РЕФЕРАТ Влияние на средата върху половото типизиране на децата. Родители, учители, връстници.

 Реферат Полово типизиране

 

Половото типизиране се отнася до всяка асоциация на обекти, дейности, роли или черти с единия или другия пол по начин, който се подчинява на културните стереотипи.

 

Исторически културални аспекти на половото типизиране.

Колкото и съвременно да звучи, половото възпитание не е от вчера. От най-древни времена, готвейки младите поколения за живота на възрастните, хората са ги подготвяли и за семейство и родителство. Естествено, всяка културна общност по различен начин го е осмисляла и осъществявала.

Въпреки големите различия в целта и начините на осъществяване на половото възпитание, има общи черти в разнородните култури – това е признаването на голямото място на сексуалната сфера на живота. От древните цивилизации са останали образи, които разкриват особено преклонение пред детеродните органи, символизиращи животворното начало и плодородието. Женският образ става носител на семантични послания, особено по време на матриархата. По-късно женските божества се изместват от мъжки, символиката често е фалична. В големите стари цивилизации женското и мъжкото начала са взаимно допълващи се, две страни на едно и също нещо. В древнокитайската митология женското начало „ин” е първо, то символизира всичко тъмно, студено, влажно, меко, пасивно, податливо. Мъжкото начало „ян” е светлина, сухота, твърдост, активност, мощ. Две полярни космически сили правят възможно безкрайното съществуване на Вселената чрез своето взаимодействие.

В други митологии луната, земята и водата са женското начало, а слънцето, огънят и топлината – мъжкото. Често божествата съвместяват в едно мъжкото и женското начало – в Индия – Адити, кравата-бик, и Шива; в Египет – Ра; в Гърция – Хермафродит; двойствена е версията в християнството за първочовеците Адам и Ева. Някъде се смята, че децата са андрогинни (носители на белезите на двата пола) до определена възраст. Затова инициацията, макар и различно осъществявана, съществува в повечето култури все с един и същи смисъл – превръщането на децата в големи мъже и жени.

В целия дохристиянски свят съществува естествено отношение към сексуалността, тя е просто една от страните на живота. Децата отрано, спокойно и спонтанно се срещат с нея, подготовката им за сексуалния живот е елемент от общото възпитание.

Образът на детето е неясен – то е самата невинност и чистота, но в същото време при него естествените прояви на сексуалното развитие не са скрити и подтиснати. Така грижите за запазване на детската „чистота” се конкретизират до изолирането на децата от всякакви знания и опит по отношение на пола. Дори момчетата и момичетата се отделят от най-ранно детство.

С напредване на индустриалното развитие на обществото настъпват промени в ролевата принадлежност на двата пола. В същото това време се размива традиционната система на полова стратификация. Жената навлиза в общественото производство, социалните роли не се формират по полов признак. Повече и по-различни отговорности поема жената, а това води до необходимостта от либерализиране на отношенията. Традиционните идеали за маскулинност и фемининност се разчупват, поляризацията отпада, те стават по-богати, противоречиви и индивидуално значими.

Днес обществените отношения още повече засилват присъствието на жената. Социалната й роля е значително променена – семейството е преобладаващо от нуклеарен тип, съвременните технологии заличиха разликата между мъжки и женски професии, домакинството не е доминантна дейност за жените. В центъра на днешната ценностна скала не е семейната група, а индивидът. В общ план сферата на забраненото се стеснява, променя се отношението към тялото и към емоциите. Променят се обществените, семейно-брачните отношения и половият символизъм. Традиционните нагласи се срещат със съвременните тенденции – акселерацията, либерализираните отношения, свободното съжителство, разводът като изход от несполучлив брачен опит и др.

 

Генетични влияния върху половото типизиране.

Полово типизираните различия се появяват в много култури по света. Някои от тях – нивото на активността и откритата агресия на мъжките екземпляри, емоционалната чувствителност на женските екземпляри и предпочитанието към игра с връстниците от собствения пол са широко разпространени сред бозайниците.

Според еволюционната перспектива животът в зряла възраст на мъжките предтечи до голяма степен е бил ориентиран към конкурирането за полов партньор, а този на женските ни предшественици към отглеждането на деца. Така мъжете са генетично програмирани за доминация, а жените за интимност, откликване и сътрудничество.

Експериментите с животни разкриват, че пренатлно приложените андрогени  увеличават активната игра и агресията и потискат майчините грижи при много бозайници. Елинор Маккоби ( американски психолог – занимавала се с изследване на междуполовите отношения и различия при хората), твърди, че хормоните влияят и върху стиловете на игра при хората, водейки до груби, шумни движения при момчетата и нежни действия при момичетата. След като децата започнат да взаимодействат с връстниците, избират партньори, чиито интереси и поведение са съвместими с техните. Момичетата в предучилищна възраст все повече търсят други момичета и обичат да играят по двойки, защото споделят предпочитания към по-тихи дейности включващи сътрудничещи си роли. Обратното, момчетата започват да предпочитат играта в по-големи групи с другите момчета, които споделят желание за тичане, да  се катерят, да се бият на уж, да се конкурират и да строят и разрушават.

Към шест годишна възраст децата прекарват единадесет пъти повече време, като играят с приятели от същия пол в сравнение с тази с връстниците от другия пол.

 

Основни възгледи ( теории ) за сексуалността и половото възпитание.

Хронологично първи възникват биологизаторските теории – в края на 19 в. в Западна Европа, като третират най-вече медицинския аспект на проблема. Дълго време той се разглежда само като такъв. В началото на 20 в. въпросът за детската сексуалност започва да се поставя и от други гледни точки. Биологизаторският подход лансира идеята, че „човек е биологическа субстанция, той е зависим и фатално предопределен от биологически заложеното в него; цялото човешко развитие е в резултат на инстинктите, които носи в себе си”. Игнорирането на социалната същност на човека прави този подход до голяма степен схематичен и беден. Но благодарение на тези първи интереси и стъпки в изучаването на проблема се стига и до важни постижения – въпросът за половата идентификация, диференциация и половите роли се откроява, отчита се значението на играта като дейност, проявяваща половите различия; отбелязва се ролята на подражанието; визира се половият дипсихизъм; връзката между половото развитие и формирането на личността; значението на съвместните за двата пола дейности. Оформя се мнението, че възпитанието съдържа в себе си половата просвета, че то може да се реализира в процеса на общуване. Известни представители на това научно течение са Стенли Хол, В. Щерн, Р. Бърнс (САЩ), З. Фройд (Австрия) и последователите му Ж. Лакан (Франция), Е. Ериксон, У. Бронфенбренер, Б. Спок, Ф. Додсън (САЩ), Г. Гуг-Хелмут, М. Клайн (Германия) и др. Особено внимание заслужава Зигмунд Фройд, който поставя началото на цяло идейно течение в психологията с многобройни почитатели по света. За първи път Фройд търси корените на някои патологични депресивни явления дълбоко в подсъзнателното, в механизма на идентификацията, който по-късно се превръща в средство за анализ и за осветяване на някои онтогенетични процеси, при които детето се оформя на основата на значими образци. Универсален механизъм се явява идентификацията с родителя от своя пол – според автора това е форма на удовлетворяване на сексуалните желания на детето (на момчето – към майката; на момичето – към бащата). Фройд приема, че половата идентификация на децата съвпада по време с етапа на първоначално формиране на личността, като половите инстинкти са основа за изграждане на енергетичната й база. Узнаването от момчетата на анатомичните разлики между двата пола предизвиква у тях ”кастрационен комплекс”, страх да не изгубят гениталиите си, което от своя страна според Фройд спомага за формиране на абстрактно обективно мислене и по-високо ниво на нравственост у тях. Самостоятелното добиване на тези знания е първият етап на отдалечаване на децата от възрастните. Децата имат свой собствен сексуален живот, не винаги осъзнаван от родителите, който има закономерни етапи. Това виждане на Фройд по-подробно ще разгледаме по-нататък.

Теорията за инфантилната сексуалност и латентния период са подлагани на много критики. Издигането на либидото като основен двигател на човешката психика; идеята, че човекът е „биологично същество, в основата си сексуално” са основни характеристики на фройдовия „пансексуализъм”. В разработките си Фройд развива понятието „сексуалност”: „Преди всичко сексуалността се отделя от своята твърде тясна връзка с гениталиите и се разглежда като по-обща телесна функция, която има за цел удоволствието и само опосредствано служи на целите на възпроизводството”. Фройд концентрира вниманието към онтогенетичното развитие; разкрива социалните фактори за някои форми на сексопатология; откроява значението на сексологията в различните й аспекти – връзката между сексуалните и несексуалните преживявания и трансформацията на едните в другите. Новаторска е идеята на австрийския психиатър за миналия личностен опит като източник на психосексуални проблеми; за значението на ранните детски преживявания и най-вече на половата идентификация.

През 20-те години на 20 в. фройдизмът става водеща теория в световен мащаб. Широкото прилагане на фройдовите постулати в психоанализата става тяхна практическа проверка. Така се очертават основните недостатъци на цялостните му възгледи. В работата си последователите на Фройд започват да поправят и доразвиват теорията му, като създават ново, неофройдистко течение. Разширява се обемът на движещите сили в човешката психика, като в същото време биологичното начало (инстинктът) запазва приоритетното си място.

Второто основно течение в теориите на сексуалността поставя в центъра социалната среда като детерминантна на личността. Многобройните теории със социологизаторски подход имат обща основа – ефектът на прякото подкрепление. Научната обосновка се опира на принципа на условните връзки – чрез подражание на образци за мъжко и женско поведение, като положителните прояви получават социално подкрепление. Пионери на социологизаторските идеи са Дж. Мани и Р. Столер (САЩ). Съвременните им последователи залагат повече на подражанието, отколкото на непосредственото подкрепление. Положително явление в тези тенденции е това, че се отчитат психологическите различия на двата пола; препоръчва се обучението на децата в културните еталони за мъжко и женско поведение и усвояване на типични полови роли, като в същото време се обръща внимание на относителността на тези еталони. Представители на това течение са Л.А.Делузиа, А.А. Саарио, М. Мийд, Х. Бари, М.К. Бекон и Й.Л. Чайлд (САЩ). При този подход особено интересни са социокултурните изследвания. Те дават представа за това как се променя идеята за социалните роли на половете в обществото като цяло; елементите на социалната култура и тяхното вариране; стратификация на социума и субкултурата и др. Така е установено, че при 110 култури в 82% еталоните за поведение идеализират хипотоничното момиче и хипертоничното момче. Социологизаторските идеи се споделят още от Х. Гинът, Дж. Белоти, П. Мусен, Дж. Конжер, Дж. Каган, О.Х. Моури, Ф. Данхауер (САЩ) и др.

След официалното отричане на педологията прекъсват изследванията на детската сексуалност и свързаните с нея педагогически въпроси. Едва в края на 50-те години отново се появява интерес към тази проблематика, но подходът вече е нов.

Когнитивисткото течение се заражда през 70-те години на 20 век. В основата му лежи познавателно-еволюционния подход, който утвърждава двата принципа на полова социализация на детето – научаване и идентификация. Новото в това течение е връзката между половото и интелектуалното, нравственото развитие на детето – т.е. осъзнаването на себе си (идентификацията) се осъществява чрез динамични знания за половете, социалната роля и обществената им ценност. Идентификацията се определя като съзнателен феномен, а не безсъзнателно подражание. Теоретично се очертават етапите й:

  • І – усвояване на типично за пола поведение
  • ІІ – осъществяване на представите за бъдещите функции на двата пола
  • ІІІ – разкриване на възможните пътища за усвояване на жизнения опит на двата пола

Тези три равнища се конкретизират чрез съответните познания и социални задачи, съчетани с набор от най-благоприятни социални предпоставки.

Първото равнище се дели на три стадия – ранен (2 г.), предучилищен (2-6 г.) и начален училищен (7-10 г.). Вторият стадий се определя като най-сензитивна възраст спрямо полово-ролевото усвояване; като възраст на усилено полово диференциране на поведението.

Най-изявени представители на това течение са Л. Колберг, Дж. Сканцони, В. Емерих, Ф.А. Кац (САЩ). Преобладаващите съвременни европейски възгледи за детската сексуалност и половото възпитание застават на подобни позиции. Специализираната литература на руски език ни дава възможност да се запознаем с трудовете на М.С. Мухина, Д.В. Кочетков, В.И. Лапик, В.Б. Каган, Д.В. Колесов. Разработките им са в областта на семейното полово възпитание; психологическите и педагогическите аспекти на половата идентификация и диференциация; психосексуалното развитие. Цялостна концепция за половите роли и обусловеността им в социокултурен и социално-психологически план създава Игор Кон, който изтъква половите различия като съвкупност от психофизически и социално-психологически особености, а те от своя страна са в пряка зависимост от конкретното общество. Той изяснява половите роли във връзка с дадената нормативна система, близостта и разликите между „полови роли” и „полови различия” и педагогическия аспект на отношенията между тях. Изтъкнатият психолог формулира влиянието на половата принадлежност на човека върху социалното му поведение и статус (пропорция между биологичните константи и социалните детерминанти). Авторът предлага разглеждане на сексуалните въпроси от психологически позиции; исторически обзор на развитието на сексологията и основните възгледи, които съществуват в нея. Така той отделя три основни идейни групи, които най-общо се припокриват с делението на биологизаторско, социологизаторско и когнитивистко течение. Трите алтернативни теории за половата социализация и формирането на половата идентичност са следните:

  • Теория на идентификацията – психоаналитичен подход, с неопределено основно понятие, което може да означава и „уподобяване на себе си на друг, и подражание, и отъждествяване с друг”.
  • Теория на половата типизация – има за база теорията за „социалното овладяване” и разчита на механизмите на психичното подкрепление, като така се усвояват половодиморфичните образци на поведение. Тази теория е механистична, детето е само обект, но не и субект на социализацията, няма обяснение за вариативността на половите стереотипи.
  • Теория за самокатегоризацията – „опира се на когнитивно-генетичната теория, подчертава познавателната страна на този процес и особено значението на самосъзнанието”. Уязвимото място на тази теория е в това, че полово-ролевото диференциране на поведението започва при децата много по-рано, отколкото у тях се формира стабилно осъзнаване на половата им идентичност.

Авторът разкрива ценните достижения на всяка от тези теории и ги възприема не като алтернативни, а като взаимно допълващи се. Те описват процеса на полово социализиране от различни гледни точки, които в своята съвкупност дават по-богата информация за феномена полова социализация. Нов подход е този процес да бъде разглеждан като аналогичен на усвояването на езика или на всяка друга система от правила.

А.И. Жаворонко, А.Г. Хрипкова, Н.В. Плисенко изследват личните взаимоотношения в зависимост от половия диморфизъм; закономерностите на половото развитие на децата и емоционалния им живот; биологичните, психологичните, социалните и педагогическите аспекти на половото възпитание. Отчитайки близостта между общото и половото възпитание, А.Г. Хрипкова предупреждава, че има опасност задачите на половотo възпитание да се разтворят в общите задачи на възпитанието.

 

Теория за половите схеми.

Теорията за половите схеми е подход в перспективата на преработка на информацията към половото типизиране, който комбинира характеристиките на теорията за социалното учене и когнитивната теория за развитието. Тя обяснява как натиска от средата и познанията на децата действат заедно за да формират полово-ролевото развитие.

От ранна възраст децата се научават на полово типизирани предпочитания и поведения от другите. Същевременно те организират преживяванията си в полови схеми, или мъжки и женски категории, които ползват, за да интерпретират света си. В момента в който могат да назоват собствения си пол, малките деца избират полови схеми, които му съответстват – ( „Само момчетата могат да бъдат лекари“ или „Готвенето е момичешка работа“ ) и прилагат тези категории към себе си. След това техните възприятия за себе си се типизират полово и служат като допълнителни схеми, които децата използват , за да преработват информацията и да ръководят поведението си.

Съществуват индивидуални различия в степента, до която децата приемат полово типизирани становища. Тези , които придобиват ригидни полови схеми, ги ползват за да филтрират преживяванията си. Когато такива деца видят други да се държат по „ полово непоследователен“ начин, често не могат да си спомнят информацията или я изкривяват, за да я направят „полово съответстваща“. Например, когато им се покаже снимка на мъж медицинска сестра, може да го запомнят като лекар. Тъй-като полово-схематичните деца в предучилищна възраст обикновено заключват, че онова, което харесват, ще бъде харесано от децата със същия пол като тях, често използват собствените си предпочитания, за да засилват половите си предубеждения. Например, момиче , което не харесва стриди, може да реши, че само момчетата харесват стриди, макар никога да не е получавало информация, подкрепящи подобен стереотип.

Полово-стереотипни убеждения и поведение.

Още преди да могат да посочат последователно пола си, децата са започнали да придобиват често срещаните асоциации с пола – мъжете са груби и резки, жените са нежни и меки.

Около две годишна възраст децата уместно използват думи като „момче“, „момиче“, „жена“, „мъж“. В момента в който половите категории се установят, децата се ориентират в значението им от гледна точка на дейности и поведение.

Децата в предучилищна възраст асоциират играчки, дрехи, инструменти, домакински предмети, игри, занятия и цветове ( розово и синьо ) с единия или другия пол. Техните действия отразяват убежденията им не само в предпочитанията към игри, но и в личностните черти. Момчетата обикновено са по-активни, себеутвърждаващи се и директно агресивни. Момичетата са склонни да са по-страхливи, зависими, емоционално чувствителни и умели в разбирането на самоосъзнатите емоции и в осъществяването на индиректна отношеническа агресия.

През ранното детство полово-стереотипните убеждения се засилват, действайки по-скоро като всеобхващащи правила, отколкото като гъвкави насоки. Повече от половината 3-4-годишни деца не приемат нарушаването на тези стереотипи, например по отношение на дрехи, прически и игри с определени играчки като кукли и войничета. Макар да не се противят в такава степен по отношение на други типове игра и професионални занятия, много от тях казват, че момичето не може да играе грубо или да е лекар. Тези едностранчиви преценки са съвместен продукт на половото стереотипизиране в средата и когнитивните ограничения на малките деца. Повечето деца в предучилищна възраст все още не осъзнават, че облеклото и поведението, свързани с пола на човека, не определят дали той е мъж или жена.

 

 Поява на полова идентичност.

Как децата развиват полова идентичност ?

Според теорията за социалното учене поведението е преди възприятията за себе си. Децата в предучилищна възраст първо придобиват полово типизирани реакции чрез моделирането и подкреплението , и едва след това организират тези поведения в свързан с пола идеи за себе си. Обратното, когнитивната теория за развитието твърди , че възприятията за себе си са преди поведението. В предучилищните години децата започват когнитивно да разбират постоянството на пола си. Те развиват полова константност – разбирането, че полът е биологично основан и остава един и същ дори, ако дрехите , прическата и игровите дейности се променят. След това те използват тази идея , за да ръководят поведението си.

Преди шест годишна възраст децата, които наблюдават възрастен да облича кукла с дрехи а другия пол, обикновено настояват, че полът на куклата също се е сменил. Когнитивната зрялост като че ли поражда полова константност, защото е свързана с постигането на разбиране за запазването и способност за извършване на вербални задачи за видимост и реалност. Всъщност задачите за полова константност могат да се смятат за спадащи към проблемите за видимост-реалност, защото децата трябва да разграничат как изглежда човека от това кой е всъщност.

Половата константност е отговорна ли е за полово типизираното поведение на децата, както смята когнитивната теория за развитието? Доказателствата за това допускане са слаби. „Полово подходящо поведение“  се появява толкова лесно в предучилищна възраст, че първоначалната му поява трябва да е резултат от моделиране и подкрепление, както твърди теорията за социалното учене. Изследователите не са съгласни точно по какъв начин половата константност допринася за полово-ролевото развитие. Те, обаче знаят, че след като децата започнат да разсъждават за половите роли, техните полово типизирани Аз-образ и поведение се засилват.

 

         Влияние на родители, учители и връстници за половото типизиране.

Родители. Още от раждането родителите имат различни очаквания за синовете и дъщерите си. Мнозина описват постиженията, съревнователността и контрола върху емоциите като важни за синовете, а топлотата, „женственото“ поведение и изкъсо надзираваните дейности като важни за дъщерите.

Родителските практики отразяват тези убеждения. Родителите обикновено дават на синовете си играчки, които подчертават действието и съревнованието ( колички, инструменти, футболни топки), а на дъщерите си такива, които акцентират грижовността, сътрудничеството и физическата привлекателност ( кукли, сервизи за чай, бижута ). Родителите освен това подкрепят независимостта на момчетата и зависимостта у момичетата.          Например те реагират по-положително, когато синът играе с колички и камиони, изисква внимание, тича и се катери или се опитва да вземе играчките на другите деца. Когато взаимодействат с дъщерите с, то по-често насочват дейностите, осигуряват помощ, насърчават участието в домакински задачи и се позовават на емоциите.

Нещо повече : родителите осигуряват на децата индиректни насоки за категориите и стереотипите за половете чрез езика, който ползват. В едно изследване изследователите наблюдават майки да говорят за книжки с картинки със своите 2 до 6-годишни деца. Те често назовават пола, дори когато не е нужно да го правят. Често изказват общи твърдения , отнасящи се до много, ако не до всички мъже и жени: „ Момчетата могат да бъдат моряци“, „ Повечето момичета не харесват камионите“. С възрастта майките и децата изказват все по-голям брой подобни общи твърдения. Четири до шест годишните често изразяват на глас стереотипи, които майките им често утвърждават.

Като цяло, момчетата са полово по-типизирани от двата пола, и особено бащите настояват момчетата да се подчиняват на половите роли. Родителите, които съзнателно избягват да съдействат за полово-ролевото учене, имат деца, които не са така полово типизирани. В нетрадиционните домове , в които бащите посвещават също толкова или дори повече време на грижите за децата като майките, децата обикновено са по-малко типизирани по емоционален стил, синовете са емоционално по-чувствителни, а дъщерите по-самоуверени.

Учители. Подобно на родителите, учителите в детската градина насърчават повече момичетата да участват в структурирани от възрастните дейности. Момичетата често се струпват около учителя, следвайки инструкциите му, докато момчетата са привлечени от зони в класната стая, в които учителите са минимално ангажирани. В резултат момчетата и момичетата се ангажират в различни социални поведения. Подчинението и търсенето на помощ се появяват по-често в структурирания от възрастните контекст; себеутвърждаването, лидерството и творческото използване на материалите в неструктурираните занимания.

Освен това учителите използват повече неодобрението и контролиращата дисциплина с момчетата. Когато момичетата се държат лошо, те са склонни да преговарят и да разработват съвместен план за подобряване на поведението. Учителите като че ли очакват от момчетата да се държат зле по-често – убеждение , което отчасти се базира на действителното поведение на момчетата, и отчасти на полово-ролевите стереотипи.

Връстници. Връзките на децата с другарчета от същия пол правят контекста на връстниците мощен източник на полово-ролево учене. Към 3-годишна възраст връстниците от същия пол се подкрепят положително един друг за „ полово-подходяща“ игра, като се хвалят имитират или се присъединяват. Обратно, когато децата от предучилищна възраст се ангажират в „ кросполови“ дейности, например, когато момчетата играят с кукли, или момичетата с колички и камиончета, връстниците критикуват. Момчетата са особено нетолерантни към кросполовата игра на другите момчета.

Полово-сегрегираните групи на връстниците развиват и различни стилове на социално влияние. За да постигнат своето в играта в голяма група, момчетата често разчитат на команди, заплахи и физическа сила. Предпочитанието на момичетата за игра по двойки до по-голяма загриженост за потребностите на партньора, видима в любезните молби, убеждаването и приемането. Момичетата скоро откриват, че тези тактики успяват с другите момичета, но не и с момчетата, които пренебрегват техните любезни увертюри. Следователно липсата на откликване от момчетата дава на момичетата още една причина да престанат да взаимодействат с тях.

След като момчетата и момичетата се разделят, фаворитизирането на вътрешногруповото по-положителни оценки на членовете на собствения пол става още един фактор, който подържа отделните социални светове на момчетата и момичетата. В резултат се формират „ две различни субкултури“ на познания, убеждения, интереси и поведение.

В заключение можем да обобщим, че половото типизиране е процес, който има основна цел да подготви детето за бъдещата му социална роля в обществото основана на половата му идентичност. Процес имащ както своите биологични измерения, така и историческо-социални. В процеса на своята биологическа еволюция човешката природа е търпяла и динамична социална еволюция, която от своя страна е разпределила полово-ролевите ангажименти на мъжете и жените в процеса на оцеляване. Макар в нашето съвремие полово-ролевите дейности все повече да се размиват и губят своята идентичност, все още са силен фактор моделиращ обществото ни. Именно затова децата особено в предучилищна възраст посредством социалното учене трябва да придобиват  полово-типизирани реакции, които чрез моделирането и подкреплението на средата да организират в свързани с пола идеи за себе си.

 

Използвани материали:

 

ИЗСЛЕДВАНЕ НА РАЗВИТИЕТО ПРЕЗ ЖИЗНЕНИЯ ЦИКЪЛ – Лора. Е. Бърк – издателство „ДИЛОК“ – 2012г

 

 

ПОЛОВИТЕ РОЛИ И ПОЛОВАТА ИДЕНТИЧНОСТ КАТО ПРОБЛЕМ В ПСИХОЛОГИЯТА – http://ejournal.vfu.bg/bg/pdfs/Petar_Neshev-Polovite_roli_i_polovata_identichnost_kato_problem_v_psihologiyata.pdf

 

Теоретични основи на половото възпитание – http://mkbppmn-pan.com/content/%D1%82%D0%B5%D0%BE%D1%80%D0%B5%D1%82%D0%B8%D1%87%D0%BD%D0%B8-%D0%BE%D1%81%D0%BD%D0%BE%D0%B2%D0%B8-%D0%BD%D0%B0-%D0%BF%D0%BE%D0%BB%D0%BE%D0%B2%D0%BE%D1%82%D0%BE-%D0%B2%D1%8A%D0%B7%D0%BF%D0%B8%D1%82%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D0%B5

 

Елинор Маккоби – http://www.trainingcity.ru/interest/news/15_maya_rodilas_eleonora_makkobi.html

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *