Теми Медицинска психология

Теми Медицинска психология

Теми Медицинска психология 01- Здраве и болест. Народни вярвания.

Идеите за болестта и боледуването през вековете

– Древногръцкият лекар Хипократ, V в.пр.н.е., разглежда  болестта не като причинена от зли духове, а като нарушение в единството и баланса между тяло и душа. Той постулира наличието на 4 циркулиращи телесни течности  /хумори/ – жълта жлъчка, флегма, кръв и черна жлъчка. Здравето е свързано с баланс и регулиране между четирите течности в тялото. Този баланс зависи от сезонните вариации /горещо, студено, влажно и т.н./, флегмата е свързана със зимата, кръвта – с пролетта, черната жлъчка с есента, а жълтата – с лятото. Нивото на всяка течност определя типа личност и нейния темперамент. Жълтата жлъчка е свързана с холеричен, гневен темперамент, черната – с флегматичен, спокоен, черната жлъчка с меланхоличен, обзет от тъга и кръвта с сангвиничен, оптимистичен.

В Древен Рим, Гален, ІІ в., продължава идеята за четирите течности и четирите темперамента, но смята, че всеки темперамент е свързан с определени болести и предразполага към тях. Всички болести имат основание в тялото, но темпераментите могат да допринесат за развитието на определени болести.

Теориите на Хипократ и Гален са господствали достатъчно дълго, до средните векове, когато доминиращата идея за болестта е идеята за „божие наказание“, за демона, който навлиза в тялото и душата на човека. Преобладават психологическите и мистичните обяснения за болестта, тъй като изследванията върху човешкото тяло са забранени.

През Ренесанса, ХVІІ-ХVІІІ в., започва огромен подем в научната медицина. Разбиранията за болестта стават все по органични и физиологични, психологическата страна е сведена до минимум.

Биомедицинският модел – тялото е като перфектен механизъм, който се „разваля“ и тогава боледува.

Биопсихосоциален модел – болестта е детерминирана от тялото, от психиката и от социалната среда.

 Здраве и болест. Народни вярвания и традиции в България

Българска Етнография, Николай Колев

Традиционната народна медицина е важен дял от духовната култура на българите, който включва познанията за различните заболявания и начините и способите за тяхното лечение.

Интересът към народната медицина датира още от средата на XIX в., когато се появяват и първите събирачи на материали по народна медицина. Значителен принос в изучаването й имат Ц. Гинчев, д-р Ст. Ватев, А. Явашов, М. и К- Телбизови, Ив. Урумов, Хр. Вакарелски, В. Маринов, Л. Радева (Радева, 1985, 76—88).

Българската народна медицина е наследник на много положителни традиции от медицината на траки, славяни и прабългари.

У траките имало култ към водата, те практикували лечебни практики (Орфей лекувал с музика, песни и баяния) и билколечение. Прабългарите също вярвали в очистителната сила на водата. Данни за практикуваната от тях медицина има във въпросите на Борис I (Михаил) и отговорите на папа Николай I — например за използването на червен камък (глина — Н. К.) за лечение, тъй като той съдържал желязо; за постенето; за това, какви животни трябва да се ядат, и т. н. Славяните познавали и използвали много лечебни растения.

Народните знания и начините за лекуване се запазили и обогатили през следващите векове. Крупни народни лечители през средновековието в България били Климент Охридски и Йоан Екзарх (IX в., в Шестоднева на Й. Екзарх има раздел «Описание на човешкото тяло»), Иван Рилски (X в.), Боян Магът (третият син на Симеон, който лекувал чрез хипноза и билколечение), Василий Врач (XIII в.).

Появата на богомилските учения оказва влияние и върху народната медицина. Богомилското съчинение «Зелейник» е най-старият известен лекарственик. В друг богомилски сборник — «Разумник», са поместени естественонаучни и медицински знания и съвети към хората, как да се хранят, как да живеят и да се радват на добро здраве и дълголетие.

През следващите векове продължава практикуването на народната медицина. За това говорят запазените писмени лековници, наричани още лекарственици (Радева, 1985, 79—80). Традиционните начини на лечение са практикувани до 20-те години на XX в. Народните лечители най-често са наричани баячи, знахари, врачове, правилци и др. Знанията си те не предавали на случайни хора, защото вярвали, че по този начин се губи силата на лечението. Чрез тях са запазени за поколенията много рационални начини на лечение, а също така и знания за свойствата на диворастящите билки и тяхната употреба.

В народната практика има интересни  предания и вярвания, свързани с болестите. Считайки заразните епидемични болести за резултат от действието на свръхестествени сили, населението извършва определени действия (заоравапе на селища; хващане на нов, жив огън и прекарване на стадото, което боледува, през него; провиране на болните през корените на вековни дървета; месене на питки, които се намазват с мед или петмез и се оставят за умилостивяване, и др. под.).

Много често болестите са персонифицирани. Така например шарката е стара, грозна жена, която никои не иска да разсърди и даже не споменават името й, а я наричат с хубави имена — «милата майчица», «сладка и медена» и пр. За да я умилостивят, месят питка, намазват я с мед и я оставят някъде, за да си «хапне и да си иде блага-медена» (Радева, 1985, 81).

В традиционната народна медицина има две практики на лечение на различните болести: рационална и ирационална. Използването им се определя от вида на заболяването —дали болестта е предизвикана от свръхестествени сили, или се касае за настинка, травма от удар, падане и т.н. Често ирационалните практики се прилагат, след като рационалните са безрезултатни. При ирационалните се наблюдават моменти от хипноза и внушение, които нерядко довеждат до възстановяване на здравето.

Лечебната магия е заместител на безсилието и ограничеността на обществената практика през първобитната епоха. Магичните лекувания биват главно предметно-обредни и словесни, а значителна част от тях са смесени (Георгиев, 1980, 17 и сл.). При това магията може да бъде различни видове, а към словесните магии спадат баянията и молитвите.

При имитативното магично лекуване се извършват прости действия с обикновени достъпни предмети, ефектът от които се пренася мислено върху други — недостъпни физически (болестта) и дори мислено недостижими (нейната същност) обекти.

При магичните лекувания се цели съпречистяване на обекта (болния човек) с видимите и доказани свойства на достъпен обект. Така при уплаха на дете майката допира три пъти разперените пръсти на дясната ръка до гърдите на детето и до земята с думите «земня да се уплаши, ти да не се уплашиш» (СбНУ, VI, 117). Така се извършва своеобразна «размяна» на болестта с неспособността на земята да се уплаши (Георгиев, 1980, 8). Тук спадат и магиите по механизъм — например носенето на амулети.

Към смесените лечебни практики се отнася лекуването на уроки. Сред българите е съществувало вярването, че злите помисли или погледи на завистливи хора довеждали до урочасване ка хора и животни. Затова против уроки зашивали на шапчицата на малко бебе златна паричка, украсявали конската амуниция със синци и лъскави токички или окачвали червен пискюл, за да отвлекат вниманието на «лошите очи», на «лошия поглед», да прогонят злите помисли. Ако въпреки това обектът бъде урочасан, водели го на баячка да му бае, да му врачува.

Баячките извършват определени действия, които са придруже ни с определен текст. Те говорят тихо, почти неразбираемо с нисък, монотонен глас.

Против уроки се практикува освен произнасянето на неразбираеми заклинания и измиването на лицето и ръцете на болния с мълчана вода, в която е пуснат «жив въглен» от огнището (Радева, 1980, 483). В тези случаи се съчетава магическата сила на водата с тази на огъня.

В магичната лечебна практика е налице използването и на различни растения (с имена на еднакви или от същия корен с тези на болестите, за да се лекува по принципа подобно с подобно). Тук се разчита на съпричастието на растенията и тайните сили, призовани да повлияят на болестта.

Редица билки имат универсално лечебно предназначение. Така Д. Маринов сочи като най-употребявани в магичните практики билките: омайниче, любиче, деленка, перуника, комунига, чемерика, тинтява, вратика, пелин, кукуряк, великденче, гергевка, еньовка, росен и др. (СбНУ, 28, 574). Често пъти е използуван и шипковият храст като храст на самовилите, притежаващи силата да разболяват и да лекуват (СбНУ, 13, 135).

Нашият народ познава интересни практики за узнаване причинителя на уплахата или болестта и тяхното прогонване. Широко разпространено е лекуване за страх чрез леене на куршум и чрез т. нар. весене (Янакиева, 3). Болния завързват за краката с въже и го превързват с главата надолу. След това го омитат с метлата и бухат с тупалката, като същевременно изричат думите:

Слез, страх, от сърце,

ела, сърце, на място,

страх да иде по горите,

по водите,

дето птиче не пее,

дето куче не лае,

дето човек не ходи.

(Янакиева, 3)

Наред с ирационалните практики българските народни лечители познавали и използвали и много рационални начини и способи за лечение на различни заболявания: чрез билколечение. чрез масажи и разтривки с различни смеси (олио, оцет и чер пипер; заешка мас и др.), ползването на т. нар. «жежки извори» (минерални извори) или «аязма» (извори, чиято вода се смята за лековита), ваксинирането на здрави хора и животни с ваксина, взета от болни хора или животни.

За много нервни заболявания съществуват рационални начини на лечение: пръскане с вода, в която са топени определени билки, кръвопускане. Последното става най-често с помощта на пиявици, които залепват на врата на болния, или чрез рязане с бръснач на гърба на болния.

Особено често прилагано в цялата българска етническа територия е билколечението. При проследяване начините за лечение на редица заболявания се установява, че народните лечители са имали солидни познания по ботаника. Разпространено е схващането, че «за всяка болка има и билка».

Според народните вярвания билките се берат в определени дни — най-често Гергьовден и Еньовден, — когато имат най-голяма лечебна сила. Лечебността на билките се пази в тайна от народните лечители и знанията за билките и лечението на отделните заболявания се предават на син или дъщеря, а понякога направо на внук или внучка и по този начин стават родова тайна.

Натъртено място се третира чрез налагане със счукан кромид. При посиняване на цялото тяло от натъртване се практикува завиването на пострадалия с още топла кожа от заклан овен (Радева, 1985, 85). При счупване или изкълчване се търси помощ от т. нар. чакръкчии, правилци, правачи, които наместват изкълчените или счупените крайници, като ги обездвижват за определено време със специално направени дъсчици, или длабки. Някъде се прави т. нар. якия от яйчен белтък, настърган сапун и силна ракия. Тази смес се бърка върху огън, докато се получи еднородна маса, след което я намазват върху платно, с което завързват след наместването счупения крайник. След изстиването якията се втвърдява и не позволява никакво движение (Радева, 1985, 85).

В българската народна медицина като цяло преобладават рационалните методи на лечение на редица заболявания. Някои от народните лекарствени средства, известни и прилагани от някогашните народни лечители, след съответното експериментално и клинично изпробване са внедрени в съвременната българска фармацевтична промишленост, като например благия мехлем, капки за нос със съставка кромид лук и пр. (Радева, 1985, 88).

Съвременен подход към болестта, боледуването и здравето

Биопсихосоциален модел на болестта и боледуването

Таблица за болестите причинители на смърт

  • Роля на биологичния фактор – генетична предразположеност, замърсяване на околната среда и храните, патогенно модифициране на вируси, диагностициране с помощта на техническа апаратура, лечения на клетъчно ниво.
  • Роля на психологичния фактор – стрес от външни и вътрешни източници, изчерпваща активност, изисквания, свързани с високи нива на психично напрежение
  • Роля на социалната среда – изисквания към личността, разпадане на традиционните общности, разпадане на традиционни религиозни вярвания, трудности в оказването на социална подкрепа, социална „самотност“ на болния и неговото най-близко обкръжение

Социални представи за здравето:

  • Здравето е…липса на болест
  • Здравето е …ресурс /превантивни мерки, възстановяване след заболяване/
  • Здравето е …поведение /здравословен начин на живот/

Определение на СЗО

Състояние на пълно физически, психично и социално благополучие, а не просто на отсъствие на болест или недъг / 1947г./

Таблица за бедността

Таблица за средната продължителност на живота

Топ 10 държави Средна продължителност на живота в години

/в добро здравословно състояние/

Последните 10

държави

Средна продължителност на живота в години
Япония 76 Сиера Леоне 35
Сан Марино 75 Афганистан 36
Швейцария 75 Зимбабве 39
Австралия 74 Чад 40
Исландия 74 Лесото 40
Италия 74 Централно Африканска Република 42
Андора 74 Буркина Фасо 43
Израел 73 Бурунди 43
Люксембург 73 Руанда 43
Канада 73 Нигер 44

 

Фактори в здравния статус :

  • Социално икономически статус
  • Достъп до медицински услуги и грижи
  • Пол – освен биологичните различия има много социални нагласи по отношение на позицията „мъж“ – „жена“
  • Принадлежност към етническо малцинство

 

Въздействия на стреса

Човешкото тяло Въздействия на силен краткотраен стрес Въздействия на хроничен стрес
Мозък Повишена бдителност и понижено усещане за болка Отслабена памет и увеличен риск от депресия
Тимус и други органи на имунната система Имунната система е подготвена за възможно нараняване Отслабена имунна система
Кръвоносна система Ускорен пулс и свиване на кръвоносните съдове, за да доставят повече кислород на мускулите Повишено кръвно налягане и по-висок риск от сърдечно-съдови заболявания
Надбъбречна жлеза Отделя хормони, които мобилизират енергийните запаси Високи нива на хормоните, забавят възстановяването след силен стрес
Полова система Репродуктивните функции са временно потиснати По-висок риск от безплодие и помятане

 

Затлъстяване

В миналото богатите са били дебели, а бедните – слаби, сега е обратното.

Съвременният начин на живот сякаш е решил да ни направи дебели:

  • По-малка активност на работното място
  • По-калорични храни
  • По-евтина храна
  • Изоставяне на готварските умения – „бързо хранене“
  • Храната като успокоение – лесно достъпна и в големи количества

Статистиката показва, че в страните с по-голямо неравенство има по-голям процент затлъстели хора – например в САЩ и в Скандинавските страни. В САЩ около 12% са бедни, но 75% са с наднормено тегло.

Теми Медицинска психология 02 Разликата между психиатрия, психология, психотерапия, психоанализа

Франсоаз Долто „Когато се появи детето“

Когато не се чувстваме добре отиваме при лекар. Той преглежда тялото ни и ако не открие признаци на болест търси причините в семейния и емоционалния живот, в работата. Но само ако има време, иначе предписва лекарство за неразположенията без установена причина, от които се оплаква болният. Ако лекарят забележи, че болният има изопачени съждения, забавена мисъл, откъслечни хрумвания, че измисля, че е възбуден или потиснат, обвинява се за въображаеми действия, твърди, че е заслужил да умре или превръща някой близък в обект на бълнуванията си; и ако лекарят смята, че болният не е отговорен за действията си и може да подложи живота си на опасност или пък може да извърши – поради възбудата си и убедеността, че го преследват – агресивен акт, опасен за околните, той съветва пациента или семейството, ако болният не е в състояние да разбере в каква криза е – да се консултират при психиатър.

Психиатърът има опит, който му позволява да прецени сериозността на умствената патология…Предписва ако това е достатъчно, ефикасни лекарства за премахване на смущенията. Решава дали болния може да остане вкъщи без риск за него или за другите или е по-разумно да се остави под наблюдение. В последния случай го насочва  към психиатрична болница или клиника.

Вече има психолози навсякъде, където живеят заедно хора – на работа, в училище, в болницата, в затвора. Психолозите подлагат на тестове за да оценят способностите на изследваните – интелигентност, сръчност, чувствителност, издържливост на умора и т.н. Има също тестове за личностни качества, за характер. Психолозите се занимават предимно със здравите хора. Някои се посвещават на здравите или страдащите деца – в ясли, детски градини, училища, младежки групи, други се занимават с професионална и образователна ориентация, с третата възраст. Има и специализирани в психопатологията – те се насочват към психиатричните болници и специализираните консултации.

Но някои психолози провеждат и психотерапия?

Да онези, които са обучени за това.

Какво е психотерапията?

Тя е поредица от разговори – разговарят, психотерапевтът изслушва, предразполага, помага на пациента да изрази какво не е наред в „душевното му състояние” и в отношенията с околните. Помага, ако можем да се доверим на някого, в чиято дискретност сме сигурни.

Но понякога психотерапията не успява…

Така става обикновено, когато възрастният или детето не са имали желание да преодолеят трудностите си или психологът им е бил антипатичен – случва се. Необходими са доверие, симпатия, дискретност и желание дасе преодолеят трудностите.

Каква е разликата между психоаналитичната психотерапия и истинската психоанализа щом , при едната и при другата лекуващият е обучен чрез продължителна лична психоанализа?

Това са различни методи. Ако тръгнем от най-забележимото – психотерапията протича лице в лице. Говорят и двамата – и пациентът и лекуващият, обикновено пациентът говори повече от лекуващия, който се намесва за да улесни разговора, за да му помогне да се изрази. Психотерапията е много по-кратка, много по-ограничена от психоанализата. И целта й е пряко терапевтична. Споменава се само онова, което не е  наред в момента, за да се преодолее затруднението, не се споменава всичко, което идва наум на пациента. Психотерапията е насочена преди всичко към осъзнаваните смущения, отношенията с околните , актуалната действителност и начините да се реагира ефикасно. Тя оперира по-близо до повърхността и по-бързо. Често тя е достатъчна за да се възстанови равновесието , за да се възвърне увереността, да се сложи ново начало и да се преодолее труден период, с което пациентът не би се справил сам.

При психоанализата пациентът е легнал на диван, той не вижда психоаналитика, който остава мълчалив. Пациентът трябва да говори за всичко, което мисли и чувства. Практиката показва, че чрез въображаемата връзка между психоанализирания и психоаналитика, и сънищата, за които разказва, той преживява несъзнавано миналия си опит докато възстановява своята история. Това е нещо като приключение, в края на което човек се чувства по-стабилен психически. В психоанализата се стига до най-старите спомени, които са били напълно забравени. Изживява се отново целият живот – любов, омраза, страх, доверие и т.н – около въображаемата връзка с психоаналитика. Процесът е продължителен, често е труден и мъчителен, с него не се лекува пряко.

Тогава кога и на каква възраст може да се препоръча психотерапия?

Няма възраст, на която психотерапията да не може да помогне на някого да подобри отношенията със себе си и с другите.

При бебето – не бива да чакаме, ако забележим, че комуникацията с майката или на пет-шест месеца с двамата родители е прекъсната, особено ако и общуването извън дома и с другите членове на семейството не е добро. Същото е и след 30 месеца, ако детето се бои от външния свят и от връстниците си вместо те да го привличат щом се чувства сигурно  у дома, ако скучае, неспокойно е  и не умее да си играе.

На възраст за детска градина – ако детето изостава, намразва детската градина или всички подходящи за възрастта му дейности, включително и заниманията в детската градина.

След 8 години – ако детето не си създава приятели, не умее да се занимава вкъщи, не обича да играе навън, отблъсква майка си и баща си или, напротив, не може да се отдели от тях.

През пубертета – ако се вдетинява, избягва, избягва приятелите си, момчетата и момичетата, харесва му само с мама и татко.

През юношеството – ако не общува с други юноши, не говори с родителите си, няма самочувствие.

Младежът – когато след добро начало не прави нищо, за да продължи, в емоционалния и сексуален живот не може да се спре на определен партньор, чувства се като неудачник, животът го плаши.

Възрастният – когато страда от себе си иот другите, струва му се , че само кара другите да страдат или наистита ги измъчва с характера си. Накратко, когато болезнените конфликти в отношенията с другите помрачават съществуването, докато иначе човек има всичко, за да бъде щастлив.

Възрастният на зряла възраст – когато , след като децата са пораснали, личният емоционалният, културен, сексуален живот не го привличат, не може да живее без да вижда постоянно станалите възрастни деца, не понася партньора си и не намира удовлетворение в отношенията в обществото.

Старецът – когато изпитанията на остаряването привличат цялото  му внимание, затваря се в себе си и не използва възможността да общува с другите и когато го плаши приближаващата смърт.

Теми Медицинска психология 03 Процес на боледуване. Психологични фактори, влияещи върху процеса на боледуване. Отношение на болния към болестта

Процес на боледуване

Това е процес, в който са засегнати тялото и психиката на човека по начин, който не му позволява да функционира. Процесът на боледуване е свързан с адресиране към лекар, предприемане на лечение или лечения и рехабилитация. Процесът на боледуване може да „изключи“ болния от реалността за кратко или за по-дълго време /например при повишена температура, се променя чувствителността, усещането за време и пространство и т.н./. Болният може да предприеме лечение в домашна обстановка, което е по-щадящо в емоционално отношение или да постъпи в болница. По време на боледуването приоритет в контакта на пациента има болестта, нейната причина, продължителност, интензивност, симптоми и прогноза.

Психологични фактори, влияещи върху процеса на боледуване

  • Способността на личността да преработва травматични събития.
  • Нагласи към собственото здраве и боледуване.
  • Честота на боледуване и интензивност на заболяванията
  • Наличие на подкрепяща социална среда – семейство, приятели, религиозна общност, професионална и колегиална общност.

Отношение на болния към болестта

  • Уравновесено, спокойно търпеливо отношение /поведение
  • Ажитирано, тревожно отношение – болният се тревожи прекомерно, не може да осмисля и преосмисля рационално ситуациите и информацията, която получава. Тревогата е свързана често със суетене, прекалена приказливост, невъзможност да се съобразяват със страданията на другите пациенти в стаята
  • Затварящи се в себе си, изолиращо отношение – пациентите не контактуват, не задават въпроси, държат се грубо с близките си и не ги допускат до преживяванията. Често са водени от желание да натоварват другите и от идеята, че страданието им е толкова голямо, че никой не може да ги разбере.
  • Отричане на болестта – това много често е несъзнаван защитен механизъм, който започва да работи ри получаване на лоша вест. Този защитен механизъм се включва и действа дори и когато пациентите са с медицински образование и рационално имат знание болестта
  • Пасивно-агресивно и враждебно-раздразнително поведение – движеща сила на това поведение много често е страхът, неприемането на диагнозата, чувството на вина, което се проектира върху другия. Понякога болните с такова поведение отказват лечение, понякога то е съпротива срещу прекомерно доминиращото отношение на персонала.
  • Регресивно поведение – проявява се като изпадане в зависимост, невъзможност да вземат решение, търсене на някой, който да се погрижи, невъзможност да организират действията си в болницата, например посещенията в различни клиники и лаборатории.
  • Търсене на „вторична печалба“ от болестта – ситуацията да си „зависим от друг“ е благоприятна за тях. Понякога самотни пациенти се привързват към персонала в болницата, получават грижи и внимание, което не могат да получат другаде. След тежко заболяване обикновено болният получава привилегирован статут в семейството си, който не иска да изгуби.

Психологични реакции след обезобразявщи хирургични интервенции

  • Несигурност – по отношение на лечебната интервенция и нейния изход, както и отражението й върху семейството, предизвиква страх
  • Безпомощност – чувство за загуба на контрол върху собственото тяло и зависимост от другите
  • Вина – мисли и идеи, че заболяването и лечението са възмездие за реални и въображаеми грешки
  • Чувство за провал – някои мечти вече не могат да бъдат осъществени
  • Очакване на стигма – мисълта, че ще бъдат отбягвани, гледани по определен начин, че ще се говори за тях
  • Изолация – за да спаси себе си и другите от притеснения, може да загуби социалните си контакти и подкрепата на другите в период, когато тя му е много необходима
  • Гняв и негодувание – „защо се случва на мен?“
  • Сексуални проблеми – например при мамектомия, чувство за загуба на женственост и себеуважение
  • Ефекти на допълнителната терапия – влошаване на общото състояние
  • Поддържане на абнормно поведение на боледуване – поради вторичните печалби от болестта

Теми Медицинска психология 04 Възприемане, интерпретация  и реагиране на симптомите

Болестта генерира промени в телесните  усещания и функции, които ние можем да усетим или друг да ни посочи „Много си бледен“, „Много си отслабнал“ /външни белези/

Секрети, телесни течности, кожни промени, загуба на зрение, загуба на мускулен тонус.

  • Телесни знаци /нуждаят се от интерпретация/, за да се превърнат в Болестни симптоми
  1. Възприемане на симптомите
  2. Интерпретиране на симптомите
  3. Планиране и предприемане на действия

 

Колко от симптомите по-долу сте преживели през изминалите 2 седмици:

Повишена температура

Гадене

Главоболие

Тремор

Прекомерна умора

Болки в гърба

Стомашни болки

Зрителни нарушения

Кашлица

Болки в гърдите

От тези неразположения, които сте изпитвали за колко сте се консултирали с лекар или сте планирали да се консултирате?
Помислете си за причините поради, които сте го направили или не сте го направили?

Възприемане на симптома – детерминирано е от биологични, психологични и контекстуални влияния

По-вероятно е да възприемем телесните знаци като симптоми ако те са:

  • Болезнени или разстройващи
  • Нови
  • Упорити
  • Вече съществува хронична болест

Възприемане на симптома и насочване на вниманието:

  • Субективно
  • Обективно – чрез измервания /например кръвно налягане/
  • Внимание – избора на някои симптоми или характеристики на симптома пред други

Влияние на социалната среда

  • Стереотипи „Кой от какво се разболява“
  • Увеличаване на масовата информация за дадено заболяване
  • Епидемии

Индивидуални различия

Етап от живота

Пол – до колко е „разрешено“ от социалното да реагират на симптомите си. Рекламите за лечения са насочени повече към жени, като по-големи потребители на лекарства.

Стилове на справяне

  • Поведение тип „А“- експресивно поведение, съревнователност, недостиг на време, бърза реч, липса на търпение, лесно събуждаща се враждебност към другия, който не се вписва в изискванията и представите ти.
  • Изтласкване – несъзнаван защитен механизъм
  • Нереалистичен оптимизъм – неадекватна оценка на собствения риск
  • Минимизиране – минимизиране или избягване на източника на заплаха /това може да бъде дори избягване на информация/
  • Наблюдаване – включва внимателно събиране на информация и отсяването й спрямо заплашващия фактор

 

Предприемане на лечения:

  • Търсене и използване на медицинското предписание точно така, както е предписано от лекаря
  • Следване на определен начин на лечение /хомеопатичен, медицински, нетрадиционна медицина, холистичен/
  • Промяна на лекарствената терапия по собствено усмотрение
  • Съчетаване на различни терапии, съвети от специалисти и неспециалисти
  • Самолечение

Теми Медицинска психология 05 Болката и нейните индивидуални измерения

От физиологична гледна точка, болката е вид сетивност, която включва възприемане, провеждане, осъзнаване и отреагиране на болковите стимули. Сетивността е функция на нервната система.

Всяка болка може да бъде разглеждана като съставена от компоненти.

Сензорен компонент – предава в кората на главния мозък къде е местоположението на болката, нейния източник в тялото, началото и края на процеса и неговата интензивност. Ние осъзнаваме тази информация във вид на усещания.

Афективен компонент – добавя към тази информация неприятно преживяване

Вегитативен компонент – обезпечава реакцията на стимулацията, идваща от болката

Например ако потопим ръката си в гореща вода – разширяват се кръвоносните съдове, пулсът се учестява, повишава се кръвното налягане, зениците се разширяват, променя се ритъмът на дишане.

Двигателен компонент – преди всичко си проявява като рефлекс на избягване или защита. Мускулното напрежение се проявява като непроизволна реакция за избягване на болката.

Когнитивен компонент – свързан с рационалната оценка на произхода и съдържанието на болката, а така също и с регулацията на поведението.

 

Формирането на отношение към болката не е вродено, то става в резултат на съзряването на нервните окончания и опита. Формира се и индивидуална скала за силата на болката, която зависи от структурата на нервната система, психичното състояние в момента и психичната стабилност, както и от фактори на социалната среда

 

Ноцицептивна система

Ноцицепция; notsipertseptsiya; Физиологични болка – е активността в аферентни (сетивни нервни влакна) на периферната и централната нервна система, възбужда от различни стимули, които имат пулсиращ интензивност. Тази дейност, генериран от носисептори, или по друг начин рецепторите за болка, която може да се проследи механично, термично или химично експозиция над прага на възбудимост генетично. Като вреден стимул носисепторна изпраща сигнал чрез гръбначния мозък и след това в главата. Ноцицепция също е придружено от голямо разнообразие от симптоми и могат да бъдат използвани да изпитват болка в появата на живи същества.

За възприемането на болката изключително голяма роля играе психологическият и емоционален фактор, който е силно индивидуален. Понякога дори един и същ човек може да възприема еднакви по сила болкови стимули по различен начин в зависимост от моментната си психологическа нагласа.

При позитивна психологическа настройка болката често се понася по-лесно. При хронично нервно-психично напрежение, стрес и умора обикновено дори и по-слаби болкови стимули се понасят трудно. По принцип индивидуалните разлики във възприемането на болката се отнасят до нейната интензивност, поносимост и до начина на отреагиране.

Прагът на болката, т.е. силата на сензорното дразнене, което я предизвиква, всъщност показва съвсем минимални разлики при отделните индивиди.

Болковата сетивност (т.нар. ноцицептивност) се осъществява от структури и функции на нервната система, обединени в т.нар. ноцицептивна система. Образно тази система може да се определи като много голяма телефонна мрежа, в която главния мозък е главната телефонна централа, а гръбначният играе ролята на централен кабел. Хиляди по-малки нервни влакна, също както телефонните проводници, свързват разположените по тялото рецептори за болка с гръбначния мозък, а оттам – с главния. Информацията по тези „кабели“ се предава с огромна скорост чрез електрически импулси.

Болковите рецептори (т.нар. ноцицептори) са структурите, които възприемат дразненията, предизвикващи болка. Тези рецептори са милиарди и представляват специфични нервни окончания, разположени сред различните тъкани. Най-голямо е количеството им в кожата и лигавиците, но има и в мускулите, костите, ставите, вътрешните органи, дори и в кръвоносните съдове.

Болковите рецептори са високопрагови, т.е. реагират с възбуждане на нервен сигнал само при силни увреждащи тъканите дразнения. Последните могат да бъдат от различно естество – химически, механични или електрически. Стимулът за болка може да бъде ефективен и при дразнене на неболкови рецептори. Например, при достатъчно силно дразнене на рецепторите за допир, за температура и др., също може да се отчете болка. От тези периферни възприемащи структури болковият импулс  тръгва по нервните влакна към гръбначния мозък, където се осъществява първичната обработка на информацията. След това тя се ретранслира до определени зони на главния мозък (таламус, лимбична система, кора и др.), в които болковите сигнали се дообработват, анализират, отчитат и се реализира съзнателното чувство за болка и отговорните поведенчески реакции.

Човешкият организъм осъществява провеждането и усещането на болковите стимули с помощта на специфични вещества, които се отделят в него при болково дразнене – т.нар. болкови медиатори и модулатори. Те определят чувствителността на ноцицепторите, а участват и в медиацията (предаването) на болковите сигнали между различните звена на нервната система, отговорни за обработката на информацията. Ролята на такива медиатори и модулатори на болковата чувствителност в организма играят различни вещества и най-вече т.нар. простагландини (PGE1и PGE2), но също и брадикининът, субстанция р, хистаминът и др.

Простагландините изпълняват различни функции. Те са вещества, които имат краткотрайно действие и се проявяват като локално действащи хормони. По отношение на болката, най-общо може да се каже, че простагландините PGE1 и PGE2 „усилват“ болковата чувствителност. Те се образуват от клетките на мястото на поражението, като активират много процеси, включително и болковите рецептори. Простагландините имат важна роля и свиването и отпускането на гладката мускулатура и при възпалението и повишаването на температурата.

Теория за контрола на вратата, създадена от психолога Роналд Мелцак (Ronald Melzack) и биолога Patrick Wall (gate control theory). Според тази теория в гръбначния мозък се съдържат специфични нервни врати, които или блокират болката, или й разрешават тя да достигне до кората на главния мозък. По-конкретно те установяват, че в гръбначния мозък се намират малки нервни влакна, които провеждат най-много болеви сигнали, и големи нервни влакна, които провеждат предимно сигнали, идващи от сетивните системи. Когато тъканта е увредена, малките нервни влакна се активират, отварят нервната врата и се получава усещане за болка. Ако в същото време се активират големите нервни влакна, то е възможно те да затворят болковите врати и да предотвратят болката. Доказателство за тази теория авторите привеждат и от практиката. Например един от начините за лечение на хроничната болка е да се стимулира затварящата врата, т.е. да се активират големите нервни влакна, като се използва масаж, акупунктура. Друг пример: Ако разтривате областта около схванат пръст, се създава конкурентна стимулация, която блокира някои от болковите съобщения. Друг пример: Поставянето на лед върху натъртено място осигурява не само контрол върху подуването, но и провеждане на съобщения за студено, което затваря вратата за сигналите на болка.

Теми Медицинска психология 07 Психосоматични заболявания при децата

Астма

Засяга една от най-архаичните телесни системи – дихателната. Много често астмата засяга детето преди проговарянето. При неглижиране на симптомите може да доведе до смърт. Последици: тревожност, неувереност, зависимост в отношенията с майката. През последните две десетилетия броя на страдащите деца се увеличава и по данни на СЗО между 5 и 7 % от децата и юношите боледуват.

 

Канцерогенни заболявания

Имунната система престава да разпознава видоизменените клетки /туморните/ и да ги унищожава. Те от своя страна засягат определени органи или системи и ги колонизират като ги унищожават. Промените са на клетъчно ниво със съучастието на имунната система – това прави раковите заболявания трудно лечими.

Диагностика, интензивно лечение, поддържащо лечение, наблюдение слeд завършване на лечението.

Лечението с цитостатици, може да доведе до съпътстващи инфекции, опадване на косата, рани.

Особено важно за родителите е да имат информация, да поддържат контакт с лекаря, да поддържат контакт с други семейства с подобен проблем.

Съпътстване на семейството при загуба на детето.

 

Диабет тип І

Проявява се между 3 и 15 години. Засяга производството на инсулин и вторично увреждане на органи и системи. Изисква ограничения в храненето и физическа активност. При някои деца заболяването преминава нестабилно, изисква се продължителни хоспитализации – от това страдат социалните отношения. Особено в юношеството често се наблюдава себедеструктивно поведение с нисък самоконтрол.

 

Кожни заболявания

Под въздействието на психични фактори се променя PH на кожата. Тя става много податлива на различни реакции, причинявани от химичните агенти на външната среда и реагира с екземи, сърбеж, рани.

Теми Медицинска психология 08 Теории за стреса на Ханс Селие и Ричард Лазарус

За пръв път в медицинската наука понятието „стрес“ се въвежда от Ханс Селие през 1926 г. на лекция пред студенти медици в университета в Прага. Той обръща внимание на това, че при всички пациенти, страдащи от някакъв вид соматична болест, се наблюдават редица общи симптоми (Эверли, 1985). В обществения и ежедневния живот на човечеството понятието „стрес“ добива популярност в Съединените американски щати след края на Втората световна война като индекс в обзорното списание „Psychological Abstract“ през 1944 г. Установени и описани като стресова реакция са били ясно изразените психически и физиологични изменения у запасните военнослужещи от флота на авиацията. Подобни психологични реакции, понижаващи способностите на военнослужещите, са били описани й по време на Първата световна война, когато се е допускало, че наблюдаваните разстройства са вследствие на увреждания на мозъка от избухнал в близост снаряд. Именно в аспекта на дадената им по този начин оценка, психичните разстройства са били определяни с термина  „снаряден шок“ ( s hell shock ). В началото на 50-те години е въведен терминът „стресови разстройства“, а съвременната терминология борави с понятията „реакция на боен стрес“, „бойна умора“, „бойно изтощение“. Съществен принос за въвеждането на термина стрес в научна и всекидневна употреба се счита , че има книгата  „Хората в условията на стрес“ (Mеn under stress, Grihker and Spiegel, 1945), в която се прави анализ на психопатологичните реакции на летци, евакуирани от фронтовата зона. За описание на специфичния механизъм на бойната умора в книгата се използват термини като “тревожност”, “заплаха” и “защита”. В по-късно публикуваната литература по този проблем се разглеждат условията, които създават страх, тревожност, гняв, психологически разстройства и ефектите на тези състояния върху адаптивното функциониране (Лазарус, 1970).

Биологични модели на стреса

През втората половина на XІX в. , големият френски физиолог Клод Бернар (1813-1878 ) пръв посочва, че вътрешната среда на живия организъм трябва да остава приблизително постоянна независимо от промените във външната среда. Той е достигнал до заключението, че „постоянството на вътрешната среда е условие за свободен и независим живот“ ( Селие,Х.,1982, с.27). Около петдесет години по-късно изтъкнатият американски физиолог Уолтър Б.Канон развива тази идея като създава теорията за хомеостазата. Координираните физиологично процеси на организма, които поддържат преобладаващата част от устойчивите му състояния, Канон наименува „хомеостаза“ ( от старогръцките думи homoios – подобен, и stasis- състояние) ( Селие, Х.,1982). Изследванията направени от Канон полагат началото на модерната биомедицинска концепция за стреса. Той го определя като смущаване на соматичната хомеостаза от външни заплахи, които провокират мобилизация на телесните ресурси с цел да се преборят с обстоятелствата. (Woolfolk, Lehrer and Allen). Предложеният от Канон модел представя стреса като отговор на външни заплахи, изразяващ се преди всичко във физиологични промени, позволяващи на индивида да избегне  източника н стрес или да се бори с него (Cannon, 1932; по Cooper & Dewe, 2004). Изследвайки телесните изменения, които съпровождат силната емоционална възбуда, той открива, че две конкретни емоции – страхът и гневът, подготвят тялото за действие. Страхът е свързан с инстинкта за самосъхранение или с бягството от опасността, а гневът или агресивното чувство – с инстинкта за нападение. Така описаната реакция на организма е наречена отговор от типа „борба или бягство” (fight or flight).

В средата на 30-те години, хомеостатичният модел започва да играе важна роля в научните изследвания и става основа на анализа на стреса, направен от Селие (Lazarus, 1966). Селие дефинира стреса като „неспецифичен ( физиологичен) отговор на организма на всяко  поставено пред него изискване „( Селие,Х.,1982, с.22). Стимулите, които действат на организма, наречени от Селие стресори, предизвикват два типа промени – специфични и неспецифични. Неспецифичните промени, които се изразяват в генерализирано усилие на организма да се приспособи към изменящите се условия на средата, Селие определя като общ адаптационен синдром.  В този смисъл адаптацията се разглежда като способността на организма за своевременно възстановяване  на вътрешното равновесие в случаите, когато то е нарушено от въздействието на средата. Общият адаптационен синдром, или синдромът на биологичния стрес, описва три нива на индивидуално реагиране в стресова ситуация: реакция на тревога – в тази предупредителна фаза организмът показва реакции на промяна, характерни за началото на въздействие на стресора; фаза на съпротивление – това е етапът на максимална адаптация и успешно връщане на индивида в предишното му състояние. Ако стресорите действат продължително или защитният механизъм на индивида не работи, то той ще премине към трета фаза – фаза на изтощение – в резултат на продължителното въздействие на стресора признаците на тревога се появяват отново, но вече са необратими. Така описаният адаптационен синдром според Селие е индикация, че приспособителната способност на организма е ограничена.

 

Особен принос към разработване проблема за стреса има теорията на Ричард Лазарус, професор в Калифорнийския университет, публикувана в цялостен вид през 1966 година в книгата му „Психологическият стрес и процесът на справяне“( Psychological stress and the coping process). Доразвита по-късно през годините от  Лазарус и сътрудниците му, тази теория става известна под името транзакционална ( трансакционна) теория за стреса. Според Лазарус, смесването на физиологическите и психичните нива води до погрешно разбиране на стреса, тъй като една и съща физиологична реакция може да възникне, както във връзка с физическо въздействие върху организма, така и като резултат на психологически фактори.  Транзакционната теория на Лазарус определя стреса като взаимодействие между личността и средата чрез когнитивните процеси на възприемане на средата като опасна (първична оценка) или надхвърляща личностните ресурси за справяне (вторична оценка) и чрез самия процес на справяне (копинг) (Lazarus, 1966 ; по Русинова-Христова, А., Карастоянов, Г., 2000). Той разпределя основните конструкти, позволяващи по-цялостен анализ на стресовия процес, в три категории- предшестващи променливи (стресори),променливи на медиаторния процес и изходни променливи (Lazarus, 1994). Групата на стресорите включва стресогенните личностни характеристики и условия на средата (Holmes & Rahe, 1967; Evans & Cohen, 1987, 2004). Към групата на медиаторните променливи се отнасят копинг стратегиите ( пасивни или активни) (Lazarus, 1984 ; по Русинова-Христова, А., Карастоянов, Г., 2000) и социалната подкрепа (House, 1981; Sarason, Sarason& Pierce, 1990). Афектите от стреса от своя страна обхващат неговите непосредствени и дълготрайни последици, свързани със соматичното здраве, психичното благополучие и социалното функциониране.

Оценка и справяне със стреса

Оценъчен процес

  • В по- ранната теория за стреса Лазарус (1966 ) приема, че оценката на взаимоотношението между индивида и средата като стресова или не, се детерминира от когнитивен ( познавателен ) оценъчен процес. Хората постоянно оценяват това, което им се случва от гледна точка на неговата значимост за тяхното психично благополучие ( well-being ) . От оценката зависи дали се справяме и как се справяме с изискванията на средата , както и качествата и интензитета на емоциите, които изпитваме. Тя включва два подпроцеса, използващи различни източници на информация и изпълняващи различни функции. Те се определят като първична и вторична оценка.
  • Първичната оценка ( primary appraisal ) служи за ориентация в това дали дадено взаимоотношение със средата е релевантно, благоприятно-позитивно или носи напрежение и стрес. Ситуацията е възприета и преценена като стресова при негативна оценка. Теорията за стреса на Лазарус (1966) определя първичните оценки на стреса в три категории: вреда (загуба), заплаха и предизвикателство.
  • Оценката за вреда или загуба обикновено включва анализи на вредите, които вече са направени. Внезапните събития (например земетресение) предразполагат хората към такава оценка, защото вредите са причинени много бързо и хората са заети с непосредствените последствия, а не толкова с оценка на възможността за нови. Загубата на близък човек e свързана също с подобна оценка, въпреки че ако той е бил хронично болен за дълъг период от време, вероятно е предчувствието за загуба да провокира размисли за това, което ще се случи след смъртта му.
  • Оценката за заплаха се свързва с вероятност за вреда, с предчувствие за бъдеща опасност. Чакането за влизане на изпит понякога може да бъде по- стресово от самия изпит или от скъсването на изпит. Способността да предвидим проблемите и очакваните трудности ни позволява да ги решим или да предотвратим появяването им.
  • Оценката за предизвикателство акцентира не на вредата или на потенциалната заплаха от събитието, а на начините за преодоляване на стресора. Някои стресори биха били извън възможностите ни за справяне, но съществуват много събития, за които има надежда или увереност, че ще се справим. Стресорите оценени като предизвикателство спадат към тази категория. Събитието може да бъде оценено като потенциална заплаха, но да се усеща, че могат да се предотвратят неблагоприятните ефекти. По някаква причина човек загубва работата си. Това може да бъде оценено като заплашващо събитие („Как ще оцелея?“) или като предизвикателство („Какво друго бих могъл да направя, за да си изкарвам прехраната?”). Предизвикателството се различава от загубата ( вредата ) и заплахата по вярата, че човек може ефективно да се справи със стресора. Стресор, който поставя на изпитание индивида, но може да бъде преодолян, поражда по-скоро оценка на предизвикателство, отколкото интерпретация за вреда или заплаха. Предизвикателството се отнася към стресовите оценки, защото изисква мобилизация, за да се преодолеят препятствията към положителен краен резултат с риск за вреда ( Lazarus, Folkman 1987 ) .
  • Вторичната оценка ( secondary appraisal ) включва процеса на търсене на потенциален отговор на заплахата. Тя се отнася до избора на начините за справяне със стреса според изискванията на специфичната ситуация. Вторичната оценка включва преценяване на собствените индивидуални способности, на ресурсите на социалната среда и различни стратегии за справяне със стреса, според възможностите за успеха им и цената , която трябва да бъде платена. Тя е свързана с миналия опит, т. е. колкото повече човек се е справял в миналото с такива ситуации, толкова по-голямо ще бъде доверието му в собствените сили. Индивидуалното възприемане на ситуацията и способността на личността да се справи с нея определят степента на преживяния стрес. В момента , в който наличните ресурси бъдат оценени като достатъчни за справяне със ситуацията и даващи възможност за благоприятен изход, възникват положителни емоционални изживявания, което снижава първоначалните негативни емоции. Ако ресурсите за справяне бъдат оценени като недостатъчни за преодоляване на вероятни неблагоприятни влияния на стресорите, отрицателните емоции, развити след първичната оценка се усилват и се развива стресова реакция.
  • Процесите на първичната и вторичната оценка протичат независимо един от друг. В случай, че ресурсите за справяне са достатъчни за неутрализиране на дадена заплаха, степента на заплахата се намалява. В този случай вторичната оценка би могла да въздейства на степента, в която едно събитие се възприема като заплаха, вреда, предизвикателство или се оценява позитивно, или не релевантно (Lazarus, Launier, 1978). Възможно е обаче, ситуация, която в началото не се оценява като заплаха, да се превърне в заплашителна, когато възможностите за справяне се окажат недостатъчни за посрещане изискванията на средата.
  • От гледна точка на теорията за емоциите оценката има адаптационна задача, а именно – да интегрира изискванията и реалностите на средата с личния интерес, без да се отдава предимство, на който и да е от двата фактора.
  • Обобщавайки предишни изследвания на стреса, където както посочихме при първичната оценка са разграничени три елемента – вреда (или загуба), заплаха и предизвикателство, Лазарус (1994) формулира шест допълнителни оценъчни компонента в емоционалния процес – три отнасящи се до първичната оценка и три до вторичната оценка.
  • Към компонентите на първичната оценка се прибавят още три – целева релевантност, целево съответствие и типовете „его“- включеност.
  • Целевата релевантност ( goal relevance ) се отнася до степента, в която едно събитие се съотнася към личните цели, т. е. в каква степен човек се интересува от това, което се случва и какъв е личния му интерес. Ако не е налице целева релевантност, то не би могло да се прояви и емоция.
  • Целевото съответствие или несъответствие ( goal congruence , goal incongruence ) се отнася до степента, в която едно взаимоотношение е консистентно или не с това, което личността иска, доколко пречи или улеснява личните цели. Ако ги осуетява, говорим за целево несъответствие, а ако ги улеснява – за целево съответствие. Целевото съответствие води до позитивни емоции, целевото несъответствие до негативни.
  • Типовете „его“- включеност ( types of ego – involvement ) се отнасят до различните аспекти на „его“- идентичността. Към тях се включват „Аз“- образа ( самооценката ) и социалната оценка, моралните ценности, идеалите, значенията и идеите, другите хора и тяхното психично здраве, целите в живота. „Его“- включеността оказва влияние по различен начин, в зависимост от аспекта, чрез който е включен този компонент в трансакцията. Преживяването на гняв е резултат от заплаха на самооценката и социалната оценка, тревожността се провокира от екзистенциална заплаха, тъгата е вследствие на загуба на e дин или на всичките шест типа „его“- включеност.
  • Към компонентите на вторичната оценка, отнасящи се до възможностите за справяне, Лазарус прибавя доверие или вина, потенциал за справяне и очаквания за бъдещето .
  • Доверието или вината ( blame or credit ) могат да бъдат външни, насочени към някой друг, и вътрешни, насочени към самия човек. Те произтичат от информацията кой е отговорен за фрустрацията.
  • Потенциалът за справяне ( coping potential ) се отнася до това, дали и как личността може да се справи с изискванията, определени от ситуацията. Тук не става дума за процеса на справяне със стреса, а само за оценка на възможните резултати от мисленето или действането, което от своя страна променя взаимоотношението личност – среда.
  • Очакванията за бъдещето ( future expectations ) са свързани с това дали е вероятно нещата да се променят към по-добро или по-лошо. Например, дали условията могат да станат повече или по-малко съответни на целта .
  • Разгледаните оценъчни компоненти са подредени по-такъв начин, че да тръгват от едно много общо решение – дали ще се развие или не една емоция (релевантността на целта), дали емоцията ще бъде позитивна или негативна (съответства или не на целта ), постепенно стеснявайки оценката до прецизно дискриминиране между една или друга емоция в зависимост от типа „его“- включеност. Едва след като алтернативите са стеснят е възможно да се каже дали определена емоция би могла да съществува в даден контекст.
  • Теорията за емоциите също допуска, че оценката невинаги е рационална и съзнателна. Или както предпазливо посочва Лазарус: ”Основен постулат за разрешаване на този проблем е да кажем, че съществува повече от един начин на знаене. В пораждането на една емоция тези начини могат да бъдат в конфликт или биха могли да допринесат едновременно чрез два вида оценъчен процес – един, който оперира автоматично, без да си даваме сметка за него и без волеви контрол и друг, който е съзнателен, нарочен и волеви” ( Lazarus , 1994, p . 169) .
  • Отчитайки, че взаимоотношенията със средата са постоянно променящи се и генериращи обратна връзка за психологическата ситуация, следва да допуснем, че първичната и вторичната оценка също постоянно се променят, поради което емоциите винаги флуктуират. Обратната връзка за средата или за собствените действия и реакции предоставят нова информация, която трябва да бъде оценена. За този процес на по-нататъшна оценка бихме могли да използваме термина преоценка ( reappraisal ) от теорията за стреса ( Lazarus , 1966) . Ще го разграничаваме от оценката по това, че започва да работи по-късно и трябва да оцени успешността на вече използваните стратегии за справяне.
  • Лазарус допуска, че оценъчният процес не протича в строга последователност. Нещо повече, той посочва, че описаната от него поредност на процесите не изяснява достатъчно точно начина, по който личността извършва процеса на оценка в реалния живот. Очевидно е обаче, че човек не може да реализира всички последователни стъпки на този процес при всяка адаптационна среща. Когато в резултат на миналия опит са натрупани в индивидуалната памет заучени казуси за това, което се случва при определени условия, и се знаят последствията за психичното здраве, то въз основа на тези формирани следи и връзки се извършва мигновена оценка, т. е. натрупаният опит е част от оценъчния процес. Всъщност много оценъчни решения са вече направени и се нуждаят от подходящи стимули от средата, за да бъдат приложени. Готови оценъчни модели съществуват за много събития. Те не са статични. Веднъж изградени, не е задължително да останат фиксирани за дълъг период от време. По- скоро би следвало да бъдат разглеждани като един относително устойчив конструкт, който се развива в транзакциите. В ежедневната си дейност хората постоянно търсят смисъла на това, което се случва. Въпреки, че на оценката следва да бъде гледано като на процес, хората очевидно развиват относително стабилен оценъчен стил . Под последното разбираме диспозицията за оценка на взаимоотношението със средата през определен период от време по приблизително един и същ начин и по-специално в условия на неяснота. Например типичното възприемане на събитията само в позитивна или негативна светлина.
  • Схващането за оценъчния стил може да бъде разбрано и като вариант на разграничението на емоциите като състояние и черта (диспозиция). Когато има нестабилност в начините, по които личността оценява транзакцията със средата във времето, говорим за процес, който се променя с обстоятелствата. Стабилността и нестабилността съществуват обаче винаги в някаква степен на взаимоотношение, т. е. двете гледни точки разглеждат различни перспективи на един и същ феномен, като едната фокусира върху промените, а другата върху повторяемостта (Lasarus, 1994).
  • За да се опитаме да обясним и предскажем стресовия процес, трябва да изследваме генерализираната когнитивна диспозиция и ситуационната когнитивна активност. Разграничението между когнитивна активност, която е ограничена от някакъв контекст, и такава, която е генерализирана в повече стресови ситуации, е съществен елемент в анализа на стреса. Генерализираната оценка се състои от относително стабилни знания и убеждения, които влияят на това, което се случва в транзакцията. Те влияят на ситуационните знания и оценка, влияят и на степента и вида на емоционалните преживявания. Изследването на Ротър (1966) върху генерализираните убеждения за контрола стимулира развитието на такива психологически конструкти, като оптимизъм, кохерентност, депресивен оценъчен стил, психическа устойчивост и др. Според нас обаче тези генерализирани оценки не се отнасят към медиаторния процес, защото те съществуват извън транзакционалния контекст.
  • 2.2. Справяне със стреса.
  • Ако първичната оценка е свързана с процеса на възприемане и оценяване на заплахата за индивида, а вторичната оценка – с процеса на търсене на потенциален отговор на тази заплаха, то справянето със стреса ( coping ) е процес на изпълнение на този отговор.
  • В специализираната литература може да бъде срещнато твърдението, че понятието за копинга се развива в началото на 60-те години на основата на теориите за стреса, в рамките на два подхода – анималистичния и его- психологическия (Тап, Еспарбес, Сорд- Адер, 1995). Всъщност през този период се обръща внимание на когнитивното анализиране на копинга. Доста години преди това Фройд пръв обръща внимание на защитните механизми на „Аз“-а за преодоляване на неблагоприятните въздействия на външната среда. Идеи, доразвити по-късно от дъщеря му Ана Фройд (F reud , A ., 1966) и от други „его“- психолози (H aan , 1977 ). Що се отнася до анималистичния модел, той също е развит значително по-рано. Идеята, че копингът е съвкупност от действия (основно “борба” или “бягство”), чрез които индивидът контролира околната среда и намалява активационната енергия, може да бъде проследена до Дарвин, а също може да бъде открита и в учебниците по зоология и зоопсихология. По своята същност това са два взаимно изключващи се модела. Психоаналитичният модел разглежда защитните механизми като резултат на многовариантните личностови фактори, т. е. копинга се разбира като съвкупност от устойчиви черти на личността. Целта му е да минимизира значението на ситуацията. Анималистичният модел обратно – акцентира върху значимостта на ситуацията. Появата на когнитивния подход дава възможност да се съвместят описаните противоположни гледни точки, като изследва реалното взаимоотношение между личността и ситуацията, без да се отдава предимство на което и да е от двете. В този смисъл начините за справяне със стреса се определят като „когнитивния или поведенчески отговор за намаляване или елиминиране на психологическия дистрес или стресовите условия“ (Fleishman 1984, p. 229). С други думи справянето със стреса се отнася до когнитивните и поведенчески усилия за справяне със вътрешни или външни искания и (или) конфликти между тях, които са оценени като поставящи на изпитание или превъзхождащи ресурсите на личността (Folkman, Lazarus, 1980).
  • Копингът играе важна роля при изследване на личностната значимост на отношението личност – среда. Той се свързва с влияние върху оценъчния процес, следователно и върху емоциите чрез обратна връзка. С други думи, от една страна, копингът влияе върху оценката и преоценката на стресовата ситуация, от друга – той каузално предшества емоцията като резултат, т. е. начините за справяне могат да бъдат индикатор за индивидуалните разлики при отговор на стрес. Анализът на литературата не дава основания за по- категорични мнения. Все още е трудно да бъдат отграничени първичните дименсии или специфичните копинг стратегии. В едно задълбочено сравнително изследване се посочват седем специфични стратегии, чието наличие е емпирично доказано чрез факторен анализ поне два пъти – активно справяне, пожелателно мислене, избягване на проблема, социална подкрепа, когнитивно реструктуриране, критицизъм и изразяване на емоциите ( Tobin et al , 1989). И докато тези данни имат някаква емпирична стойност, все още не е изяснена структурата на копинга, т. е. организацията на тези специфични стратегии на едно по-абстрактно ниво на анализ. Опит за по-задълбочено разбиране на копинга и отговор на поставените два проблема за структурата му и специфичните копинг стратегии е тристепенния йерархичен модел ( Tobin et al , 1989) . На най-високо равнище копингът се разграничава по критерия – ангажиране или дезангажиране със стресовата ситуация. Идентифицирани са две групи стратегии: стратегии, включващи активно ангажиране за преодоляване на стресора, и стратегии, при които човек се стреми да се дезангажира от възникналите проблеми и да се дистанцира от стресовата ситуация. На второ ниво, критерий за допълнително реструктуриране на посочените две групи е насочеността им към емоциите или към проблема, което позволява идентифициране на четири групи копинг стратегии от по-нисък порядък: ангажираност с проблема, ангажираност с емоциите, дезангажираност от проблема и дезангажираност от емоциите. На последното трето ниво са разграничени осем специфични стратегии:
  • Стратегии, ангажирани с проблема – решаване на проблема и когнитивно преструктуриране.
  • Стратегии, ангажирани с емоциите- емоционална експресивност и търсене на социална подкрепа.
  • Стратегии, дезангажирани от проблема- отклоняване на проблема и бягство в сферата на мечтите.
  • Стратегии, дезангажирани от емоциите- самообвинение и затваряне в себе си.

Теми Медицинска психология 09 Модератори на стреса и болестта

Модераторите на стреса, свързани с болестта са:

  • Информацията – информираност за заболяването за възможните лечения и последствията от тях за личността. Информацията трябва да е филтрирана, да е преценена точно и конкретно свързана с болестта на пациента и поднесена с необходимия такт;

 

  • Емоционалните преживявания – всички емоционални преживявания са „нормални“ за пациента. Те зависят от типа личност, от жизнения път и от способността на личността да овладява „нарцистичните рани“. Няма добри и лоши емоционални преживявания. Пациентът трябва да има пространство да изрази преживяванията си и мислите, свързани с тях. Емоционалните преживявания променят своята интензивност през различните етапи на боледуването;

 

  • Социалната подкрепа – тя има различни равнища – семейно, колегиално, общностно и др. и подпомага субективизирането на човека в момента на силния стрес, който е деструктуриращ за личността. Това означава, че тази подкрепа цели да подпомогне чувството за принадлежност и да валидизира преживяванията на болния като ги лиши от уникалност 9 те стават част от преживяванията на всички хора, които имат сходна съдба.

Управление на стреса

Нашата способност да преживяваме стресовите събития. Тъй като не можем да ги избегнем бихме могли да се опитаме да редуцираме тяхното стресогенно значение чрез подготовка, физическа релаксация, осмисляне и преоценяване на стресогенността.

Тренинги за управление на стреса

  • Тренинг центриран върху промяна на мисленето

Арън Бек идентифицира редица категории в мисленето, които водят до отрицателни емоции

  • Катастрофично мислене: разглежда събитието като абсолютно отрицателно и катастрофално
  • Свръхгенерализация: извличане на общото заключение на базата на един-единствен случай
  • Произволни заключения: извличане на заключение без достатъчно доказателства
  • Селективна абстракция – фокусиране върху детайл изваден от контекста

Тренингът е фокусиран върху промяна на мисленето, като се допуска, че това ще доведе до промяна на поведението и когнитивната схема като цяло. Ще се приучи клиентът да оценя по различен начин събитията

  • Тренинг за релаксация
  • Усвояване на умения за релаксация
  • Наблюдаване на напрежението във всекидневния живот
  • Използването на релаксацията в моменти на стрес

 

  • Тренинг за промяна на спусъците
  • Изследване и изясняване на проблема – кой са спусъците за стреса?
  • Поставяне на цели – кой спусъци за стреса човек иска да промени?
  • Подпомагане на действието – как той се заема да промени тези спусъци за стреса?

 

  • Тренинг за ваксиниране срещу стреса
  • Проверяване дали поведението е уместно за обстоятелствата
  • Поддържане на релаксацията
  • Подходящо говорене на себе си

Теми Медицинска психология 10 Детската представа за болестта

Бибейс и Уолш /Bibace, Walsh, 1980/, провеждат изследване върху детската представа за болестта и боледуването. Те формулират към децата различни въпроси обединени в 4 групи:

  • Въпроси за познание: Що е настинка?
  • Въпроси за опит: Бил ли си някога болен?
  • Въпроси за атрибуции: Как човек настива?
  • Въпроси за възстановяване: Как човек оздравява?

Малките деца – не могат да се поставят на мястото на другия, не са развили съчувствието, а по-скоро „емоционалното заразяване“. Болестта и здравето са две противоположности, а не състояния, които плавно преминават едно в друго.

Авторите диференцират при децата от 3 до 16г. 6 развитийно подредени концепции за болестта.

Децата под 7г. обясняват болестта на „магическо равнище“ – обясненията се основават върху асоциации:

  1. Неразбиране – детето дава нерелевантни отговори или избягва въпроса – например: „Какво причинява инфарктите? – Слънцето“
  2. Феноменомонизъм – болестта е приравнена до знак или звук, който в някакъв момент детето е асоциирало с нея, но не е схванало причината и следствието: например – „настинка е когато кихаш много“.
  3. Заразяване – болестта е от човек или обект, като процеса на заразяване остава неясен „заразяваш се от морбили от човек, когато минеш покрай него“

От 8 до 11 годишна възраст – обясненията са по-конкретни и се основават на каузалната последователност:

  1. Замърсяване – идеята за микробите, за собственото поведение, което може да причини заболяване. Например: „Когато не си миеш ръцете“, „когато не си обличаш топли дрехи“.
  2. Интернализиране: т.е. болестта е вътре в тялото, но процесът на разболяване може да е предизвикан отвън. Причината може да се търси, например, във външни микроби, които се вдишват или поглъщат. Децата диференцират телесните органи, знаят за техните функции и строеж. Те са в състояние да разберат ролята на лечението

През юношеството

  1. Физиологични и психофизиологични – отчитат взаимодействието между човека и неговата среда; между биологичното и психичното.

Във всички възрасти, боледуването е придружено от чувството за вина.

При най-малките съществува идеята, че се разболяваш, защото си бил „лош“ и „непослушен“, болестта е интерпретирана като някакъв вид наказание.

Постепенно с възрастта това обяснение се редуцира до преживявания, че детето е можело да избегне болестта ако…/се е хранило, обличало и т.н./

При юношите сме свидетели на обратния процес – саморазрушаване  на тялото чрез прием на психоактивни вещества, чрез отказ от лечение /например отказ на прием на инсулин при диабет/, хранителни разсройства, опити за самоубийства

Теми Медицинска психология 11 Детето пациент и неговото семейство

Семейството като система от членове и взаимоотношения

  • Всяко семейство има собствен културен ред, който включва – митове, традиционни мнения, ценности. От тази позиция членовете на семейството изказват позиции и мнения, изразяват чувствата си
  • Собствен социален ред – моделите на взаимоотношение, съответстващи на определени правила, които семейството осъзнава частично, но които обикновено следва. Тези правила съхраняват равновесието на системата. От друга страна, семейството знае и други правила, които позволяват да се правят промени и да се приспособява
  • Правилата са ригидни – не позволяват възможност за гъвкава адаптация към неизбежните промени /например преминаване на детето от един стадии към друг, промени в социалното положение – безработица. На всяка промяна семейството реагира като на призив, на който трябва да намери разрешение. Понякога, това е възможно, но понякога измененията не могат да бъдат неутрализирани.
  • Семейството има дефицит по отношение на саморегулиращите качества и промените водят до сериозни нарушения в равновесието на семейната система. Попадането от една криза в друга, може да доведе до отпадане на един или повече членове от системата.
  • Структурата на семейството е анормална, тъй като в нея доминират необичайни подсистеми /коалиции на един родител с дете срещу другия родител; патернификация на детето – поставянето му в ролята на родител/
  • Един от членовете на семейството се проявява симптоматично поведение – характеристики:
  • Сравнително силно влияние върху другите
  • Симптомът не се поддава на контрол от страна на пациента
  • Симптомът се закрепва за обкръжението.
  • Симптоматичното поведение обикновено е изгодно за семейството – „не можем да ……., когато М. е болна …или …се страхува от…”

Функции:

  • При децата симптоматичното поведение често има за цел да разреши конфликт между родителите
  • Да се променят ригидните семейни правила и да се получи повече жизнено пространство за отделния член /например при някои опити за самоубиства в ранното юношество/

Пример:

К., момче на 9 г. с функционални болки в корема, което не желае да ходи на училище. Следствие на това нараства напрежението в семейството. Майката и бащата са на различно мнение. Бащата го води лично на училище, след 1 час майката го прибира. Напрежението нараства още повече, неразположението на К. също.

Шестстепенен системен модел на детето-пациент

Степен 6 – обхваща соматичните функции на детето, включително ЦНС и всички възможни отклонения

Степен 5 – предразположения, темперамент, характер и техните отклонения

Степен 4 – границата на виталното и личностово съществуване, в която са разположени вътрешните конфликти с техните съзнавани и несъзнавани аспекти

Степен 3 – свързващо звено между вътрешния и външния свят, съзнаваното – наблюдението, размишления, емоции, поведение, на тази степен е възможно обучението

Степен 2 – обхваща семейството, част от която се явява детето

Степен 1 – разширеното семейство /родовото/, заедно с близкия приятелски, съседски и училищен кръг. Тази степен е във връзка с „големия външен свят”, представен чрез медиите, значимите възрастни.

Схема1 /илюстрира степените/

детето пациент

Детето и болницата

Преживявания на родителите – страх, тревога, безпокойство. Тези преживявания  са движени от:

  • идеята за смърт на детето /например родителите на деца-астматици/
  • предшестващи впечатления и опит /индуцирана диагноза – ако преди е било така, то и сега ще бъде така/

За детето

Попадане в нова среда и раздяла с майката. Вредното хоспитализиране, което води до „хоспитализъм”/Рене Шпиц/

При прием в болница детето плаче, крещи, силно обезпокоено е. Три стадия на преживяванията по време на раздялата: протест /от няколко часа до няколко седмици/, отчаяние, прекъсване на връзката/разрив/

След излизането от болница – вторични симптоми – разстроен сън, нощно напикаване или наакване, страх от смъртта, тикове, хипохондрични страхове, заекване, прояви на инат, задръжки в развитието.

Подготовка на детето за постъпване в болница /всички лъжи, измамно поведение и насилствено оставяне са изключително вредни/

Влияние на соматичната болест на детето върху семейството

Родителите реагират различно на болестта.

Бащите – по-сдържано, не изпадат в паника, не са склонни да драматизират ситуацията

Майките – изпадат в депресия, дълбоко чувство на вина, което понякога се трансформира в агресия към лекуващите или към близките. Майките са по-застрашени да направят психични симптоми, свързани с болестта на детето.

В зависимост от тежестта на заболяването – родителите „забравят” за другите си деца, а при тях често се наблюдава тревожност, безпокойство, неувереност, ниска самооценка, чувство за вина.

Заболяването се интерпретира като изключително събитие, превръща се в драма /понякога без основание/. Причини:

  • Намалява броят на децата в семейството
  • Увеличава се чувството за всемогъщество и контрол над съдбата
  • Прекомерна медикация и чувство, че съвременната медицина може всичко.
  • Увеличава се заболеваемостта на младите хора – те пренасят безпокойството за здравето си върху децата
  • Информираността от заплахи за здравето нараства, както и намирането на информация и „диагностицирането” без участието на лекар или безразборно сменяне на специалисти, придружено с „поправяне” на назначеното лечение от самите родители

Честота на боледуване и последици от честото боледуване

Относително често боледуващи деца – 4-5 пъти в годината

Много често боледуващи деца – повече от 6 пъти в годината

Последици

И двете групи развиват специфични личностови характеристики – изразена тревожност, боязливост, неувереност в себе си, бърза уморяемост, зависимост от мнението на окръжаващите /най-вече на майката/, необходимо им е присъствието на майката за да се чувстват спокойни в играта с връстниците.

Занижени изисквания за справяне

Инфантилизация и социална инвалидизация

Изключване на бащата – следва идеализиране на образа на бащата и амбивалентно отношение към майката.

Причини

Хиперопека, свръхконтрол, зачертаване на субекта – той няма право на собствени желания и усещания

Нарушаване търсенето на собствените граници и блокиране на импулса към изследване на живота

Детето не натрупва собствен опит в отношенията с връстниците и възрастните, не се учи да взема решения и да носи отговорност за последиците

Подготовка на децата за хирургически интервенции

Игра с кукли, брошури, оформени като комикси, филми с кукли. Установяване нивото на стрес при родителите. Работа с децата и с родителите

Теми Медицинска психология12 Медицинските интервенции и влиянието им върху психиката на детето. Подготовка на детето за медицински изследвания. Стресови влияния преди, по време на и след хоспитализация и оперативно лечение.

/Резюмето е част от Handbook of Clinical Child Psychology, By C. Eugene Walker; Michael C. Roberts, CHAPTER 45
Hospitalization and Medical Care of Children, LAWRENCE J. SIEGEL AND PAOLA CONTE/

Източник: електронна библиотека www.questia.com

    Носокомефобия – страх от болници

    Страх от „бели престилки” – когато детето се страхува до такава степен, че отказва да бъде лекувано или дори прегледано. Понякога този страх се прехвърля към лелките в детската градина, зъболекари и всички хора в престилки. Специалистите твърдят, че отключващият фактор обикновено е болезнена манипулация – вземане на кръв, ваксина или престой в болница. Децата запомнят неприятното усещане и всяко следващо посещение при лекар е свързано с плач и истерия.

Значителна литература документира стресовите въздействия на болничното лечение и хирургия у децата. Краткосрочни и дългосрочни емоционални и поведенчески проблеми са били докладвани при около 30 % от децата по време и след периода на хосптализация. Има много потенциялни източници на стрес за детето, като например отдлянето от семейството, болка и дискомфорт, непознаване на болничната среда и персонал, неподвижност, загуба на контрол върху ежедневните събития, срам, страх от телесна повреда, зависимост от други хора и др. Има фактори, които влияят на това как детето възприема стреса, например възраст, пол, нивото на когнитивно развитие, диагноза, продължителност на хоспитализацията, опит от предишни медицински процедури и др.

Хоспитализацията не оставя еднакъв психологически стрес при децата и всъщност има доказателства, че тя може да бъде положителен фактор в психологически и емоционален план, при някои от тях. Този опит например може да осигури възможност на децата да се научат да овладяват вътрешни състояния като тревожност и фактори на средата като раздяла и болка, което води до повишаване на самочувствието. Като цяло литературата подкрепя предположението, че малките деца са склонни да бъдат в по – голям риск от развитие на емоционални и поведенчески проблеми по време на и след хоспитализацията. Литературата за развитието също така показва, че по – малките деца имат по – ниско концептуално разбиране на заболяванията и медицинските процедури, което от своя страна допринася за тяхното по – високо ниво на тревожност и страх. Редица изследвания  са документирали връзката между нивото на когнитивно развитие и заболеваемост при децата. Като цяло, тези проучвания показват, че познавателните способности на децата минават през предоперативни, конкретно оперативни и формално оперативни нива на развитие. Тези научни открития са важни за да се обясни на децата тяхното здравословно състояние. Образователните програми трябва да бъдат съобразявани с нивото на развитие на детето. Познаването на нивото на развитие ще позволи на лекуващите да смекчат страховете и притесненията на децата относно лечението им. Както възрастните обаче, така и децата се различават по количеството информация, което предпочитат преди стресови събития. Проучванията сочат, че предпочитанията за информация се базират на продължителността на боледуване. Децата, които боледуват за кратък период е по – малко вероятно да поискат информация за болестта си. Ако децата поискат да са информирани за медицинското си състояние и лечение, изниква въпросът дали лекуващите ги трябва им я дадат. За целта са необходими допълнителни изследвания за да се определи дали тази информация няма да доведе до по – голям емоционален стрес. Именно проучванията в тази област показват, че в действителност е възможно тази информация да бъде ефективен метод в някои случаи за улеснение на адаптацията.

  • Подготовка за хоспитализация

Въпреки, че не е постигнато съгласие по отношение на подходящото време за начало на подготовката на децата за преживяванията в болницата, има единодушие в литературата относно необходимостта от някаква форма на подготовка за намаляване на стреса, свързан с хоспитализацията. Повечето от работата в тази област е в подготовката за хирургична интервенция или инвазивни процедури. Има значителни доказателства за различните програми за подготовка за справяне със стреса преди, по време на и след хоспитализация. Повечето програми за подготовка са се съсредоточили върху 5 основни компонента: даване на информация, насърчаване на  емоционалната експресия, създаване на връзка между персонала на болницата и детето, предоставяне на информация на родителите, предоставяне на стратегии за справяне на детето и родителите. Един от подходите е използването на филмови модели. След тях, по време на медицинските процедури, детето демонстрира не толкова тревожно поведение. Различни видове информация са предвидени за филмови модели. В тази връзка, Коен и Лазар са идентифицирали 4 специални вида информация относно медицинското лечение. Част от тях са: причините за него, процедурите които ще бъдат направени/използвани, усещанията които ще бъдат наблюдавани и специални стратегии за справяне, които пациента да използва по време на процедура. Филмовите модели са доказано ефективни за намаляване на тревожността и същевременно улесняват организираното поведение при децата, подложени на хоспитализация и анестезия. Друг метод за подготовка на децата включва обучението им в специални умения за справяне. Патерсън и Шигетоми, учат децата да използват когнитивно – поведенческо справяне, състоящо се в контролираната релаксация, която отвлича вниманието им – изображения (представяйки си приятна сцена) и фрази за самоуспокоение по време на стресиращи или болезнени преживявания в болницата. Тази намеса е ефективна при дистрес и провокиране на отзивчиво поведение при деца от 2 до 10 год., които са били хоспитализирани за планова операция. Някои изследователи се фокусират върху родителите на малките пациенти като основен фактор за улеснение на адаптацията му в болницата. Основната причина за този подход се базира на  предположението, че тревожните родители допринасят за допълнителното безпокойство на детето. Обратното би било от полза за него, при опитите за регулиране на емоциите и поведението му по време на хоспитализация. Уолфер разработил програма за подготовка, която се фокусира както върху децата, така и върху родителите в болницата. При нея майката и детето получават подготовка в 6 „стрес точки”. Подготовката на детето включва процедурна и сензорна информация, репетиция на подходящото поведение и емоционална подкрепа. На майките се осигурява подкрепа от медицинска сестра, която обръща внимание (индивидуално) на точките на напрежение. Също така и възможност да си изяснят чувствата и мислите си, точна информация, както и обяснение за начина, по които те могат да помогнат на детето си. Тази програма улеснява сътрудничеството на малките пациенти, намалява майчината тревожност и увеличава удовлетвореността на детето от грижите, получени в болницата. Хоспитализираните деца често изпитват болка и силно отблъскване от медицинските процедури. Когнитивно – поведенческите програми са разработени за да могат децата ефективно да се справят с тези преживявания. Децата с рак например трябва да издържат чести диагностични и терапевтични процедури, като присаждане на костен мозък и лумбални пункции, които могат да бъдат толкова тревожни, че детето трябва да бъде физически удържано, за да се даде възможност да бъдат извършени процедурите. Процедури като хипнозата, свързани с участието на прогресивна мускулна релаксация, фокусирано внимание и изображения се използват, за да се помогне на децата да контролират стреса по време на медицинските тестове.

Превод: Елена Цачева, студент по психология, БСУ

Теми Медицинска психология 13 Семейството на болния възрастен

От съществено значение е възрастта на болния и неговото заболяване.

Важно е дали пациента има партньор, с който живее, дали това е неговото родителско семейство или неговите деца, със семействата си.

Заболяването може да бъде терминално, инвалидизиращо или пък може да изисква дълго лечение с неясна прогноза.

Близките на болния трябва да имат достъп до него и възможност за регулярни срещи. Те могат да имат и срещи с лекуващите лекари, но само след изричното съгласие на пациента. Това често не се спазва, въпреки, че състоянието на пациента позволява да вземе решение дали да се предоставя информация на близките му.

При работата със семейството трябва да се осигури една добра дистанция, която има подкрепящ ефект върху оздравяването и препятства интрузивното нахлуване и натиск върху болния.

При всички случаи психологът ще изслуша семейството и задачата му ще бъде да прецени, доколко тревогите и опасенията на семейството са реалистични, доколко семейството иска да изземе функцията на пациента сам да решава съдбата си.

Съобщаване на лоши вести на близките

  1. Съобщаването на лошите вести винаги е предхождано от представяне на специалиста или екипа от специалисти
  2. Обикновено психологът не е този, който съобщава диагнозата, но той може да присъства или да се срещне непосредствено след това с близките
  3. Добре е да се предразположат близките да поговорят за диагнозата – дали са мислили за такава диагноза, дали са изненадани, това ще им даде възможност да говорят за някои свои предположения, които не са искали да споделят преди, но са се измъчвали.
  4. Бъдете подготвени с информация за добрите и лошите последици от лечението, винаги има такива: ще бъдат облекчени болките, ще бъде започнато адекватно лечение и пр., дайте примери с успешно лечение /ако сте запознат/.
  5. Никога не се ангажирайте с прогноза, защото никой не би могъл да се ангажира с такава.
  6. Дайте възможност на близките да зададат въпроси, дори и те да не са от вашата компетентност, изслушайте ги и отговорете на тези, които можете, а за останалите ги насочете към друг специалист или потърсете отговор ако това е в сферата на психологическата компетентност
  7. Обсъдете въпроса, който ще възникне задължително „Какво да кажем на пациента?“ Много е важно мнението на близките, което трябва да се зачете. Трябва да помним, че в този момент близките са много тревожни и може би няма да чуят и осмислят всичко, което им кажете.
  8. Оставете възможност за нова среща и поканете близките да ви посетят, когато възникнат въпроси.

Теми Медицинска психология 14 Психологически проблеми при тежко болни деца

 Основен проблем при терминално болните деца е преди всичко проблема за края на живота. Детето неизбежно усеща приближаващия край, както на физическо, така и на психологическо ниво, даже в случаите, когато никой не говори за това.

Телесните изменения, свързани с последиците от тежката болест, с общото изтощение, предизвикано от разпространението на раковите клетки и засегнатите органи излизат на преден план и всички мисли и чувства се въртят около това.

Изследователите в тази област са диференцирали няколко стадия на осъзнаване за приближаващия край.

  1. Осъзнаване, че си сериозно болен
  2. Прием на лекарства, последици от тях, странични ефекти
  3. Допълнителни лечения, свързани със страничните ефекти
  4. Цикъл на ремисии и рецидиви
  5. Лекарствата престават да действат

Често срещани реакции

  • Въпроси, свързани със смъртта
  • Мотиви, свързани с умирането, които е проявяват в играта
  • Изискване да се изпълняват желанията без отлагане
  • Установяване на дистанция от заобикалящите го
  • Агресивност
  • Отдръпване в себе си

Динамика на детската  тревожност

  • Най-голям страх –страхът за бъдещето
  • Пристъпи на паника
  • Безсъние
  • Конверсионни симптоми – „всичко ме боли“
  • Параноидни симптоми – свързани с възприеманена болестта по мистичен начин

Динамика на страховете:

  • страх от болката, страх от тежестта на лечението
  • страх от влошаване на състоянието
  • страх, че няма да се прибереш у дома
  • страх от загуба на способности (да вървиш, да бягаш, да играеш)
  • страх от безпомощност и зависимост от обкръжението
  • страх от смъртта
  • страх за тези, които ще оставиш след смъртта си

Симптоми на депресия

  • Тъга с различна интензивност, плач
  • Чувство за тежест в областта на сърцето
  • Потиснатост и забавеност на мисленето и движението
  • Загуба на интереси
  • Нарушения на съня
  • Чувство за вина и самообвинение

Тялото на детето е подложено на много манипулации, голяма част, от които болезнени. Усещането за загуба на интегритет често съпътства депресивните тенденции. Лъчетерапията и химиотерапията, съпътстващи онкологичното лечение са свързани с обездвижаване за дълго време, преживявания на телесен разпад и дезинтеграция. Особено значимо е преживяването на самота. Детето и членовете на семейството са в трудната позиция да намерят път един към друг, въпреки огромното и силно преживяване на самотност за всеки от неговата позиция, както и на засилено чувство за вина.

Етични проблеми

Дискусия върху правата на болното дете:

  1. Детето има право на истинната информация
  2. Право на избор
  3. Право на лично достойнство
  4. Право на изразяване на чувства и желания
  5. Право на качествена физическа грижа
  6. Право на общуване
  7. Право на свободен избор за преживяване на живота, който му остава

 

Съпътстване на терминално болни пациенти

Облекчаване на мъчителните физически симптоми – когато симптомите водят до унизително състояние на личността /много силна болка, повръщане, световъртеж и т.н./, те трябва да бъдат третирани със всички достъпни на фармацията средства

  1. Свързване с лекар, който може в критични ситуации да бъде от помощ – понякога състоянието на терминално болния преминава през кризи, които изискват спешни указания или препоръки от лекар, който познава състоянието на болния, неговата диагноза и предприетите до момента лечения.
  2. Осигуряване на консултация за близките /медицинска и психологическа/ – близките имат нужда от информация „от първа ръка“, т.е. от този, който се грижи за пациента, а не от случайни източници.
  3. Осигуряване и поддържане на тесни връзки с роднини и приятели – това е важно за да се избегне социалната изолация, в която попада болния човек.
  4. Симптоматично успокояване на екстремното психично страдание /употреба на антидепресанти и други седативи или транквилизатори/. Понякога състоянието на болния изисква медикаментозно психиатрично лечение, което подобрява общия тонус на пациента и му позволява да продължи борбата с болестта.
  5. Решението какво и колко да се каже на пациента е много индивидуално и зависи от много фактори. Тук трябва да помним, че винаги има надежда и болният я споделя. Загубата на надежда ускорява крайният изход от болестта.

Д-р Елизабет Кюблър-Рос, заедно с екип, прави над 200 интервюта и наблюдения над пациенти, които са терминално болни и техните близки. Та разграничава няколко стадия при приемането на диагнозата и опита на пациента да преработи „лошата вест“.

  • Отричане и изолация – „диагнозата не е вярна“, „второ мнение“
  • Гняв – „защо се случи точно на мен“, „има хора, които заслужават да умрат“
  • Пазарлък – ако…, „ако стана религиозен…, ако живея здравословно…, ако правя медитации… ще оздравея или ще избегна влошаването“
  • Депресия – „нищо не си струва, животът с болестта не си струва, аз съм сам в страданието си и никой не може да ме разбере, защото не е обречен като мен“
  • Приемане – животът има край и това е моят…

По-късно други автори описват същите стадии при възприемане на всяко тежко травматично събитие.

Теми Медицинска психология 15 Място и роля на психолога в болнична среда

  1. Специфика на мястото – болницата или подобни структури – хосписи, оздравителни центрове, места за рехабилитация /санаториално лечение/
  2. Структура на персонала – лекари, медицински сестри, лаборанти, кинезитерапевти, санитари и други помощни професии.

Това са места, в които пребивават хора на различна възраст с различно по своята интензивност страдание. Обикновено тялото на пациента е засегнато сериозно и това е предизвикало криза или проблеми във функционирането на пациента. Нарушен е жизнения му път и нерядко жизнените му планове. Това поражда много емоции в пациента и нужда да ги сподели с човек извън семейството.

От друга страна болничният персонал все по-малко има време за да изслушва болния, извън въпросите, които дават диагностични указания на лекарите. Психологът се явява този специалист, с който може да се говори, на когото могат да се зададат въпроси ида се изкажат опасенията без с тази информация да бъде злоупотребено.

За да заеме място като равноправен член на екипа психологът трябва да бъде добре запознат със:

  • Спецификата на болничното отделение или лечебното звено, в което работи;
  • Спецификата на медицинските изследвания, как те рефлектират върху тялото и преживяванията на пациента;
  • Професионалната структура и йерархия на отношенията между специалистите. Отговорностите на отделните специалисти както и формалната и неформална комуникация между тях

Роля на медицинския психолог

  • Изслушва и говори с пациентите във връзка с техните страхове, опасения и тревоги;
  • Изслушва и говори със семействата на пациентите относно способността на членовете на семейството да приемат диагнозата, да съпровождат болния по време на лечението и рехабилитацията;
  • Роля на посредник, представящ пред медицинския персонал някои особености в настоящото емоционално състояние на пациента или психологически промени на личността в процеса на боледува;
  • Представя пред лекарския екип информация за психологическата подготовка и психологическите последствия върху пациента при определени медицински интервенции.

Проблеми при присъединяването на психолога към медицинската среда

  • Психологът често отива с нагласата, че ще „учи“ лекарите и медицинските сестри на отношение към болния и това му пречи да се присъедини към екипа.
  • Медицинският персонал често смята психолога за недостатъчно компетентен по медицинските въпроси и го изключва при екипни обсъждания.
  • Психологът трябва да знае спецификата на конкретната медицинска практика, да е усвоил медицинският език за да разбира медицинското обсъждане, което се прави, но неговата основна задача е да може да слуша страданието на субекта и да подпомага с думи мобилизирането на психологическите ресурси на болния за оздравяване.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *