция е изконното отмъщение на знайковците. „

Момента на развръзката и идеята на Пинкър , не може да настъпи без обяснение: „ …. Защо ние „, защо точно ние сме заели тази когнитивна ниша, а не някоя от останалите над петдесет милиона разновидности на форми на живот на тази планета, всяка със свой потенциал.

Според него основните причини за развитието на по-добри способности за причинно-следствено мислене са четири характеристики.

Първата е, че приматите са визуални животни. Бинокулярното им при това цветно зрение им дава невероятното предимство да виждат ясно и в дълбочина, както и да са съвсем функционални и на дневна светлина.

Втората такава вероятна причина е груповият начин на живот, способствал не само оцеляването на отделният индивид но и развитието на сложните му социални взаимоотношения с останалите индивиди от групата. Това е и добра предпоставка за развитието на интелекта като цяло, тъй като в условията на групата разменянето, съхраняването и притежаването на информация е неоценимо предимство пред останалите индивиди.

Третата потенциална възможност е физиологичната структура на ръката на приматите. Това способства манипулирането на предмети и превръщането им в инструменти даващи достъп до по-богато разнообразие от храна. В комбинация с изправената стойка, ръцете са давали предимството и тези оръдия на труда да бъдат пренасяни и ползвани при голямо разнообразие от възможности.

Последният вестител на интелекта бил ловът. В комбинация с предходните три всъщност той извежда една част от приматите на различно ниво в еволюционната надпревара. Разширявайки не само хоризонта на обитаваните територии но и разнообразието на храни и съответно хранителни вещества, нужни за развитието на „ лакомият за енергия мозък“.

Последният логично появяващ се въпрос е : „Еволюираме ли още ? „
Пинкър смята, че ако видът ни продължава все пак да еволюира все още, то то е прекалено бавно, непредвидимо и в неясна посока. Всъщност нашият вид вече сам създава „ удобни „ условия за животът си следствие на, което не е подложен на принудителен еволюционен натиск.

В крайна сметка идеята на Пинкър е обяснена. Нашият така уникален мозък не би следвало да е резултат от самоцел на биологичният живот в съществуване му, да постигне сложност и съвършенство, а по- скоро удобство целящо едно постоянство на фона на динамичните промени на средата. Животът просто съществува в цялото си разнообразие и всяка негова форма е уникална само поради факта че е оцеляла и съществува.

„ Отмъщението на знайковците“ приключва с прочутата мисъл на генетика Т. Добжанский :

„Нищо в биологията няма логика, освен в светлината на еволюцията“

… Пинкър добавя :

„Нищо в културата няма логика, освен в светлината на психологията. Еволюцията е създала психологията и чрез нея тя обяснява културата. Най важната останка от праисторическите хора е съвременният ум „

С изложената си теза Пинкър, ме накара да се замисля , защо все още в научните среди и особено тези изследващи космоса , така трайно битува нагласата, че най- добрите условия за наличие на живот извън нашата планета , трябва да са условия и последователности в биологично-исторически план, сходни на тези осъществили се и съществуващи на земята. Всъщност, дали очакванията ни са на основата на научни доводи или са по-скоро плод на психологическата ни нагласа , че все пак не трябва да сме „ сами“ във вселената и очакванията ни към потенциално съществуващите ни извънземни „ приятели“ , са очакванията, които по принцип имаме към приятелите си, да са близки и не много по-различни от нас.

Пинкър, успя да обърне нагласата ми от възприемане на еволюцията , като стремеж към съвършенство в стремителна борба за оцеляване в представата , че всъщност живот просто се стреми да съществува, че цялото му величие се изразява не в изключителната му сложност, а в изключителната му разнообразност.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *