Теми Социална психология

Теми СОЦИАЛНА ПСИХОЛОГИЯ

ТЕМА 01

Възникване и развитие. Същност предмет задачи.

Възникване и развитие

В съвременния смисъл на думата социалната психология тръгва от две основни течения:

–  от народопсихологията;

–  и от психология на тълпата.

До колкото е известно Аристотел е първият сериозен мислител, който е формулирал някои от основните принципи на социалното влияние и убеждаване.

Историята на социалната психология по общоприетото мнение включва три основни етапа, които са твърде различни по продължителност.

Първият етап започва някъде в древността и завършва в средата на ХІХ век. Той представлява натрупване на знания относно социалнопсихични неща (явления, качества, процеси, тенденции и др.) и се осъществява в сферата на религията, на философията и по-късно на психологията. Наричат този етап предистория, тъй като предхожда и обуславя създаването на социалната психология като наука.

Вторият етап е свързан с обобщаването на емпиричните и концептуални знания за социалната психика и нейните многобройни аспекти, характеристики и прояви. Това прави реално възможно  отделянето на Социалната психология (СП) като самостоятелна социалнопсихологическа научна област. Този процес трае близо половин столетие – от втората половина на ХІХ век до към 20-те години  на ХХ век.

Третият етап представлява формиране и развитие на самостойната наука социална психология. Започва от 20-ге години на ХХ век и продължава в световен мащаб и досега.

Социалнопсихичното е толкова старо, колкото и светът на човека

Първите текстове по СП са откъси от съчинения;  дори и цели съчинения в Дълбока Древност. По известни автори и техните съчинения са:

  • Теофраст (Древна Гърция) – „Характери”
  • Древен Китай – Конфуций
  • Сенека ( Древен Рим) – „Психология на силната личност”

В Древна Гърция Платон изтъква първичността на обществото (държавата над индивида), който за да стане социален следва да бъде обучен и да получи образование под наблюдението на авторитети.

За Аристотел човекът е социален по природа. Това доверие към природно социалното облекчава съвместния живот на хората.

За Хегел държавата не само е крайната форма на обществото, но тя е и превъплъщение на обективния социален разум, в който индивидуалният разум е активен участник.

Следвайки него Маркс развива теорията за обществото, според която икономическото равнище на дадено общество, производството и разпределението, разделянето на обществото на класи и борбата между тях създават условията за социален и индивидуален живот.

В средата на 17 век английският философ Томас Хобс обяснява междуличностните и международните конфликти, състезанието и връзките между хората с наличието на основния човешки мотив – стремежът към власт.

Един век по- късно, Дж. Бентън разкрива, че цялостното човешко поведение се мотивира от стремежа към удоволствие.

Ч. Дарвин разкрива човека като социално животно което развива способност да се приспособява физически, социално и умствено към променящата се среда, част от която е социална.

По- късно Спенсър се опитва да популяризира “Теория на еволюцията” в социалните сфери като я свърже с хедонистичния принцип на Бентън.  Онова, което носи удоволствие и се повтаря, ще се запази и ще остане, а което не носи удоволствие, ще изчезне.

За начало на социалната психология в нейния модерен вариант може да се приеме  1908 г .когато излизат от печат първите два учебника по дисциплината СОЦИАЛНА ПСИХОЛОГИЯ – единият със заглавие “Социална психология” на Е. Рос и вторият, със заглавие “Въведение в социалната психология” на Д. Макдугъл.

Първият учебник разглежда идеята за колективния мозък, за поведението на тълпата, за социалната психология и др.

Във втория учебник се разглеждат инстинктите, които лежат в основата на мотивацията за социално поведение; отделя се внимание на влиянието на физическата и социалната среда за мислите и действията на хората.

Същност предмет задачи.

Същност- Социалната психология съсредоточава усилията си за изясняване закономерностите на отражението на общественото битие в индивидуалното и общественото съзнание, за използване на откритите закономерности за оптимизиране на взаимодействието между хората. Социална психология или социално влияние – взаимодействието между хора, влиянието , което те оказват върху чувствата , убежденията и поведението на един на друг.

Предмет задачи – Социалната психология е интегративна наука, която изучава индивидуални и групови психични прояви на взаимодействащите помежду си личности. Такива са техните състояния, качества, мисли, интереси, ценности, мнения и други психични феномени. В нея се изучават процесите, които се осъществяват в обществените субекти – личност, малка група, социални институции и обществото като цяло. Тя се базира на познание от разнообразни научни области (философия, педагогика, психиатрия, биология, физиология, антропология, етнография, статистика, кибернетика и т.н.) и всички области на човешката практика. Нейната основа обаче се изгражда от социологията и психологията. Представителите на тези фундаментални науки за човешкото поведение и психика обединяват усилията си при изучаването на граничните области между двете науки, в резултат на което социалната психология се обособява със свой самостоятелен статут. Тя се характеризира със собствен предмет на изследване, специфичен изследователски инструментариум за проучване и самостойно значение за практиката. Все още обаче се открояват две направления в нейното развитие – социологическо и психологическо.

Предмет на социалната психология са масовите явления на психиката и въздействията им върху поведението и спецификата на общуване на конкретната личност. Следователно тя е наука за обществената психика. Други социални психолози изхождат от психологическата интерпретация на предмета на социалната психология и го определят като особености и закономерности на развитието на личността и нейното поведение в контекста.

ТЕМА 02

Специфика, връзки със социологията и психологията на личността

Социалната психология съсредоточава усилията си за изясняване закономерностите на отражението на общественото битие в индивидуалното и общественото съзнание, за използване на откритите закономерности за оптимизиране на взаимодействието между хората. Социална психология или социално влияние – взаимодействието ни с други хора, влиянието , което те оказват върху чувствата , убежденията и поведението на другите.

Интересът към човешкото поведение, към взаимното влияние между хората в обществото е възникнал отдавна. Социалните психолози изследват възприемането и разбирането на човека от човека, опитват се да проникнат в тайните на междуличностната привлекателност, да открият основите на влиянието на един човек върху друг. В по-широк мащаб се изучават и проблемите на психологията на колектива.

Повечето социални психолози са обучени в дисциплината психология. Техният подход към полето се фокусира върху индивидуалното, т.е. как другите влияят на индивида, неговите мисли, чувства и поведения.

Интересът към човешкото поведение, към взаимното влияние между хората в обществото е възникнал отдавна. Социалните психолози изследват възприемането и разбирането на човека от човека, опитват се да проникнат в тайните на междуличностната привлекателност, да открият основите на влиянието на един човек върху друг. В по-широк мащаб се изучават и проблемите на психологията на колектива.

Равнища на изследване

  • Експериментално – емпирично – има за свой предмет социално-психологическите факти, натрупването на емпиричен материал, необходим за по нататъшни изследвания и обобщения. Недостатък е, че рядко излиза извън рамките на изучаването на малки групи.
  • Теоретично – дава знания за същността, общата структура и причините за социално-психологическите процеси.
  • Философско-методологическо – дава мирогледно обобщаване на резултатите от изследванията, позволява да се откриват нови аспекти на влиянието на човешкия фактор върху общественото развитие.

Социална среда е всичко, което заобикаля човека в социалния живот, което е обект на неговото психично отражение и непосредствено или опосредствано от резултатите на труда и другите хора. Човекът изпитва въздействието на обширната съвкупност от социални фактори през целия си живот. Всички те, взети заедно, са социалната среда на личността. Отношението на социалната среда и личността са доста субективни, а и активността на личността, особено по отношение на избраната от нея микросреда, не бива да се подценява.

Характерът и особеностите на определени личности налагат своя отпечатък върху техните взаимоотношения. Изследването на действията на хората, намиращи се в определени обществени отношения, е част от социологията.

Понятия на социалнопсихологическия анализ

  • Индивид– това е отделният човек в групата или обществото като цяло, макар че обществото не е просто сбор от индивиди. Развитието на един индивид е обусловено от развитието на всички други индивиди, с които той се намира в преки или косвени отношения.
  • Индивидуалност– специфичното, неповторимото, уникалното във всяко живо същество.
  • Личност – има много определения за това понятие. Човекът, като субект на активната дейност, който преобразува света, следователно е носител на съзнаниеисамосъзнание. Съзнанието не само отразява обективния свят, но го и развива.

Изучават се две основни категории: човекът като организъм и човекът като личност.

Организмът на човека е съвкупност от неговите телесни или материални свойства, които са се развивали от качествата на неговите животински прадеди и впоследствие са се изменили в историята на човечеството. Организмът запазва някои генетични, наследени от родителите, психично особености.

Психологически равнища на личността

Личността, взета като цяло, има три структури, които взаимно се допълват — биологична, психологическа и социална.

Социология

Работата на социолозите се фокусира върху поведението на групата и така изследва феномени като взаимодействия и обмен на микро-ниво, групова динамика и групово развитие, както и тълпите на макро-ниво. Социолозите се интересуват от индивида и групата, но като цяло в контекста на по-големи социални структури и процеси, като социалните роли, раса, класа, пол, етническа принадлежност и социализация. Социолозите в тази област се интересуват от голямо разнообразие от демографски, социални и културни явления, като някои от основните области на интерес са социалното неравенство, груповата динамика, социалната промяна, социализацията, социалната идентичност и символния интеракционизъм.

ТЕМА 03.

Методи и социално-психологическо изследване.

Социалната психология ги изследва, но когато той се намира във взаимодействие с други хора. Социалната психология се интересува кои са мотивите, които детерминират груповото поведение на хората, говорим за социална мотивация. Социалната психология се занимава с възприемането (перцепцията) на социалните обекти (човек, социална група, социални институции, цялото общество). Социалната психология се интересува от психичните механизми и ефекти, които се разгръщат при взаимодействието в групата, тя се интересува от вътрешната групова динамика, от междуличностните отношения в групата, от отношенията между ръководителите в групата, лидерството и т.н. За разлика от социологията, която се занимава с големите социални общности, социалната психология се занимава с малките социални общности.

Методи на социално-психологично изследване, общи теоретични постановки, видове методи

Методиката представлява система от методи използвани в съответните проучвания. Теоретични методи са моделиране, аналитичните методи, а емпирични са тестовете, въпросници.

Методи на социално-педагогическото изследване:

1) наблюдение – структурирано (целенасочено, има етапи, знаем какво наблюдаваме и търсим), неструктурирано, непосредствено (сетивно), опосредствено (апаратно);

2) лабораторен експеримент: независима променлива; зависима променлива; контрол на условията; вариране на независимата или зависимата променлива; контролна група с която се сравняват резултатите; експериментална група; планиране; маскиране на изследваните цели (подставени лица); фалшива информация;

3) естествен експеримент;

4) интервю – метод при който се събира информация в диалогична форма. Въпросите в интервюто не трябва да са общи. Те биват отворени – с произволен отговор и затворени – с предварително фиксирани отговори. Видовете интервюта са: свободно интервю – зададени са само темите, прави се когато темата е непозната или обекта е непознат; стандартизирано – фиксирано предварително въпроси; полусвободно – набелязани са част от въпросите;

5) анкетен метод – предварителна теза и въпросите да се отнасят за понятийни причини. Изискванията при въпросите трябва да са: ясни и точни; да не са двусмислени; да не съдържа отговора в себе си; да не съдържа отговора в себе си;

6)социометрична анкета;

7) теста – решаване на проблемна задача.

Етапи на социално-психологическото изследване.

1. Осъзнаване на проблема: предмет на изследването, темата, тезата, която ще изследваме, пътища за осъзнаване на общия проблем: липса на определено знание, тоест търсене на информация, наличие на противоречиви твърдения, компрометиране на дадени научни доктрини, въпрос, който самата практика поставя, интуиция, случайност.

  1. Исторически и логически анализ на проблема – библиографска справка по проблема, работа с научен апарат, източници, които помагат за по-лесното откриване на истината; проверка дали търсенето от нас не е открито вече.
  2. Дефиниране на основните понятия и операционализация – определяне на основните понятия с които ще се работи, например, при изследване на интелигентността на българските политици – понятия като интелигентност, социален статус и др. Номинално понятие – описва се чрез съдържанието на думата, с която се обозначава. Видово понятие – чрез по-общо родово понятие.
  3. Операционализация – процес, при който теоретичния конструкт се разгражда на елементи, от общо към единичното, от абстрактно към конкретно, от декомпозиция на цялото.
  4. Концептуален модел на изследваното явление – общ възглед за даден феномен, за научния му статус: ясно определение за явлението/феномена; определяне на компонентите му; вътрешна динамика помежду им; външна динамика (съотношение на явлението с други явления); разглеждане на явлението в развитие; извеждане на закономерности.
  5. Теоретична постановка на проблема: извеждане на обща изследователска идея: дефиниране на целта на изследването; формулировка на хипотезите – да се отхвърлят или докажат чрез емпирично изследване; формулиране на задачите на изследването, свързани с целта и хипотезата.
  6. Избор на обект на изследването – материален носител на характеристиката/свойството което ни интересува: -генерална съвкупност –всички индивиди, които носят характеристиката; -извадка – част от генералната съвкупност, закономерностите, установени за извадката са валидни и за генералната съвкупност; -представителна извадка – постига се по различни начини в зависимост от обема: малка – до 30души; средна – 30-120души; голяма над 120души.
  7. Подбор на методика – може да се създава или състави като се използват познати методики; обикновено се избира комплексна – 2 отделни инструмента.
  8. Изработване на математико-статистически модел на изследване – за обработка на данните от изследването, първична и вторична обработка.
  9. Провеждане на пробно/пилотно изследване – примерно върху 5% от цялата извадка – проверка дали избраната методика работи, за допусната техническа грешка, за изчисляване необходимото време за изследването. 11. Провеждане на генерално изследване.
  10. Обработка на емпиричните данни.
  11. Анализ на получените резултати за доказване или отхвърляне на хипотезите – доказване на научния принос.
  12. Изводи и обобщения.
  13. Научен апарат на изследването.

    Тема 1. Предмет и задачи на социалната психология. Връзка с другите науки.
    Предмет на една наука е специфичната гледна точка, която е присъща само на нея и така се квалифицира като частна. Наука психология изобщо няма, има конкретни психологични дисциплини, система на психологическата наука. Всяка дисциплина има свои предмет на изследване. Напр. Общата – същността на психологичните феномени,особености и разновидности; Възрастова – особеностите в конкретна възраст; Трудова – психологични феномени, но в контекста на трудова дейност;Педагогическа – феномените в контекста на учебно-възпитателната дейност. Соц. психология – най-общо: изследва психичните феномени в социален контекст, интересува се от психичните процеси, свойства и състояния на човека в условията на взаимодействието му с другите хора, изследва психологичните механизми, които се разгръщат на равнището на групата: вътрешногрупово взаимодействие, структуриране на междуличностните отношения в групата, особеностите на психичните феномени, които възникват в резултат на груповата динамика, общуване в групата, начини на междуличностно възприемане и т.н. Методи на социално-педагогическото изследване. Общи и теоретични постановки     Има разлика между методи на изследване и принципи – ръководни начала служещи за ориентации. Фундаментални ръководни принципи. Служи като фундамент върху който стъпва учения, за да анулира дадения проблем. Частно- научна методология – ръководни принципи, но в рамките на определената наука. Пространството на това явление трябва да е върху някакъв фундамент, ръководни принципи, имайки тези ръководни принципи казваме, че имаме частно научна методология. Философската методология предполага също съвкупност от принципи, но общо. При частно научната методология е тясно и конкретно. Методиката представлява съвкупност от множество конкретни, отделни методи, прийоми за изследване. Има два вида прийоми: теоретични и емпирични. Теоретичните са логически операции, мисловни, докато емпиричните са експерименти, проектиране, анализ на документи.     Подходи – подходите са включени в предмет на всяка една наука. Интерпретацията на едно явление само със средствата на една наука не е достатъчно, затова трябва да анализираме от различни гледни точки. Има видове подходи един от които е обяснителния модел а друг наричаме дейностен подход, системен подход, информационен. Бихме могли да използваме различни подходи, за да достигнем до дълбочината на това което искаме да разкрием.     Видове методи за социално-психологическо изследване L ТЕМА 2     Наблюдението – характерно е с избирателност и целенасоченост. Избираме и насочваме вниманието към това което ще наблюдаваме. Видовете наблюдение са: структурирано (цялата процедура е на етапи и знаем какво ще наблюдаваме точно); неструктурирано; непосредствено; опосредствено (апаратно).

        Лабораторен експеримент – има независима и зависима променлива. Трябва да е налице контрол върху условията. Трябва да имаме възможност да променяме независимата променлива. Трябва да има контролна група за сравняване на получените резултати. Често се използват подставени лица, които са част от експеримента и са свързани с фалшивата обратна информация. С това се постига зависимост и се изследва конформизъм в обектите на изследване.

        Естествен експеримент – използва се в естествени условия.

        Интервю – информацията се събира в диалогична форма. Отсъстват въпросниците и адресните карти. Въпросите, които се задават не трябва да бъдат общи , а да бъдат преки или директни, но да са съобразени с обекта към който са зададени. Въпросите могат да бъдат открити и затворени. Откритите са трудни за обработка. Има различни видове интервю: свободно интервю (зададена е само темата); стандартизирано (всички въпроси са фиксирани); полусвободно интервю (набелязани са темите и наред с тях са формулирани въпросите).

        Анкетен лист – цели разкриване на точно определено познание. Това е интервю с предварително формулирани и подредени въпроси на хартия. Първо трябва да има теоретичен модел (концепция) за явлението – раздробяваме явлението, за да се видят точните му проявления.

 ТЕМА 04.

Нагласите (атитюдите) същност, формиране.

Нагласата е психологическо състояние на предразположеност на субекта към определена активност в определени ситуации. Явлението е открито от немския психолог Л. Ланге (L. Lange, 1888).

Нагласите са основно позитивни или негативни възгледи към човек, място, нещо или събитие (често наричани обект на нагласата). Хората може още да са в конфликт или да имат амбивалентни чувства към обекта, като това означава че той (човека) едновременно има позитивни и негативни нагласи към него (обекта).

Преди повече от 60-70г. американския психолог Олпорд отбелязва, че атитюдите са крайъгълен камък на американската психология. Терминът социална нагласа се определя като готовност на лицето за реакция. Това понятие се въвежда от Томас и Знаниецки. Правят изследване на полската емиграция в САЩ, за тяхната адаптация – в която за пръв път се използва това понятие. Социалните нагласи са предварителни схеми и преддиспозициум за даване на определен вид отговори на дадени класове от стимули. Всички тези термини (преддиспозиция, отношение, предразположеност, сложност) взети заедно могат да ни покажат какво е атитюд или социални нагласи. Атитюд – комплекс от следните значения: нагласа, предразположеност, готовност, отношение.
Социалните нагласи притежават три основни страни – когнитивна, емоционална и поведенческа страна. Свързани са с три измерения, които разграничават човешкия опит – мисъл, чувство и действие. Социалната нагласа не е реалното поведение, а е готовност за неговото извършване. Социалните нагласи се формират чрез опита на човека, от поведението: наблюдение а собственото поведение.

Функции на социалните нагласи: защита на личността, оценъчна – чрез нея хората се примиряват с някои свои недостатъци; инструментална – това е приспособителна функция, социалните нагласи ни помагат да достигнем някаква цел; организационна – в състояние са да структурират и организират нашето поведение, така че да ни помагат за нашата саморегулация.

Атитюдите се измерват чрез скали, т.нар. Ликертови скали – представляват от 3 до11 степени, скали (5степенна скала е най-добра за използване).
компоненти на социалната нагласа

Познавателен (когнитивен) – този компонент включва идеите (ценностите, убежденията) и мислите на човека спрямо обектите, хората и ситуациите, които съпровождат неговото поведение.Те са резултат от функционирането на познавателните процеси – възприятията, мислене, памет.

„Дребните нарушения са нетърпими“

Афективен – този компонент съдържа емоционалната оценка на даден обект, човек или ситуация. Например човек посреща определени събития с удоволствие, а други с гняв.

„Дребните нарушения ме дразнят силно“

Човек се стреми да поддържа съгласие между своите нагласи. Противоречието (дисонанса) между тях препятства планирането и осъществането на ефективно поведение.

  1. Приспособителна (адаптивна) – нагласата позволява човек да постъпва автоматично при обичайни условия и икономисва време и усилия за активно и детайлно обмисляне на ситуацията, защото дава упростени общи указания за действие спрямо обектите и хората в неговата среда.
  2. Познавателна функция – нагласата определя усвояването на знанията от човека и формирането на неговите убеждения и вярвания. Тя също така насочва интерпретацията на видяното и чутото за даден обект или събитие.
  3. Функция на проявление (ценност) – нагласата насочва поведението на човека към тези обекти и хора в средата, които са важни за задоволяване на личните потребности. Така тя допринася за ефективност на неговото поведение.
  4. Утилитарна – демонстрацията на нагласата предполага очакването на човека да получи някаква награда или компенсация за действието.
  5. Защитна функция – тъй като нагласата е значима част от собственото възприятие и отношение към света, тя е свързана с представата за себе си (Аз-а). Тя спомага човекът да разрешава своите вътрешни конфликти и да съществява като интегрално цяло.
  6. Социална идентификация – нагласата позволява на човека да демонстрира принадлежност към референтна група.

 

 Формиране нана социалната нагласа

Нагласите се формират в индивидуалния опит на човека, т.е. той се научава с течение на времето да мисли и реагира по определени начини за даден обект, човек или проблем.

 

  • Класическо обуславяне– основна форма на учене, при която стимулите се появяват последователно. Първият първоначално е неутрален, а по-нататък придобива способността да предизвива реакция чрез съчетаване с друг стимул. Така един стимул става сигнал за поява на друг стимул и поражда позитивна или негативна нагласа на човека. Например в детството наблюдението на негативната реакция на бащата спрямо дребните

нарушения поражда тревога и с течение на времето се изгражда устойчиво негативно отношение към тези прояви.

 

  • Инструментално обуславяне – друга основна форма на учене, при която се усилват реакциите на човека, които водят до позитивни последствия за него или му позволяват да избегне негативни последствия. Дадено действие поражда позитвна нагласа на човека, ако се неграждава от околните защото е правилно. Например изразяването на негодувание от дребните нарушения което предизвиква одобрението на бащата, а то на свой ред води до позитивна нагласа към това действие.

 

  • Моделиране на поведението (учене чрез примера на околните) – нагласата се придобива, като чрез наблюдение на другите хора към даден обект, без да се предприемат преки действия. Нпример, много по-вероятно е човек да изгради нетърпимост към дребните нарушения, ако попадне в сектор, в който колегите реагират спрямо нарушителите по адекватен начин и той усеща, че това е правилното поведение, без сам да е имал такъв случай.

 

  • Пряк личен опит – човек извлича изводи и формира отношението си към даден обект или действие на основата на личните наблюдения и преживявания. Например индивидът има тенденция на да оценява по-благоприятно тези резултати или последствия, за които е положил повече усилия в сравнение с тези, за които е положил по-малко усилия (евристиката „страданието-води до-харесване“).

 

Поведението на човека в дадена среда зависи от неговата роля. Тя представлява набор от норми, които определят как той трябва да се държи в заеманата позиция. Например когато човек попада в нова среда е много чувствителен към това как да действа. В този случай той осъзнава себе си по-пълно – внимава как говори и какво прави. Това продължава докато усвои правилата и докато превърне поведението си в навик. В учебната среда двете позиции – преподавател и курсант – предполагат различни съвкупности от действия.

Експеримента на Зимбардо с изпълнение на изкуствени роли от студентите. Той открива ефект на „вживяване в ролята“, т.е. на превръщане на изкуствената роля в реална. Механизмът, по който се получава този ефект е тактиката „крак във вратата“, чрез който се изисква от другия човек да извърши по-сериозно действие, след като е извършил нещо по-дребно. Например използването на обидна дума отключва пренебрежително отношение към другия. И колкото повече действа по такъв начин, толкова по-се затвърждава негативното отношение към другия човек. Ответната реакция на другия се приписва на негови негативни качества.

ТЕМА 05.

Теории за когнитивната консистентност на нагласите. Механизми за промяна на нагласите

Теории за когнитивната консистентност на нагласите

Теориите за когнитивната консистентност разглежват човешките същества като активно преработващи информация, опитващи се да осмислят онова, което мислят, чувстват и правят, и активно да конструират и да интерпретират света, за да въведат последователност в несъответствията, които понякога се появяват във и между нагласите.

Балансната теория на Фриц Хайдър предшества всички теории за когнитивната консистентност. Тя се занимава с начина, по който правим консистентни нагласите си към хората и към атитюдния обект. В модела на Хайдър има три елемента възприемащ, друг човек и друга цялост (която може да е човек или обект). Тези три компонента могат да се подредят в различни комбинации в зависимост от природата на взаимоотношението между всяка отделна двойка от елементи. Хайдър определя два типа взаимоотношения: взаимоотношения на единица (степента, до която елементите се възприемат като вървящи заедно благодарение на сходство, собственост или членство в един клас) и афективни взаимоотношения (природата на връзката между елементите). Според теорията на Хайдър природата на връзката между елементите е или положителна или отрицателна.

Нужно е да изясним какво е баланс. Според Хайдър балансът е стабилно когнитивно състояние, което е комфортно за възприемащия. Дисбалансът е нестабилен и мотивира хората да променят природата на едно от взаимоотношенията, за да постигнат балансирано състояние.

Теорията на Хайдър е имала съществено влияние върху изучаването на нагласите, но не може да не бъдат отбелязани някои нейни ограничения. Най-очевидното е, че тя не позволява да се направи разграничение между степента на афект във взаимоотношението, нито пък отчита значението на определени елементи за възприемащия.

Теорията на Лиън Фестингер за когнитивния дисонанс поддържа идеята, че когато човек има едновременно две противоречащи си когниции (идеи или мисли) ще изпита състояние на когнитивен дисонанс. Дисонансът създава състояние на психично напрежение, което мотивира човека да го редуцира. Човекът може да модифицира една от когнициите (или поведението или афекта, които лежат в основата й); да промени възприеманото значение на когницията; да добави допълнителни елементи или когнициите да се възприемат като психологически несъответстващи една на друга.

Според Фестингер и Карслмит, когато хората с много малко стимулиране кажат нещо, с което не са съгласни, в резултат имат две противоречащи си когниции. Според теорията това несъответствие би трябвало да предизвика дисонанс.

Колко дисонанс обаче ще се предизвика? Да разгледаме следния случай, в който на един случай човек се плащат 20 долара, за да каже, че е съгласен с нещо, в което не вярва, а на друг – само 1 долар.Според теорията колкото по-голямо е оправданието за казването на нещо, в което човек не вярва, толкова по-основателна причина той ще има, за да осъществи това противоречащо на нагласата поведение и следователно толкова по-малък ще е дисонансът.

След като е установено, че дисонансът ще бъде по-голям в условието с 1 долар, отколкото при 20 долара трябва да се постулира механизъм за редуциране на дисонанса. Теорията предвижда, че колкото по-голяма е промяната в нагласата, толкова по-голямо ще е редуцирането на дисонанса.

Може да се направи прогноза, че човекът, на когото е платено 1 долар, за да защити позиция, противоречаща на неговата нагласа, ще преживее по-силен дисонанс и в следствие на това ще осъществи по-голяма промяна в нагласата, отколкото този, който е получил 20 долара. Резултатите от експеримента на Фестингер и Карлсмит забележително съответстват на тези прогнози.

Би трябвало да отбележим, че здравия разум, както и директната теория за ученето биха направили точно противоположното предвиждане. Можем да очакваме, че колкото повече се плаща на човек, за да направи нещо, толкова по-силно той ще започне да се придържа към положителна нагласа към тази дейност.Резултатите от изледването на Фестингер и Карлсмит са подложени на много критики. Доста критици издигат тезата, че в експеримента има методологически пропуски.

Теорията за когнитивния дисонанс открива свои потвърждения сред голям брой психологически ситуации.

Една от тях е дисонансът след взимане на решение. Той се дължи на факта, че никога приетата алтернатива измежду няколко възможни не е само добра, а отхвърлените само лоши. Дисонансът възниква у нас под влияние на съзнанието за отхвърлени позитивни и избрани негативни страни. Този конфликт индивидът редуцира като след решението започва да цени по-високо избраната алтернатива и подценява отхвърлените.

Но освен този ефект подобен дисонанс ориентира индивида към избирателно възприемане на информация той търси подкрепящи решението му съображения и не обръща внимание на оспорващите го.

Когнитивният дисонанс се разкрива и при оправдаване на жестокостта. В случай на проявено агресивно поведение към жертвата у индивида възниква остър когнитивен дисонанс между евентуално положителната представа за себе си като хуманен, достоен и благороден човек и извършената жестокост. Този дисонанс може да бъде разрешен чрез деперсонализиране на жертвата отказват й се човешки черти, обвинява се самата тя за преживяното страдание и т.н. Ако индивидът непредумишлено е наранил другия, той е склонен да редуцира дисонанса по пътя на свръхкомпенсацията и като повишава степента на засвидетелстваното харесване.

Когнитивната теория поставя въпроса за законите, които управляват когнициите, открива когнитивния баланс и когнитивния дисонанс.

Теория за когнитивния дисонанс Фестингър: теорията се концентрира не върху взаимоотношенията на индивида с други хора или обекти, а върху връзките между компонентите на нагласата и между нагласата на индивида и поведението към атитюдния обект. При наличие на когнитивен дисонанс между нагласа и поведение се генерира напрежение, пораждащо атитюдна промяна. Дисонанс настъпва и когато избираме между две привлекателни алтернативи за да бъде избегнат, настъпва атитюдна промяна и нагласата ни към отхвърлената алтернатива става по-негативна.

Механизми за промяна на нагласите

Промяна на социалните нагласи – От практическа гледна точка от правилното решаване на този проблем зависи успехът на социалното взаимодействие (в областта на политиката, на масмедиите, при вземане на групови решения, в процеса на социализацията и възпитанието и т.н). Промяната на социалната нагласа представлява замяната на една позиция с друга. На базата на изменения на отделни нейни компоненти се наблюдават изменения и в другите и това води до цялостна атитюдна промяна.Промяната в нагласите има субект и обект (в някои случаи те съвпадат когато индивидът самостоятелно променя диспозиционната си система и преосмисля възгледите си). Социалната психология се интересува както от промяната като индивидуално-психичен процес, така и като резултат от процес на социално взаимодействие.

Теория на социалните преценки М. Шериф и К.Ховланд защитават следната теза: ако един индивид защитава позиция, която силно не съответства на позицията на агента на влияние, е по-малко вероятно да я промени, отколкото ако влиянието е с по-ниска степен на несъответствие. Различават се 3 зони на толерантност, обкръжаващи една индивидуална позиция:

 зона на приемане всички съобщения, които могат да бъдат възприети от личността и се асимилират

зона на необвързване съобщенията в тази зона имат шансове да повлияят на първоначалната позиция

зона на отхвърляне всички неприемливи за индивида съобщения; те контрастират с първоначалната позиция и няма да реализират успешен натиск към промяна в нея.

Колкото по-умерени са позициите, толкова възможността да бъдат променени е по-голяма и обратно колкото по-крайни са, промяната е по-малко вероятна. Зоната на отхвърляне намалява или се увеличава за сметка на зоната на необвързване, без зоната на приемане да се променя.

3 типа промяна според това доколко дълбоко засяга личността:

 съгласяване изкуствена поведенческа промяна, прави се със съзнанието „Аз трябва!“ и обикновено е под заплаха от наказание или обещание за награда. Когато те бъдат отстранени, се възстановява първоначалното състояние.

 идентификация промяна, дължаща се на зависимостта на себевъзприемането на индивида от това, което агентът на влияние мисли за него. Изменение, което става „защото го очакват от мен“.

 възприемане индивидът вярва, че внушаваната позиция е съгласувана с нейната ценностна система. Промяната се осъществява, „защото е правилно“.

Когнитивна парадигма: 2 теории, свързани с процесите на организация и промяна на атитюдите теорията на когнитивния баланс и теорията на когнитивния дисонанс. Според тях нагласите в съзнанието на индивида се стремят към синхронизирани, хармонични структури. Появата на противоречия между атитюдите акумулира напрежение, което изисква и предизвиква промяна в нагласите.

Теория за когнитивния баланс – Фриц Хайдер: устойчивите състояния в личностно-предметните и междуличностните отношения са налице тогава, когато нагласата ни към предмета или другия и нагласата ни към актуалната връзка с него са еднозначни, т.е когато го харесваме и сме обединени с взаимна връзка или когато не го харесваме и сме разделени. При смесен вариант атитюдите са разсъгласувани помежду си и мотивират промяна.

В триаден вариант (т. нар. Р-О-Х модел, където P е личността, O е друг, с който тя е в интеракция, а X е обект, събитие или трето лице, свързано с първите две) отново има възможност както за баланс в нагласите на P към O и X, така и за дисбаланс. Принципът е същият баланс има, когато и двете връзки са с позитивен или негативен знак, а дисбаланс, когато връзката с единия е на харесване, а с другия на нехаресване. Отново дисбалансът акумулира напрежение, водещо до промяна в нагласите.

ТЕМА 06.

Нагласи и поведение ,проблем за атитюдната прогноза

 НАГЛАСИ И СОЦИАЛНО ПОВЕДЕНИЕ

1.Нагласа: (установка, атитюд, предразположеност, готовност) – временно състояние, предразполагащо човека към определена реакция. Човек може да види каквото пожелае в зависимост от нагласата си.

2.Поведение: начинът, по който се държи личността в конкретна среда и конкретно време; наниз от постъпки, действия, движения. Социалното поведение е обусловено от диспозиции и от ситуации. Поведението:

– има смисъл;

– има адаптивна роля;

– търси обекти и ситуации, които намаляват напрежението и удовлетворяват потребности. Социалното поведение е поведение не само в социума, но и спрямо него.

3.Нагласите определят ли социалното поведение? До 1960 г. се е смятало така. 1964 г. – според Леон Фестингер (Теория за когнитивния дисонанс) и Алън Уикър по нагласите не може да се предскаже поведението.

Експеримент на Ричард Ла Пиер: отправени са писмени запитвания до 264 хотела ще приемат ли гости китайци. Отговарят 128, от тях 92% не приемат. След 6 месеца той с двойка китайци – младоженци обикалят тези хотели и навсякъде ги приемат. Декларираната нагласа не определя поведението; хората не постъпват така, както говорят. Поведението трудно се изменя чрез нагласи, повече влияят ситуациите и целите. Необходимо е да се усилят нагласите, намалявайки автоматизмите (навиците). Необходимо е нагласата да бъде осъзната.

Едуард Динер и Марк Уолбон правят експеримент: когато в края на часа бие звънецът, 71% от преподавателите продължават лекцията. Когато се поставят се огледала, в които преподавателите се оглеждат, само 7% от тях продължават да четат. В магазини с огледала по-малко се краде.

При известни условия нагласите определят поведението – ако са силни, ако са доведени до съзнанието, ако съответстват на очакването.

  1. Поведението определя ли нагласата?

Ние отстояваме това в което вярваме и вярваме в това, което отстояваме. Опит с хипноза: на лице в хипноза се внушава да си събуе обувките, след като светне лампа. След като се изведе от хипноза, светва лампата и той си събува обувките. На въпроса “защо” дава отговор: защото се уморих, т.е не осъзнава нагласата си.

1) Функции на социалната роля при определяне на нагласите от поведението – ролята, която човек изпълнява, определя неговото поведение. Ролите са норми на поведение и понякога започват да действат като нагласа.

2) Утвържденията, повторенията се превръщат в убеждения. Човек е склонен да интериоризира (автосугестия).

Един феномен: “крак на вратата” – тенденцията хората, отзовали се веднъж на дадена молба, да се отзовават след това по-лесно на други по-големи молби.

  1. Защо постъпките влияят на нагласите? – заради индуцираното самооправдание.

Теория на когнитивния дисонанс – чувстваме напрежение (дисонанс), когато две мисли (убеждения, концепции) са психологически несъвместими, или когато решим нещо, в което не сме сигурни. За намаляване на напрежението ние сме склонни да променим нагласите си, да оправдаем действията си; търсим вътрешно оправдание, когато външното не е възможно.

Феноменът самопрезентация – желанието на човек да направи дадено впечатление, също влияе върху нагласите.

Опит на Фриц Щрах: когато държим молив със зъби, на лицето остава мимика, близка до усмивка, и тогава се смеем повече на карикатура, отколкото ако го държим с устни, когато мимиката е тъжна. (Пееш не защото си щастлив, а си щастлив, защото пееш.)

Ефект на свръхоправданието – ако платиш на някого за нещо, което той и без това прави с удоволствие, то той ще вижда вече действията си като наложени и мотивацията му ще отслабне.

Социални нагласи и поведение – Няколко десетилетия социалните учени са спорили относно ползата от атитюдите като предиктор на поведението спрямо атитюдните обекти. Оформили са се 3 отделни възгледа:

  1. Предпоставка за консистентностбазира се на заключението за валидността на нагласите като предиктори на поведението спрямо атитюдния обект.
  2. Предпоставка за независимо изменениеняма основателна причина да се приеме, че между атитюдите и поведението има устойчива връзка.
  3. Предпоставка за условна консистентносткомбинира предните 2 позиции. Поведението явно се влияе от нагласите, но в комбинация с личностните и социално-ситуационните фактори. Този трети възглед повлиява на по-голямата част от съвременните изследователи на атитюдите. Оформили са се 2 основни изследователски подхода към проблема нагласа/поведение. Първият се свързва с името на социолога Мелвин Дефльор и последователите му, а вторият с психолога Мартин Фишбайн. Няколко са общите неща в тези два подхода:
  • минаването отвъд възприемането на поведението като еднозначно определено от атитюда и идентифицирането на по-комплексен подход
  • комбинирането на атитюда със ситуационни и други променливи, като по този начин се постига по-добро прогнозиране на поведението.

Конфигурационен подход към нагласите и поведението От изследванията на М.Дефльор всъщност се развива концепцията за условната консистентност на поведението различни видове социален натиск (приетите групови норми, очаквания на значимите други, видимост на поведението и т.н.), както и индивидуални променливи (като нужда от социално одобрение) са онези условия, които могат да доведат до промяна в силата на връзката атитюдповедение. Един от проблемите на този подход е детерминирането на това кои социални принуди са по-решаващи за обяснението на поведението. Направените изследвания в тази област показват, че някои съчетания от очаквания на референтната група и степента на откритост и видимост на поведението за другите влияят най-много на предвиждането на поведенческите резултати.

Модел на Фишбайн за предвиждане на поведенческите намерения – Тази теория за връзката нагласа/поведение използва атитюдите и нормативните вярвания да предсказва поведенческите намерения. Моделът има 3 променливи:

  • атитюдкъм изпълнение на въпросното поведение
  • нормативни вярванияза това действие
  • мотивацияна индивида да се съобрази с тези вярвания.

Освен атитюдния и нормативния фактор според Фишбайн има допълнителни променливи, отнасящи се до предвиждането на интенциите, но дотолкова, доколкото те влияят на някой от специфичните фактори в основния модел. Моделът на Фишбайн има следните особености:

  • Фишбайн се ангажира с предвиждане наповеденческите намерения, а не с изявеното поведение. Според него обаче намерението за поведение и самото то са силно свързани в повечето случаи и следователно моделът ще бъде и добър предиктор на поведението. Възниква въпросът какви тогава са факторите, определящи връзката намерение за поведение/поведение, което всъщност е нов проблем.
  • Основен фактор на модела всъщност е нагласата към изпълнение на специфично поведение при специфични обстоятелства, а не генерално към обекта. Това измерване обаче понякога е толкова конкретно, че е почти невъзможно генерализирането от конкретния акт към клас от алтернативни действия.
  • Използвайки семантичен диференциал като метод на измерване на нагласите (представяне на хипотетична ситуация и преценка от страна на изследваните лица как биха постъпили по зададени алтернативи), този модел не успява да обхване пълния спектър от възможни поведения.
  • Заключение човешкото поведение е твърде комплексно и трябва да се разглежда като резултат от множество предшестващи го фактори.

 ТЕМА 07.

Убеждаваща комуникация-същност и динамика

ПОВЕДЕНЧЕСКИ ОСОБЕНОСТИ НА УБЕЖДАВАЩАТА КОМУНИКАЦИЯ

Една от целите на междуличностната и на масовата комуникация е да убеждава, което е съществена част от социалните є функции. Убеждаването се свързва с предизвикването на поведенчески ефект и именно неговото наличие до голяма степен осмисля и самия процес на комуникация. В този контекст е и разбирането на съобщението като стимул, който предизвиква поведенческа реакция в получателя. Убеждаването се постига чрез комуникативно въздействие в процеса на общуване върху нагласите на другите – тяхното изменение, създаване или използване. От поведенческа гледна точка, в зависимост от начина на въздействие върху нагласите поведението на аудиторията е различно. При прекия път на убеждаване в повечето случаи аудиторията реагира по инструментален начин, т.е рационално, влагайки съзнателно усилие за осмисляне на съобщението и трансформиране на нагласите си съгласно позитивните или негативни сигнали (стимули), които то съдържа. Подобна е нейната реакция и при създаването на нови нагласи, докато при съобщения, които стимулират латентните (съществуващите) нагласи, тя реагира автоматично. При всички случаи комуникаторът има инструментално поведение, което се подкрепя (стимулира) от поведенческия ефект на аудиторията. Ето как според нас изглежда схематично този процес:

Дефинитивно убеждаващата комуникация е преднамерен обмен на целенасочена информация (стимул) за промяна на поведението на другите (реакция). Съобщението обикновено е вербално, но може да бъде предадено и по друг, невербален начин. (Все пак не трябва да се забравя, че в модерния свят започват да преобладават образните, несловесни форми на комуникиране. Съдържа определена гледна точка по даден проблем. Същевременно, както вече беше отбелязано, този инфор- мационен обмен има две основни алтернативни цели – убеждаване или влияние. Така убеждаващата комуникация би могла да бъде определена като преднамерено информационно взаимодействие за постигане на единомислие или съгласие. В убеждаващата комуникация поведението на комуникатора, чия- то роля е най-активна в комуникационния процес, е инструментално. То зависи от търсения поведенчески ефект в аудиторията, който на свой ред играе ролята на стимулираща подкрепа. Така и неговите съобщения (стимули) към нея са зависими от позитивните или негативните сигнали, които получава, което му дава и възможност да ги коригира съобразно конкретните си цели.

При междуличностната и квазиличностната комуникация поведението на аудиторията също е инструментално. То предполага коректно възприемане на информацията, нейното осмисляне, осъзнаване и затвърждаване в мисловно или поведенчески организирана матрица, чието действено изпълнение би довело до очакван и от двете страни задоволителен резултат (инструментална подкрепа). В тези случаи аудиторията също приема функцията на комуникатор или квазикомуникатор. Промя- ната на нагласите, т.е. процесът на убеждаване протича по инструмен- тален път (инструментално създаване на нагласите). Поради обстоятел- ството, че комуникацията е пряка, диалогична и поведенческият ефект е ясно определим и от двете страни, е възможно да се постигне убеждаване, при което да протече процес на уеднаквяване на нагласите, т.е. да се постигне единомислие. Тогава поведенческата промяна засяга както комуникатора, така и аудиторията. Когато един от участниците е групов субект с квазиличностна харак- теристика, в него се задействат и механизмите на конформно поведение, изпадайки под влияние на комуникатора. В тези случаи комуникаторът търпи по-слабо изменение на поведенческите си нагласи. Следователно става въпрос за постигане на съгласие, където намира място и перифер- ният път на убеждаване. Подобен процес на убеждаване е най-ефективен при междуличностното и вътрешногруповото общуване. В резултат се постигат силно ин- тегрирани общности. Такива например са семейните, родовите, религи- озните, политическите, масонските, спортните и пр. организации. При този модел на убеждаваща комуникация определена тежест има прекият път на убеждаване, който в никакъв случай не изключва и периферното въздействие. С него се постига по-успешно трансформиране на стари- те нагласи въпреки сериозните затруднения от когнитивен дисонанс и съответно несъгласие, което предизвиква трансформацията. Разбира се, че е още по-ефективен при създаване на нови нагласи.

При опосредената от средствата за масово информиране убежда- ваща комуникация поведението на комуникатора също е инструмен- тално. Но от негова страна поради наличието на информационен пос- редник е затруднено прякото приемане на позитивните или негативните поведенчески сигнали на аудиторията. Така съобщенията му не могат да бъдат коригирани ефективно, запазвайки еднопосочния си характер. Комуникаторът също така не търпи промяна в нагласите си, тъй като аудиторията не може да окаже върху него почти никакво въздействие. Поради информационното посредничество на медиите той придобива и относителните измерения на квазикомуникатора – комуникационната му активност допълнително е опосредена. Установяването на обратна връз- ка и оценката на поведенческия ефект у аудиторията са последващи и с индиректни средства. Масмедиите в тези случаи играят ролята не само на информационен, но и на поведенчески филтър спрямо двете страни на комуникативното взаимодействие. Те нерядко се приемат от аудиторията и като комуни- катор. Впрочем тази тяхна позиция се проявява най-ярко при подбора на новини и в новинарските емисии. Тогава моделът на комуникативно взаимодействие се трансформира в пряк, като запазва характеристиката си на едностранна (квазидвустранна) комуникация.

При този тип убеждаващо комуникиране аудиторията запазва от- носително пасивна позиция, като нейното поведение е изключително респондентно. При него съобщенията на комуникатора играят ролята на стимул, отключващ автоматичното използване на мисловните и пове- денческите евристични матрици. Тук очакваният поведенчески резултат е по-скоро търсеният от комуникатора, отколкото от аудиторията, тъй като процесът на реакция в нея протича в повечето случаи неосъзнато и автоматизирано. Това означава, че съобщенията оказват въздействие върху съществуващите (латентни) нагласи или създават нови по класи- чески начин, които на свой ред се използват на един следващ етап от ко- муникационния процес. Поведението на аудиторията при опосреденото масово убеждаване се влияе предимно от периферни сигнали (съобще- ния), които въздействат върху нейните предразсъдъци, предубеждения и стереотипи, от силата на авторитета, от страха, от масовото поведение, което предизвиква емоционална зараза, или неведение и т.н. В резултат на това едностранната, опосредена и монологично убеждаваща комуни- кация постига преди всичко съгласие в аудиторията.

И при двата типа убеждаваща комуникация комуникативното въз- действие е преднамерено от страна на комуникатора. Но при единия то има за цел предизвикване на взаимодействие с аудиторията по повод пос- тигане на общи, близки една до друга нагласи, определено по-висока сте- пен на взаимно съгласие, дори единомислие. Като следствие се създава единна общност, група от единомишленици. А в другия – въздействието търси изключително поведенческа промяна в аудиторията, която цели определена изгода за комуникатора. Аудиторията се превръща в негова мишена. Известно е, че изкористяването на целите е възможно и в двата случая. Що се отнася до типологизирането, то е условно и има за цел да очертае ясно границите между личностната и масовата убеждаваща комуникация. В реалния свят двата типа на комуникация се съчетават, за да постигнат по-значим убеждаващ ефект. При масовата убеждаваща комуникация смесването на двата типа комуникиране е съвсем резонно. Причината е, че съществува затруднена обратна връзка и оценка на поведенческия ефект. Ето защо комуника- торът е принуден, за да бъде сигурен в търсения резултат, да прибягва до допълнителни комуникативни действия, които биха могли да играят роля на подкрепящ (допълнителен) стимул, мотивиращ исканото поведение на аудиторията. Обикновено това са отключващи латентните нагласи съби- тия като томболи, игри, раздаване на награди, промоции, разпродажби, предварителни избори, различни чествания и юбилеи и т.н., като немалка част от тези дейности имат ритуален характер, подкрепящ конформно- то поведение. Не всички от тези събития са опосредени от масмедиите, което създава условия при реализирането им да се осъществява процес на пряка, междуличностна или квазиличностна, диалогична убеждаваща комуникация. Така на практика масовата комуникация комбинира и два- та модела на убеждаващо взаимоидействие.

ТЕМА 08.

Фактори на източника на убеждаваща комуникация

ПРОМЕНЛИВИ, КОИТО ВЛИЯЯТ ВЪРХУ ЕФЕКТИВНОСТТА НА УБЕЖДАВАЩАТА КОМУНИКАЦИЯ На всеки човек е известно, че каквито и правилни според него действия да предприема, другите биват убеждавани много трудно. Често исканото поведение, което е най-верният признак за видима промяна на нагласите, не се получава. Или няма резултат, или той е различен от очаквания. Тези трудности се детерминират от необходимостта аудиторията да премине последователно през различни етапи на възприемане на съобщението на комуникатора. Разбира се, че тази поредица от мисловни и поведенчески дейности изисква усилия от нейна страна. Но хората невинаги са склонни да ги положат. Дори в повечето случаи не са. За да бъде стартиран процесът на възприемане на едно съобщение от аудиторията, то трябва да привлече нейното внимание. След това тя трябва да го разбере и да му повярва, подхождайки рационално или ирационално. В процеса на разбиране и проверка, който изисква напрежение и изразходване на интелектуална енергия, хората запомнят съответното съобщение. Решаваща роля при това запомняне има не толкова съдържанието на самото съобщение, колкото собствените им мисли, които възникват в съзнанието им по негов повод – типичен за всеки човек мисловен механизъм. Разбираемо е, че в този случай те трябва да са в унисон със съдържащите се в него послания. При положение че аргументите в посланието са сериозно обмислени, е възможно да доведат до приемането или отхвърлянето им и обратното – ако са повърхностно възприети, хората да се повлияят от съдържащите се в съобщението периферните сигнали. В резултат може да се стигне до решение и съответна поведенческа реакция. Но е възможно да се стигне до колебание и бездействие. Хората, за да достигнат съответна поведенческа реакция, трябва да преминат през всичките етапи на възприемане на съобщението. Но на всеки етап е възможно те да се откажат по една или друга причина – нямат интерес, твърде е сложно, за да го разберат, отхвърлят го априори и т.н. В това се състои и трудността на убеждаването.

Ясно е, че възможността всеки отделен етап да бъде преодолян от хората по тяхно желание, както и да се достигне крайният поведенчески резултат е равна наполовина. В теорията на вероятностите е прието да се счита, че подобна възможност дава значителна сигурност – аудиторията или ще бъде убедена, или няма. Но за да не бъде процесът на убеждаване като игра на случайности с монета (ези-тура), той е подложен на сериозни научни изследвания.

––––––––––––––––––––––––––––––––––

Предимно през втората половина на миналия век социалните психолози започват да поставят акцент в изследванията си върху възможностите за ефективизиране на убеждаващата комуникация. В резултат са очертани взаимозависими променливи, които засягат комуникатора, съобщението, канала, по който то се предава, както и самата аудитория. Основен критерий за определянето им е начинът на реагиране на аудиторията – според поведението на кому- никатора, според въздействието на съдържанието, според избора на канала и според собствените є възможности за предразположение към начина на убеждаване. На практика реакциите на аудиторията са в центъра на изследователския интерес. По този начин тя е превърната в мишена, в която е съсредоточен „зенитният огън“ на комуникатора. За да бъде убеждаващата комуникация ефективна, комуникаторът като активна страна в процеса трябва да предизвика вниманието на аудиторията към информацията, която  съобщава. Освен внимание той трябва да използва и такива средства, с които е възможно да постигне най-добро разбиране на отправеното съобщение, адекватно на неговите намерения. За тази цел комуникаторът трябва да бъде или да се представи пред аудиторията като надежден информационен източник, компетентен, разбиращ проблема човек (институция), привлекателна и внушаваща доверие личност (институция). Доверието в него проправя най-прекия път към повярването и убеждаването. Съобщението на свой ред трябва бъде съобразено с особености- те на аудиторията. Но не толкова като смислово съдържание, колкото като логична подредба на доказателствата или като емоционално въз- действие. От значение се оказва изборът на едностранна или двустранна аргументация на предлаганите тези, както и поредността на поднасянето. Не на последно място за ефекта на убеждаването значение имат и изборът на неговата форма – устна или писмена, както и начинът на представяне – реч или четиво. Изборът на канал се оказва също от съществено значение. По един начин се възприема информацията при междуличностното, пряко общуване и по съвсем различен начин при опосреденото чрез медиите. В единия случай убеждаващото въздействие е изключително активно, а в другия – пасивно. Не на последно място тук играят роля междукултурните особености на възприемане на езика (вербален и невербален), използван от комуникатора и аудиторията. Предразположението на аудиторията към начина на убеждаване (логичен или емоционален) дава ключ за ефективен избор. Но ефективността на убеждаването зависи и от други променливи в аудиторията като възраст, социокултурна среда, групови детерминанти и т.н.

Решаваща роля за повишаване ефективността на убеждаващата ко- муникация има самият комуникатор. Той е този, който трябва да подбере подходящото вербално и невербално поведение, за да предизвика внима- ние и да привнесе разбиране в съобщението; да подготви съдържанието на съобщението и да го поднесе по адекватен начин и чрез подходящо средство; да изследва аудиторията и да се съобрази с нейната потенци- ална предразположеност за убеждаване. Той е главният актьор на сце- ната, чиято публика е господар, но и мишена. От него зависи дали ще получи аплодисменти или неодобрително освиркване. Същевременно аудиторията не е пасивен приемник на убеждаващо- то въздействие. Образно казано, тя не е аморфна маса, от която комуникаторът може да формира каквото си поиска поведение. Няколко са основните групи променливи, които ограничават ефек- та на убеждаване. В практическа насока те могат да бъдат сведени до несигурност във възможността дадено съобщение да достигне до своите адресати или да бъде вярно разбрано; до наличие на множество противоречиви съобщения в информационното пространство по един и същ повод; до индивидуални предпочитания и до персонални въз- можности за възприемане на информацията от хората. Тези ограни-чаващи ефекта на убеждаване променливи действат с най-голяма сила при масовата комуникация.Съществува сериозна опасност дадено съобщение да не стигне до своите потребители, тъй като не всички хора гледат една и съща телеви- зионна програма или не четат един и същ вестник например. Независи- мо от напредналите методики за сегментиране на публиките няма сигур- ност, че всеки от определения сегмент ще попадне в числото на реално привлечената аудитория. Проблемът с изкривяването на информацията от страна на медиите също е реален, поради което изпратеното съобще- ние може да бъде възприето погрешно. Известно е, че теорията за „магическите куршуми“ на медиите до голяма степен е идеализирана. Съобщенията, които се изпращат от тях, не са изолирани от странични влияния. Те се възприемат през призмата на съответната социална принадлежност и система от убеждения на ау- диторията – етнос, религия, пол, възраст, културна традиция, семейна и приятелска среда, образование и т.н. Освен това всеки човек ежедневно е затрупан от множество противоречащи си съобщения, които той подбира съгласно приетите от него групови и други поведенчески доминанти. Повечето от хората действат съгласно своите индивидуални склон- ности. Затова те предпочитат конкретни източници на информация и приемат тези съобщения, които подкрепят доминиращите в тях нагласи. Грешниците не са най-редовните посетители на църквата, въпреки че са най-желани от нея. Значителна част от информацията се приема и под влияние на съществуващите у хората предубеждения, предразсъдъци и стереотипи. Ако тя отговаря на тях, те є вярват, ако ли не – я отхвърлят априори. Общественото мнение има допълнителен дял в тази посока. Убеждаващата комуникация като научна дисциплина не може да предскаже напълно точно поведенческите реакции в аудиторията, пред- вид наличието на посочените променливи. Още повече че в реалния свят те се намират в сложна взаимозависимост. Тяхното разделяне е относи- телно и има предимно познавателен характер. Същевременно доброто им познаване дава възможност процесът на убеждаваща комуникация да стане по-ефективен, а случайността в общуването да се намали в прием- ливи граници.

УБЕЖДАВАЩИЯТ КОМУНИКАТОР Съгласно аристотеловото разбиране за етос комуникаторът трябва да се представи пред аудиторията като надежден източник на информацията, която є съобщава. Надеждността се основава на три фактора – компе- тентност, искреност и лично обаяние. Доверието към комуникатора нараства, когато той се предста- ви пред аудиторията като висококвалифициран експерт, запознат с дискутирания проблем. В условията на диалог хората следят внимателно дали неговите изказвания се приемат без възражения от опонентите му и доколко ги затруднява със задавани въпроси, от което си правят изводи за неговата компетентност. Един от най-силните показатели за нарастване доверието към кому- никатора е, когато той показва безпристрастност към обсъждания про- блем, както и липса на намерение за убеждаване. Дори когато защитава теза, която не е в негов интерес, той само печели доверие като искрен и непредубеден човек. Всяко демонстрирано от него пристрастие може да се тълкува от аудиторията като лична заинтересованост.

Когато съобщението влезе в разрез с очаквания, породени от биографичните особености на комуникатора, то аудиторията го възприема като искрен човек, а неговото послание придобива по-голямо убеждаващо въздействие.

Външната привлекателност на комуникатора за създаване на пози- тивно предубеждение е от съществено значение

Външната привлекателност много често се свързва с облекло- то. То има същия ефект върху хората, както опаковката на стоките. Опаковката безотказно задейства евристичния стереотип „красиво (скъпо)=качествено“

 ТЕМА 09.

Факторите на съобщението като компонент от убеждаващатата комуникация

 Съобщенията от комуникатора към аудиторията се предават в писмен или устен вид. В зависимост от тези им особености те имат различна структура и сила на убеждение. Известно е, че речта се слуша, а не се чете. При всички положения обаче съобщенията не са нещо самостоятелно и отделно в комуникационния процес, а са във взаимна връзка с поведението на техния автор – комуникатора, както и с възможностите за възприемане и предразположение на аудиторията да бъде убедена. В исторически план речевото съобщение предхожда писменото поради простата причина, че писмеността се появява на по-късен етап от развитието на човечеството. А масовата грамотност, върху която се ос- новава писмената комуникация, обикновено е отлика на по-съвременни- те общества. Това е и една от причините изкуството на речевото общува- не да изгради свои традиционни правила още от времето на Аристотел.

Самото устно съобщение трябва да бъде предварително добре организирано. От особена важност е логическата му постройка, чиято ос- новна цел е да бъде разбрано. За по-доброто му разбиране се използват различни визуализиращи средства, като графики, снимки и прочее видео- и аудиоматериали. Преминаването от една към друга теза в изложението трябва да бъде гладко, без логически несъответствия и прекъсвания. Необходимо е изреченията да бъдат кратки и конкретни, защото така получават по-голям шанс да се запомнят от аудиторията. Но най-голяма сила за въздействие се крие в експресиращия увод и в ясните изводи в заключението – началото привлича вниманието, а краят систематизира получените знания.

Всяко устно съобщение има цел и свързани с нея тезиси. Необходимо е те да бъдат определени предварително, като се има предвид, че вербализирането им трябва да носи информация за тях, да убеждава в стойността им, да забавлява слушателите, да влияе върху техните поз- навателни и емоционални нагласи, да казва нови неща.

От значение е тяхната логическа взаимосвързаност – тя трябва да води до исканите заключения в аудиторията. И тук е валидна простата организация на всяко съобщение от увод, изложение и заключение.

Думите имат особена сила в устното съобщение. Те пренасят посланието от комуникатора към аудиторията, въздействайки върху нейните възприятия. Затова е необходимо да бъдат подбрани и използвани та- кива думи и изречения, които да направят идеите ясни, точни и живи. В подкрепа на излаганите идеи може да се използват риторични въпроси, които на практика формулират готови отговори и ги транслират към слу- шателите.

Езикът на тялото е може би най-важната част от устното съобщение: позата (изправена, с изпънати рамене), движенията (спокойни и естествени), жестовете и мимиките (адекватни на изреченото) и визуалният контакт с аудиторията формират повече от 50% от възприемането на устната реч. Гласовите вариации добавят още 40% към убеждаващото въздейс- твие на устното съобщение: повишеният тон обикновено изразява ня- каква степен на ярост, а шепотът – желание да се сподели нещо тайно; високата интонация изразява ентусиазъм, а ниската – тъга; тембърът трябва да бъде приятелски и естествен, а подходящите паузи често пъти казват много повече от думите. Мълчанието, като опозиция на говорене- то, има различни значения. Ето няколко от тях: „Мълчание от неразбиране; очакващо мълчание; заплашително мълчание; мълчание от предизвикано внимание; мълчание от размисъл; оскърбително мълчание; редки типове мълчание; мълчание от умора; мълчание, предизвикано от обикновено желание за отдих; мълчание от тъга; мълчание от удивление или смущение.“

Обикновено едно речево съобщение съдържа 125–160 думи на ми- нута, което е и минималната норма за възприемането им. Но повечето пъти бързото говорене се приема от аудиторията за признак на компе- тентност, още повече че не оставя големи възможности за подготовка и отговор с контрааргументи.

Идеите във всяко едно устно съобщение се нуждаят от подкрепа с примери. Това обикновено са статистически данни, личен опит, анало- гични случаи, резултати от допитвания, подходящи анекдоти и т.н. Те на свой ред служат за преки или косвени доказателства. Визуализирането на идеите в устното съобщение помага на ауди- торията да разбере и запомни това, което чува. Ценни помагала в това отношение са компютърните слайдове, графиките, таблиците или някак- ви предмети, които предизвикват подходящи асоциации или въздействат пряко на човешките сетива.

Убеждаващата сила на устното съобщение се гради до голяма сте- пен върху демонстрираната компетентност, добра репутация, искреност и контактност от страна на комуникатора. Но той задължително трябва да следва алгоритъма на убеждаващата реч – да предизвиква и поддър- жа внимание в аудиторията, да обяснява защо са важни нуждите, върху които е поставил тежест, да предизвиква задоволство, като аргументи- ра колко добри са предложенията му за задоволяване на тези нужди, да произвежда непрекъснато „картинки в главата“ за бъдещата и носеща задоволство ситуация и не на последно място да подтиква полученото съгласие от аудиторията към действие.

Последен, но не и по важност елемент от устното съобщение е вдъхновяващото въздействие върху аудиторията. То се постига чрез из- ползването на живи думи; позитивни експресии; език, който обединява и изгражда свързаност със слушателите; подходящи цитати, анекдоти и кратки истории, които апелират към високи достижения и ползи, задо- воляване на нужди и предизвикване на емоции чрез немалки дози дра- матизъм. Речта трябва да предизвиква реакции в аудиторията. Реч, която не е трогнала никого, не му е дала необходимата информация и т.н., не е изпълнила своето предназначение.

Той има способността да се ражда от предхождащ и да ражда следващ. Всеки текст се създава в определена комуникативна си- туация, за да свърже автора с другите хора. Убеждаващото писмено съобщение има няколко свои правила, върху които се основава. Те имат за цел да накарат читателя да бъде убеден.

 Началната фраза в убеждаващото писмено съобщение трябва да прави директна връзка с нуждите на аудиторията. Тя служи за прико- ваване на нейното внимание. Независимо дали става въпрос за предла- гане на някакъв продукт – стока, услуга или идея, първите изречения трябва да изтъкват най-важните им прагматични качества, задоволява- щи съответните потребности. Добре би било да са структурирани ори- гинално и да звучат интересно. По този начин се намаляват значително усилията при осмислянето на съдържанието им, добавяйки емоциона- лен елемент на възприемане. Встъпителният параграф трябва да бъде сравнително къс по съдържание. Изложението контекстуално въвежда в същината на предлаганата стока, услуга или идея. Поставя се акцент само върху една или две от най- съществените им, отчетливо характеризиращи ги черти. Те трябва да се открояват, за да се запомнят. Затова и образното им описание не е никак излишно. Подчертава се облагата, която ще получи от тях аудиторията, ако се възползва от привлекателните им качества.

 ТЕМА 11.

Атрибутивна теории Ф.Хайдър,Х.Кели,Б.Уейнър и двуфакторна теория за емоциите на С.Шахтър

Атрибутивни теории

Атрибутивен процес мисловен процес, чрез който човек се опитва да обясни поведението на другите хора и собственото си поведение. Обикновено поведението се приписва на някакви личностни качества или на параметри на ситуацията, в която човек действа.

Атрибутивни теории теории, които се опитват да опишат как хората обясняват чуждото и свое поведение.

основно допускане на атрибутивните теории: човек е мислещо, рационално същество, което се стреми да обясни и разбере света около себе си. Ако хората съумеят да обяснят чуждото поведение, те ще могат да предскажат бъдещо поведение и по този начин ще могат да контролират в по-голяма степен случващото се около тях.

Как хората обясняват чуждото поведение

Фриц Хайдър (1958) Психология на интерперсоналните отношения опитва се да отговори на въпроса как човек стигне до определени обяснения за причините за дадено поведение. Той поставя началото на атрибутивните теории като разграничава 2 вида обяснения: вътрешни и външни атрибуции.

-вътрешни атрибуции (personal attributions) поведението се обяснява с причини вътре в субекта на дадено действие, напр. умения, личност, нагласи, усилия, настроение;

-външни атрибуции (situational attributions) поведението се обяснява с външни фактори, които са извън този който извършва дадено действие., напр. задача, други хора, късмет.

Според Хайдър хората рядко се интересуват от реалните причини за дадено поведение. Атрибутивните теории също не се интересуват от истинските причини за дадено поведение, а по-скоро от възприетите причини за това поведение, защото именно те предопределят ответното действие и съответно бъдещите интеракции между хората.

Основния: принос на Ф. Хайдър към атрибутивната теория е повдигането на много основни въпроси, които дават основа за по-нататъшните разсъждения и теоретизиране, разглеждането на социални актьори като наивни учени, използващи правилата на логиката, за да извличат казуалността на действията, но моделът му остава доста общ- недостатък, който теоретиците след него се стараят да елиминират.

Атрибутивен куб на Кели

Кели(1967) опитва се да разбера как хората си обясняват защо човек си държи по един или друг начин, а не толкова защо е извършил конкретно поведение. Кели смята, че хората са учени, които се опитват да си обяснят действията на другите хора, като наблюдават множество ситуации, в които дадено действие присъства. Той посочва 3 типа информация, които хората трябва да преработят, за да си обяснят дадено поведение.

  • консенсус, доколко дадено поведение в конкретна ситация съответства на поведението на други хора в дадена ситуация;
  • отличителност, характерност на поведението за конкретния човек дали даден човек се държи по същия начин в други ситуации.
  • консистентност, постоянство на поведението доколко конкретния човек се държи по същия начин в същата ситуация

За поведения, които са с висока степен на консистентност и ниска степен на отличителност и консенсус, хората са склонни да правят вътрешни атрибуции.

Поведения с висока степен на консистентност, но с висока отличителност и консенсус се обясняват по-често с външни, ситуативни фактори.

Поведения с ниска степен на консистентност се атрибуират на транзитивни, временни причини.

Много изследвания показват, че в експериментална ситация,когато хората разполагат и с трите вида информация, те ги използват (Cheng&Novick, 1990;Fosterling, 1992).

Така ли е обаче? Наистина ли използваме цялата информация, когато търсим причините за дадено поведение. 3-те вида информация нямат еднакво тегло информацията за съгласуваността/консесуса на дадено поведение е с най-малко тегло и хората и обръщат най-малко внимание. Хората вземат пред вид консистентността на дадено поведение, доколко то е типично за даден човек в конкретната ситуация, по-малко използват информация за това доколко поведението е характерно за даден човек, независимо от ситуацията и най-малко се интересуват от консенсусната информация (Kruglanski, 1977).

Често хората преработват само част от наличната информация, като използват прости мисловни модели(атрибутивни схеми) обхващат комбинация от възможните причини за дадено поведение.

Сравнение между теориите на Kelley и Jones&Davis

  Jones&Davis Kelley
Фокусира се върху Следствие от конкретно поведение Причини за конкретно поведение
обяснява Едно единствено конкретно поведение Последователност от действия на един и същи човек поведенчески патерн, консистентност в поведението
Сходство в информацията, която използват
Какво правят другите хора Социална желателност Консенсус
  Необичайно поведение Отличимост, характерност на поведението

Теориите на Kelley и Jones&Davis се наричат нормативни атрибутивни модели, защото описват идеализиран вариант на атрибутивните процеси, който се случва само ако човек има цялата налична информация и когнитивните ресурси да я обработи.

Б.Уайнър обръща внимание върху начина, по който индивидите приписват причините за резултатите от собствените действия. Той формулира т.нар. атрибутивна теория за мотивацията за постижение от термина атрибуция, означаващ приписване на причина. Уайнър изтъква че, дали един успех представлява награда за дадено лице зависи от убежденията на лицето относно причините за успеха. Така успехът, приписван на слепия шанс се оценява по-малко положително, отколкото успехът, за който лицето смята, че се дължи на собствените му способности или усилия. По същия начин един неуспех се изживява по-малко отрицателно, ако се припише на външните обстоятелства лош късмет или трудност на задачата, отколкото на фактори като липсата на способности или усърдие.

ДВУФАКТОРНА ТЕОРИЯ ЗА ЕМОЦИИТЕ НА СТЕНЛИ ШАХТЪР

В ранната си работа върху потребността от принадлежност С. Шахтър установява, че когато хората очакват да преживеят някакво стресиращо събитие, понякога предпочитат да се свързват с други лица, които също ще имат подобно преживяване. След като проверява и отхвърля няколко възможни обяснения, той стига до извода, че хората имат нужда да сравняват емоционалното си състояние със сходни други лица, за да разберат по-добре и по-точно да етикетират собствените си реакции, а следователно възприятията им за емоциите могат да са индиректни и относително нестабилни.’

Тези наблюдения карат Шахтър да твърди, че са необходими два елемента, за да има човекът емоционално преживяване:

(I) състояние на физиологична възбуда, т. е. просто общата телесна възбуда, която е в основата на почти всеки вид емоция и се изразява чрез учестен пулс и дишане, потни длани и чувство на напрегнатост или нервност. Това състояние на засилена възбуда ще доведе до сканиране на непосредствената ситуация, за да се търси обяснение на телесното състояние.

(2) Следователно вторият елемент са когнuцuuте, които „етикетират“ възбудата и определят коя емоция ще се изпита. В някои случаи когнициите предшестват физиологичнта възбуда, в други редът е обърнат. Другото доста учудващо на пръв поглед предположение на С. Шахтър е, че такива разнообразни емоции като страх, гняв, радост, имат една и съща физиологична основа – състоянието на обща физиологична възбуда и затова е бил критикуван от някои психолози.

Двуфакторната теория на емоциите е социалнопсихологическа теория, която разглежда емоциите като притежаващи два компонента (фактора): физиологично възбуждане и когниция. Според теорията „когнициите са използвани, за да обяснят значението на физиологичните реакции на външни събития.“

Изследване на Шахтер и Сингър

Стенли Шахтер и Джеръм Сингър (1962) дават на 184 студента един от два типа инжекции: адреналин (също наричан епинефрин) или плацебо. На всички експериментирани лица е казано, че им се дава инжекция с ново лекарство наречено супероксин, за да се тества зрителното им поле. Адреналиновата инжекция предизвиква редица ефекти, включително повишено кръвно налягане, учестено дишане и повишен кръвен поток към мускулите и мозъка. Инжекцията с физиологичен разтвор няма такива ефекти.

На някои субекти е казано за очакваните ефекти на адреналина: две други групи са заблудени и им е казано, че инжекциите предизвикват тъпо главоболие и вкочаненост или им е казано, че нищо не предизвикват.

След инжекциите изследваните лица чакат в стая с други такива, които са всъщност подставени лица на експериментатора. Подставените лица се държат по два начина: весело (еуфорично) или ядосано.

Субектите, които са били заблудени или наивни относно ефектите на инжекциите се държат подобно на подставените лица, докато тези, които са информирани за очакваните ефекти на адренали показват противополжен емоционален модел. Това подсказва, че субектите, които са информирани са могли да когнитивно да атрибутират физиологичните ефекти на адреналина, докато неинформираните или слабо информираните групи не извършват такова атрибутиране. Теорията на Шахтер произлиза от тези открития и формира основата на двуфакторната теория на емоциите.

ТЕМА 12.

Междуличностно познание-ефект на ореола, самоизпълняващо се предсказание и управление на впечатленията

Ефектът на ореола е тенденция една позитивна черта за даден човек или обект да доминира възприятието на другите за него. В най-честия случай, както в гореспоменатия пример, такава черта е физическата красота. Изследвания на психолозите през годините показват, че когато срещнем добре изглеждащ човек, почти веднага приемаме, че той също е интелигентен, честен и мил.

Халоeфектът (ефектът на ореола) е тенденцията на оценителя да оценява високо даден човек по много черти поради убеждението, че оценяваният има силно развита една черта: оценяваната черта, изглежда разпростира влиянието си върху останалите. Хало-ефектът за първи път емпирично е доказан от Едуард Торндайк. Халоефектът е пагубен за системите за оценка, защото маскира присъствието на индивидуална дисперсия в различните скали за оценка. Съществуват различни предложения за справяне с него като например оценяването на всички хора само по една черта, преди да се продължи към следващата, вариране на „котвата“ на скалата, подбиране на оценители с еднакви познания и интензивното им обучение. Последната техника изглежда най-ефективен и често използван подход за контрирането на този ефект. Тясно свързан с халоефекта е „ефектът на дявола“, където оценителят оценява даден човек ниско по много черти поради убеждението, че той не притежава определена черта, приемана за критична. Хало-(или дяволският) ефект обикновено се увеличава до степента, до която оценяваната черта е смътна, трудна за измерване или се разглежда като съставна част от друга оценявана черта.

Ефектът на Розентал: самоизпълняващите се пророчества

Това име произлиза от легендата за Пигмалион, древен кипърски цар и сръчен скулптор. В „Метаморфози”, Овидий пресъздава мита и ни разказва, че Пигмалион бил пламенно отдаден скулптор, който живеел на о-в Крит. Един път, вдъхновен от красивата Галатея, Пигмалион моделирал статуя от слонова кост, която била толкова красива, че се влюбил безумно в нея. Любовта му била толкова силна, че помолил боговете да вдъхнат живот на скулптурата и да може да я обича като истинска жена. Афродита решила да задоволи скулптора и да съживи статуята, като я превърнала в желаната любима и спътничка на Пигмалион. 

Както в легендата, Ефектът Пигмалион е процесът, чрез който вярванията и очакванията на един човек, във връзка с друг индивид, засягат по такъв начин поведението на втория, че той ги оправдава. Един цялостно показателен пример за ефекта Пигмалион е завещан от Джордж Бърнард Шоу, който през 1913 написал, вдъхновен от мита, романът „Пигмалион”, филмиран през 1964 г. Под заглавието “My fair lady”. В сценария, нарцистичният професор Хигинс (Рекс Харисън) се влюбва в своето „творение”, Елиза Дулитъл (Одри Хепбърн), когато успява да превърне момичето, което в началото на историята е било невежо и невъзпитано в една прекрасна дама, моделирана по етически, естетически черти на Хигинс. 

В сферата на психологията, икономиката, медицината и социологията, различни учени са извършили изключително интересни пручвания за ефекта. Един от най – познатите случаи е този, който направили през 1968 г. Роберт Розентал (Robert Rosenthal) и Л. Якобсон (Lenore Jacobson), под името Пигмалион в класна стая. Изследването се състояло в това да се информира група преподаватели за това, че е бил направен тест за интелектуалните способности между бъдещите им ученици. След това им били съобщени учениците с най–високи резултати. Също така им казали, че това ще бъдат най-отдадените на учението в курса. И така станало. Осем месеца след това се потвърдило, че желанието за учене, ефективността, отдаването на тези деца било много по–добро от това на останалите. Дотук нищо изненадващо. Интересното в случая е, че всъщност, никога не се е реализирал такъв тест в началото на курса. И същите брилянтни ученици били деца, избрани наслуки, без изобщо да се имат предвид способностите им. Какво се случва? Как така е възможно обикновени ученици да станат най–добрите? Много просто. От изследването на Якобсон и Розентал се доказва, че учителите са си създали такава висока представа за учениците, че са действали в полза на изпълняването й. По някакъв начин, учителите превърнали възприемането на всеки ученик в индивидуална дидактика, която доказала твърденията. 

Много други подобни проучвания са доказали в последно време съществуването на този ефект, който, от друга страна, е от чист общ смисъл. Без съмнение, предразполагането, „третирането” на някого по определен начин се предопределя от това, което са ти казали за него. 

Управление на впечатление

Това е умение представяне на себе си загрижеността на човека за образа, който иска да изгради за себе си, потвърждаване на собствената си идентичност, себеуважение. Себепредставянето се извършва чрез: почертаване на собствените достойнства. Много често се получава манипулиране на информацията за себе си и е елемент на управление на впечатленията. Целенасоченото поведение на човека има за цел да манипулира и контролира впечатленията на другите за него. За ръководителя формирането на умения за добро представяне и управление на впечатленията е важен момент в неговата работа. Представянето на себе си може да се извършва чрез широк обхват от форми на поведение, които условно могат да серазделят на 4 вида: вербално представяне, невербално представяне, експресивно поведение.

  • Вербалното себепредставяне е най-силно в два аспекта: по отношение на начина на говорене, изпозвани изрази, думи, словосъчетания, терминология. И начина, по който говорим за себе си и представяме себе си.
  • Невербално пози, жестове, мимики
  • Артефекти външен вид, дрехи, лични вещи, аксесоари. Ситуационен контакт на поведението, т.е. да бъдеш виждан на подходящи места с подходящи хора.

Гама от тактики за предразполагане на другите спечелване на одобрение, благоразположение.

Личностните променливи, които оказват влияние върху уменията са: самооценка при управление на впечатленията очертават се два стила на себепредставяне (предпазващ и завоюващ). При първия мотивацията е насочена към предпазване от неодобрение.

Свързана е със соц.тревожност и е характерен по-скоро за хора с ниска самооцка. При завоюващия стил целта е засилване на благоприятното себепредставяне, получаване на социално одобрение. Характерен е за хора с висока самооценка. Целта е постигане на успех, засилване на собствения имидж, престиж.

ТЕМА 13.

Трайни междуличностни отношения-формиране поддържане и разпадане

Междуличностните отношения представляват общуванеприятелстводругарство, близост, връзка между двама или повече души, които могат да варират от временни до продължителни. Тази близост и приятелство може да е основана и базирана на любовсолидарност и подкрепа, работа заедно и бизнес взаимоотношения, или друг тип социално обвързване. Междуличностните отношения са формирани в контекста на социални, културни и други влияния. Контекстът може да варира от семейство,роднински връзкиприятелствобрак, други емоционални и/или сексуални отношения, работа, обучение, клубовесъседство и групи или места за забавление, разпускане, също религиозни практики, йога и т.н. Междуличностните отношения са регулирани различно, от закона, от социалните норми и обичаи, от взаимни договорки и са основа на социалните групи и обществото като цяло.

Междуличностните отношения са основен,градивен фактор за развитието и сформирането на човешката личност-извън това общуване такава не е възможно да се сформира.Именно в междуличностните отношения човек открива своето”вътрешно съдържимо”т.е. изгражда собственото-Аз.В междуличностните отношения се изграждат връзки от позитивен,градивен характер,но в определени моменти всеки достига и преживява ситуации в които преки или невербални усещания ни карат да се”отдръпнем”т.е.да отстраним на време зараждащата се негативна ситуация възникнала по време на междуличностното общуване чрез силата на дистанцията.Тя изиграва ролята на онзи „спасителен пояс”,чрез който се освобождаваме от последствията на едно неползотворно,носещо определени отрицателни послания общуване и ако не се възползваме от тази дистанция то в едно продължаващо междуличностно общуване рано или късно ще се зароди конфликтна ситуация.Конфликтите са неизменна част от живота ни с другите и възникват по най-разнообразни причини.Те могат да бъдат свързани с различия в разбирането на правата на отделният  човек, задълженията, отговорностите,вземането на решения,целите които всеки си поставя,обещанията които дава,с определяне приемливостта на поведението на другия и много други неща,които могат да доведат до сериозна конфликтна ситуация.Конфликтите засягат дълбоко преживяванията на Аза и другия.Всеки конфликт съдържа и положителни и отрицателни страни.Положителните страни на междуличностните конфликтни ситуации изиграват важна роля за саморазбирането и същевременно могат да създадат основа за емпатийни взаимоотношения т. е. те могат да спомогнат да се видят нещата в една правилна,позитивна бъдеща перспектива,но те могат да способстват да се изразят дълго стаени негативни емоции довели или задълбочили самият конфликт.Конфликтните ситуации дават възможност Аза да измери”своята същност,сила,вярвания и позиции”.Когато се достигне до конфликт с определена личност на която ние държим,то именно стремежът за разрешаване на тази ситуация ни помага да разкрием сами за себе си важността на дадената личност,а това от своя страна способства за развиване на по-голяма чувствителност към вътрешните преживявания и състояния на другия,т.е.дадена конфликтна ситуация води до изграждане на емпатийни връзки без пряко това да е целта.От друга страна конфликта сам по себе си ни изправя и срещу собствената ни егоцентричност и определя степента до която ние можем да се отдадем на другия,доколко е възможно да приемем доводите за правота на другия без да подценяваме собствената си такава.Конфликтните ситуации са много и с невероятно обемен  и разнообразен характер,но именно чрез тях ако се използват позитивно може да се достигне до доста задълбочени и интересни преживявания независимо дали говорим за междуличностни отношения от типа на:семейни,междуколегиални или съвсем случайни с нетолкова добре познаващи се личности.Това се дължи на натрупалите се негативи в междуличностното общуване,което се базира и голяма степен на невербалните усещания към другия-много често се стига до конфликтна ситуация с човек когото непознаваме достатъчно добре,но провокирани от необходимият брой натрупани негативи макар за кратко време може да се достигне до конфликтна ситуация.При този вид конфликтност и двете страни са по-ограничени в продължаването на самия конфликт поради факта,че липсва „доброто”познаване на другия и това ограничава самата продължителност на конфликта.Ако конфликта се породи между личности познаващи се доста добре то тук ситуацията е съвсем различна, възможността да се достигне до „дълбоко навътре” представяне и изкристализиране на натрупани със времето негативни междуличностни отношения нямащи нищо общо с първоначалната основа на конфликта.Разрешаването на конфликтната ситуация зависи от междуличностните отношения преди това и от желанието да се търсят позитивни или в „лошия случай”непродуктивни, негативни решения,което зависи от страните участващи в конфликта.Има много отрицателни аспекти за зараждане на конфликтна ситуация примерно:съзнателно нараняване на другия поради зародили се чисто човешки чувства,но от негативен характер като завист породена от постигнати успехи от другия;чувство за нужда за доминиране над другия породено от липса на собствено високо мнение;чувство за страх от по-добрата конкуренция;чувство на прикрита вина за нещо важно,която се тушира като за нея се обвинява другия и много други подобни натрупани емоции и чувства,които ръководят нашият живот и съответно пораждат конфликтна ситуация.В негативен аспект конфликтите могат да доведат до отчуждение,до пълен разрив във взаимоотношенията,до пълно безразличие или постоянна вражда,която сама по себе си води до пропиляване на духовна и физическа енергия,създава непрекъснато напрежение и изтощение.В повечето случаи здравомислещите хора се опитват да достигнат до предел на разрешаване на даденият конфликт зависи обаче до каква степен се държи на тези междуличностни отношения и от двете страни на създалата се конфликтна ситуация.Човек е социално развиващо се същество изграждащо своето светоусещане въз основа на определените норми на поведение в обществото и чрез общуването той взаимодейства,развива се,влияе върху останалите,но и те влияят пряко или косвено върху него.Конфликтът се заражда именно чрез общуването и никъде другаде.Веднъж зародил се тай остава да съществува във времето и в дадените междуличностни отношения и докато не се разреши по някакъв начин той просто си съществува носейки отрицателни чувства на очастниците,но и  в не редки случаи на хората които са около тях.Така или иначе всяка конфликтна ситуация е такава докато не се намерят начини за нейното отстраняване.Така или иначе здравомислещият човек,осъзнал конфликтната ситуация  трябва да преосмисли самото зараждане на конфликта,като си даде сметка за истинските подбуди и причини за това и да потърси начини за разрешаване на създалият се конфликт,като премине през определени етапи  при разрешаването му.В”Психология на човека” Румен Стаматов дава „модел за разрешаване на конфликтите”и определя пет основни стъпки:определяне на конфликта;откриване на възможно решение;проверяване на решението;оценка на решението;приемане или отхвърляне на решението.При определянето на възникналият конфликт е необходима точна конкретизация на ситуацията а не да се навлиза все по-дълбоко и да се търсят причини извън зародилите се основни моменти на конфликта т.е.да не се достигне предела на вече неувладяем конфликт избягал от собствената си същност.Другият лош момент в определянето на конфликта е когато той се омаловажава чрез абстрактно мислене-значи ли това,че в съвременното ни общество с назрели от години общозначими конфликти се обясняват точно по този начин и поради тази причина остават завоалирани и неразрешени.Когато навлизаме в обхватността на абстракционизма ние се опитваме първо да заблудим другия като по този начин игнорираме зародилият се конфликт и прехвърлим вината за ставащото върху него самият-т.е.конфликта е съществуващ,но дали наистина това е така?!Това според мен е лесно измъкване от конфликтни ситуации изобщо и е един невероятен модел избран целенасочено – модел,който за съжаление действа и е залегнал в междуличностните ни отношения изобщо,което наистина е жалко.Определянето на конфликта задължително би трябвало да включва „разбирането” на другия-да се поставиш на неговата позиция,да прецениш неговото състояние и да се опиташ да разбереш неговите подбуди за породилият се конфликт и да предположиш как той би искал да се разреши което само по себе си отново ни връща до това:колко е близък този човек,какво ние знаем за него,какво очакваме за в бъдеще от него.Тук пак се достига до емпатийни наченки на отношение които са необходими ако сме решили,че даденият конфликт трябва да се разреши позитивно,ако обаче нямаме такива планове това не е необходимо.При този случай просто конфликтът продължава да съществува,но няма силата да разрушава нашето вътрешно усещане за правота.Ако обаче личността с която сме в конфликт ни „засяга”емоционално т.е.ние държим на този човек то тогава преминаваме към следващото ниво а именно:търсим начини да открием правилното решение с което да провокираме разрешаването на конфликта.Това решение ще израсне от познаването на самата конфликтна ситуация на първо място,после ще бъде провокирано от това до колко познаваме тази личност и не на последно място от очакванията на другия за разрешаване на дадената конфликтна ситуация.Това решение трябва да е добре обмислено под въздействие на множество фактори-какво се очаква от нас, не трябва да се забравя и „вината”-на коя от страните ще се „препише”и от коя страна сме ние и как ще реагираме спрямо това.За да осмисли човек цялата тази ситуация той трябва да премине през призмата на собственото самопознаване,да осмисли първо сам за себе си ставащото и след това да преразгледа в детайли без излишно „намесване „на натрупалата се емоционалност и сам за себе си да изнамери правилното решение в собственото си държание при тази конфликтна ситуация.Когато след достатъчно обмисляне вече е взето някакво решение,което предопределя разрешаването на конфликта то тогава то трябва да се подложи на „оценка”.Тази стъпка включва възможностите на взетото решение да способстват за излизане от конфликтната ситуация:до колко това е най-доброто решение или има и по-добър вариант,до колко то ще е резултатно и ще осигури ли не само излизане от конфликта а и ще спомогне ли за бъдещи по- добри отношения с тази личност.След всички тези въпроси които ще бъдат зададени за възможностите на вече”взетото решение”то тогава идва ред на неговата проверка-„приемане или отхвърляне”.За да има успех вече приетото решение и да се достигне до неговата роля а именно:разрешаване на конфликта,то това решение трябва не само да се приеме а се иска истинско усилие то да се следва безусловно,да се посветим на неговото реализиране.Ако решението задоволи емоционално другата страна след неговата реализация,то тогава разрешаването на конфликта е постигнато,но ако то е отхвърлено то тогава трябва да се търси друго решение.При този развой на събитията ще трябва отново да се върнем в началото от самото осмисляне на конфликта,отново ще трябва да се премине към следващата стъпка-отново да се търсят начини за откриване на ново решение,което само по себе си говори,че първото не е преосмислено и оценено достатъчно от което следва,че се изисква съвсем нова стратегия много по-добра от първата.Самото решение е продиктувано от много външни фактори т.е.то може да е изградено стратегически добре,да бъде измислено спрямо изискванията на другия и спрямо нашите собствени такива,но поднесено примерно в една неблагоприятна среда извън междуличностните отношения,то именно тази обстановка би повлияла върху приемането или съответно отхвърлянето на самото решение.За да се достигне обаче до определено решение то най-важното е самото желание за прекратяване на конфликтната ситуация и само по себе си желанието ни ръководи да търсим най-доброто разрешаване на конфликта при който и двете личности ще бъдат емоционално задоволени-т.е.желанието поражда нуждата от вземане на решение независимо дали ще се наложи измисляне на едно или поредица от такива за да се стигне до крайния резултат:ръководната роля има именно „желанието”Тези етапи или по-точно определени от Р.Стаматов „стъпки”за разрешаване на даденият конфликт са необходими като градивни и позитивни начини за справяне с конфликтните ситуации,но много често те се пренебрегват за да отстъпят място на тъй наречените”непродуктивни стратегии за разрешаване на конфликтите”.В междуличностните отношения конфликтността е много често явление и това е напълно разбираемо за човека като мислещо и общуващо същество,но още по-важно е как той ще се справи в тези конфликтни ситуации и какъв начин за излизане от тях ще избере.Тук се поставят на изпитание самите личностни характеристики и ценности като висока или ниска степен на морални и етични норми спрямо околните и до голяма степен видът интелигентност-т.е.между какви личности възниква конфликта и по какъв начин той ще се разреши или просто или просто от тази ситуация няма да се излезе.Най-често срещания вариант за „непродуктивна стратегия”е бягството от самия конфликт както във физически така и в ментален аспект.При този модел отново се стига до абстрактното представяне на конфликта чрез събеседване,което има за цел да отклони проблема от създалата се ситуация и самият конфликт да остане неразрешен а просто задгърбен.Друг вид бягство е отказът на коментар по възникналият конфликт,но самото нежелание за отговор е вече отговор а не разрешаване и това от своя страна още повече задълбочава напрежението породено от конфликта.Друга форма на бягство от разрешаване на конфликта е неговото омаловажаване чрез вмъкване на „хумор”,сарказъм,леко пародиране,което не разрешава,а отново по-скоро задълбочава тази конфликтност.Друга неползотворна стратегия е –обвинението.Когато човек се чувства виновен за определено свое не дотам правилно деяние или просто очаква от другите по-различно отношение пр.непрекъснато оплакващият се човек търси съпричастност и същевременно с това оправдава своята вина за дадена конфликтна ситуация,то такъв човек не може да се изправи срещу даденият конфликт без да обвини някого или „нещо”за случилото се.Непрекъснатото обвинение отлага избавянето от несъгласията,но до определена степен снема чувството за вина.Обвинението е силен довод в конфликтната ситуация,защото има силата да снеме не само чувството за вина,но дори и отговорността в създаването на конфликта. При различните типове темперамент или иначе казано при по-чувствителните и затворени в себе си хора,които обикновено не понасят конфликтни ситуации(но неизменно колкото и те да се избягват то все ще се случи това) тогава най-честата проява на бягство от това е премълчаването и стаяването на проблема в себе си.Премълчаването се проявява в различни форми:прекалена емоционалност изразена в плач,оттегляне за дълго в себе си,загубване на контрол върху самите преживявания и последици от конфликта и най-важното,че в такива моменти има пълна липса на осъзнаване на чуждите аргументи.При този случай на бягство от конфликта най-често несъгласията,болката и натрупаните негативни емоции се преодоляват във времето,но самият конфликт не се разрешава.При другият тип премълчаване тъй нареченото от автора:”премълчаване с цел по-късно уязвяване”ситуацията е съвсем различна.При този вариант има много интересна и същевременно много често срещана стратегия,която изиграва много добре своята роля а именно:обиденият временно премълчава,но не забравя нанесената в конфликта обида и при всеки следващ случай нанася „удар”по всеки възможен начин върху своя събеседник-т.е.по правилото на стара българска поговорка:”забавя,но не забравя”.Това е доста изтощителен начин обаче и за двете страни защото отнема по-точно ограбва до голяма степен от духовните сили и на двамата участници в конфликта.Едно непрекъснато връщане назад никога не може да допринесе за ползотворно развитие на отношенията,напротив създава напрежение много често не само върху участниците в конфликта,но действа негативно и върху хората около тях.За голямо съжаление този модел на поведение е доста често срещан при нас българите и се е превърнал(дано да греша,но споделям от житейски опит)в определена норма за поведение в създаващите се междуличностни конфликти.Още по неприятна форма за избягване от конфликтната ситуация е възможността за уязвяване на другия чрез използване и познаване на неговите слабости,но по този начин се рефлектира негативно върху неговото самолюбие и това води до ожесточаване,тотално разочарование и непрекъснато напрежение,което може да доведе до още по-голям сблъсък на интереси или пък другата крайност-пълно отчуждаване.Много често уязвяването граничи с другата фаза-манипулирането.Когато се опитваш да накараш другия да повярва,че конфликтът е плод на неговото съзнание и по този начин му се разколебават „личностните устои”т.е.`внушението изиграва ролята на унищожител на собствената вяра в правотата.Тук се цели достойнството на противника,което той вече е изгубил.Съмнението в собственатаправота води до тотално разколебаване и такъв човек лесно ще изглежда като жертва, при всеки следващ конфликт той ще очаква тази жертвеност да се разбере,но уви това е под въпрос.Следващата непродуктивна стратегия за разрешаване на конфликт е доста крайна и сама по себе си и жестока.Това е така защото при нея се цели уязвяването на личността чрез тоталното отхвърляне т.е.разрешаването на конфликта може да се постигне когато другият е заплашен с отказ на обич или съпричастност,с физическо изоставяне или с тотално пренебрежение.Тук поведението е студено,безразлично и цели сломяване на другия и ако това се случи то вече сломен, човек лесно отстъпва.Но за да се използва този некоректен начин за разбиване на човешкото достойнство,то за това има множество предпоставки а основната според мен е тази при която сломеният дава предварителни поводи с държанието си за подобно отношение т.е.виновен е не само този който въздейства по този начин,а и този който допуска такова тотално негативно отношение към себе си.Всеки човек има нужда от подкрепа,но не и да я получава с цената на собствено”унищожение”защото при този вариант рано или късно жертвата ще стигне до собствено отрицание.Другият жесток начин за разрешаване на конфликта е чрез сила независимо дали ще бъде емоционална или физическа,тази стратегия е една от най-непродуктивните защото винаги използваната сила като такава има обратен ефект:стимулира загубилият да отвърне на удара с още по-сериозни средства.Най-често този тип стратегия никога не допринася за разрешаване на конфликтната ситуация,а напротив тя се задълбочава и от първоначалният конфликт може да се достигне до една истинска „война”без правила и „граници”.                                                          Конфликтните ситуации в които ние изпадаме са тъй неочаквани понякога и тъй противоречиви,но колкото и да са неприятни ако съумеем да използваме натрупаният житейски”мъдър”опит от разрешаването им или от ранното им предотвратяване като се дистанцираме в самото начало,могат да бъдат един неимоверно „автентичен” източник за установяване на собствените ни сили,натрупани знания и един невероятно „подвижен спътник”,който непрекъснато ни обучава- стига да възприемаме положителното от всяка новосъздала се такава ситуация.Човешкото същество е „променлива величина”,но според мен именно в конфликтните ситуации разбираме колко можем да си вярваме и откриваме колко сме се променили всъщност.                                                                                                                                                                     

Използвана литература:”Социална психология”-кратък очерк1982                                  

ТЕМА 14 Конформизъм-обяснителни механизми и фактори за конформизма.

ТЕМА 15 Подчинението- същност и фактори

Конформизъм e промяна на поведението, чрез която индивидът отговаря на натиска на групата,

опитвайки се да е в съгласие с нея, като приема предложени или наложени норми. Тази промяна минава през отрицание на някои предишни позиции и води до самоодобрение чрез приемането на новите.

Факторите за проява на конформно поведение са свързани с размер, сила на групата, социална подкрепа, атрактивност на източника на влияние. Условия за получаване на конформизъм са единомислието на групата, несигурност, изпитвана от индивида, на който мястото в групата му импонира.

Важен е опитът на американския психолог Соломон Аш, при който на група от хора, всички от които са подставени лица, освен един наивен субект, са показани два листа, на единия от които има начертана линия с дадена дължина, а на другия същата линия е заобиколена от други две с различна дължина. Участниците са помолени да посочат коя линия съответства на първата. Първоначално всички давали очевидния отговор. Но след това всички подставени лица започнали да избират един и същ грешен отговор. Психологът предположил, че наивният субект ще избере правилния отговор въпреки мнението на другите. За негова изненада, субекта предпочел да избере отговор, който самият той не смята за верен, за да не се противопоставя на всеобщото мнение.

Конформизъм и социално подчинение
І. Социалното влияние и поведенчески промени – пръв изследването провежда Соломон Аш. Кои са факторите които принуждават индивида да се подчинява на груповия натиск? Експериментът е следния: група от 9 човека, като 1 от тях е изследваното лице – наивен субект, който не знае, че е изследван. Останалите членове играят специална роля. Пред групата се показват 3 отсечки, с различна големина. Участниците трябва да изравнят с еталон модел, който е несъмнено равен на средната отсечка. Изследваното лице последен дава отговор, като преди това всички останали дават грешни отговоли, целящи да окажат натиск върху него. 33% от отговорите на наивния субект са съгласие и приема идеите на грешащото множество. По този начин Аш доказва, че феномена конформизъм не се свързва с познавателни фактори, а със стремежа индивида да се причисли в групата. Идеята за социалното влияние Аш свързва с поведението.

Термини – социално влияние, власт, конформизъм, подчинение. Когато се използва социално влияние се има предвид социални ситуации, свързани със съгласието. Терминът конформизъм се свързва с подчинение на груповата норма, което лишава личността от активност. Мишел Фуко – според него властта не е насилие или подчинение, не е отказ от свобода. Насилието и подчинението са границите, вътре в които се реализира власт. Властта е действие, което влияе върху действията на другите. Всяка власт се конституционализира чрез насилието, но ситуацията на власт не е ситуация на насилие, а на съгласие. Свободата е предпоставка за наличието на властта.

Карл Гуитила – размишлява върху терминът конформизъм, като го определя като неавтентично отношение към другите. Конформизмът е стремежа на личността да бъде подобен на другите, но външно, избягва се солидарността или опозицията с другите. Той твърди, че личността лишава себе си от възможността да се реализира в общността. Човека – личност позволява на общността да вземе него самия. Конформизма носи уеднаквяване на индивида и е в основата на трагедията на новото време.

Социално психологически определения на конформизма:

Процес, в който индивида променя своята нагласа, за да бъде в хармония. Стремят се да придадат позитивно отношение на конформизма. Описват промяна на поведението на индивида, за да се извърши пряка заповед по легитимен авторитет. Конформизма е промяна в поведението или мнението на личността, в следствие на въображаемо или действително влияние. Социално понятие – промяна, оказано от пряк социален натиск. Личностни и социални фактори: характеристики на индивида, който е изложен на натиск; характеристики на групата; характеристики на индивида и групата.

Счита се, че жените са по податливи, мъжете са по-независими. По отношение на националността Милграм сравнява конформизма във Франция и Норвегия и норвежците са по-конформни, за разлика от държащите на своето мнение французи. Елиът Арансън в книгата си “Човекът социално животно” твърди, че хора с по-ниско самочувствие са склонни повече към конформизъм. Когато личността е сигурна в групата, тя повишава своята независимост. За конформизма се говори като личностна характеристика.

Характеристики на групата: значим фактор е броя на членовете на групата, които оказват натиска. Броят е правопропорционален на степента на конформизма. Ефекта на социална подкрепа се свързва с по-малък. Отношението група-индивид се свързава със стимулите в група-поощрение-наказание. По-голям конформизъм има в групите, които работят за обща награда. Друга закономерност е свързана с привлекателността на групата – ако е висока, висок е конформизма. Има връзка между конформизъм и групово членство – ще разделим на няколко етапа груповото членство: проучване – т.нар. потенциален член на групата – нисък конформизъм; социализация – нов член на групата – с8реден конформизъм; консервация – член на групата – максимален конформизъм; ресоциализация – маргинален член – понижаване на конформизма; бивш член – нисък конформизъм.

Стенли Милграм – 1974г. експериментира верификация на връзката между социално подчинение и авторитета. Верификация – процес на установяване на истината. Експеримента се провежда в Йелския университет. Наивния субект среща в лабораторията човек на средна възраст, който заявява, че ще е доброволец в експеримента. Изследваното лице след тегленето на жребий се оказва в робота на учител. Ученика е вързан на стол, на ръката му фиксират електродиод. Експериментатора обяснява че въпреки че електричеството може да бъде болезнено, няма да му навреди. Учителя е изведен в друга стая, която е със стълко. Той трябва да чете двойки думи и да проверява дали ученика ги е запомнил. При грешка подава импулси, които имат различна степен на сила като се стига до 450 волта (действително ток не е пуснат). Докато трае експеримента учителя е нервен и иска да спре, експериментатора започва от “моля продължете” до “трябва да продължите”. Предварително е помолено психолози да направят прогноза учителите ще стигнат до 180 волта (10% от тях) и никой няма да продължи по-нататък. Почти всички стигат до 255 волта, а 65% до край прилагайки масиран електрически ток на някой, който не реагира вече. Милграм въвежда 18 експеримента: близост на жертвата в пространството – когато има звукова връзка % се намаляват до 62,5%, а когато са в една стая 40% стигат до края, а когато има тактилна връзка % спадат на 30%; източници на власт и авторитет – когато експериментаторът отсъства от стаята подчинението е 20,5%, експериментът се провежда не в университет, а в изоставен завод – подчинението също спада; влияние на групата – когато индивидът има 2-3 съучастници. Данните показват механизма на социално подчинение при авторитет.

 ТЕМА16.

Феномените Социална фасилитация,Социална ленност

СОЦИАЛНА ФАСИЛИТАЦИЯ

  1. 1. Присъствието на другите – дали то влияе върху поведението? През 1898 г. Норман Триплет търси отговор на този въпрос. Състезатели постигат по-добро време, когато се състезават един с друг, отколкото когато отчитат резултатите си по часовник. Очевидно другите влияят върху поведението. Въздействието, което оказват другите, се нарича фасилитация. Съществува тенденция познати дейности да се изпълняват по-добре в присъствието на другите – това повишава качеството на изпълнението, скоростта и вложените усилия. В присъствието на другите се усилва доминантната реакция. Но съществува и друга тенденция – присъствието на другите пречи, т.е може да намали ефективността на действията.

            След 1940 г. се счита, че присъствието на другите влияе в две посоки: помага при едни дейности и пречи при други. Двойствената функция на фасилитацията е причина за двойствената тенденция при обяснението й. Това е причината 25 години проблемът за фасилитацията да е табу.

            През 1965 г. Робърт Зайенс се опитва да съгласува това противоречие. Според него възбуждането усилва доминиращата реакция. Присъствието на другите възбужда и усилва реакциите. Съществуват два вида дейности: прости задачи – решават се по-лесно във възбудено състояние; сложни задачи – възбудата е насочена към решаване на задачата. При тях присъствието на другите усилва напрежението и води до грешки и неправилни реакции. Всяка дейност може да бъде проста и сложна. Една и съща задача се подчинява по различен начин на фасилитацията. Зайенс: присъствието на другите подобрява изпълнението на простите задачи и влошава изпълнението на по-сложните задачи.

  1. 2. Роля на присъствието на другите – функции и роля на фасилитацията:

1) Фасилитацията играе роля в две главни посоки – усилва и намалява ефективността на действията.

2) Фасилитацията предизвиква външни (соматични) реакции – дишане, потоотделяне, кръвно налягане, мускулно напрежение и др., т.е променя физиологични параметри.

3) Въздействието на другите се усилва с увеличаване на броя им. Пред много голяма аудитория възбудата е по-голяма, също както и пред значима публика.

4) Смущението може да наруши автоматизирани функции като ходене, четене, говорене.

5) Присъствието на другите в групата оказва по-силно влияние, защото те не са анонимни, а значими за нас. Присъствието на анонимни други оказва по-слабо влияние.

6) Дружелюбните отношения в групата усилват ефективността, а недружелюбните рязко я намаляват.

7) Върху психичното състояние влияе броят и разположението на присъстващите Плътно стоящите един до друг хора усилват взаимно емоциите си. Когато дружелюбно настроени хора се намират близо един до друг, изпитват по-силна симпатия. Недружелюбно настроените хора се мразят повече, когато са по-близо един до друг.

  1. 3. Защо присъствието на другите възбужда и въздейства – причини:

1) Страх от оценката на другите – усилва доминантната реакция. Това зависи от:

Þ  Ако другите са непознати, това усилва ефекта на социалната фасилитация.

Þ  Ако човек трудно следи другите, не ги вижда, не може да ги контролира (ако са зад гърба му), ефектът на социалната фасилитация се усилва.

  • Ако другите за значими, ефектът се усилва. Колкото са по-значими, толкова по-силно е въздействието им.

2) Пренатоварване, разсейване на вниманието – колкото е по-голяма публиката, толкова времето за концентрация е по-голямо. Присъствието на другите разсейва и човек не може да се концентрира.

3) Възникване на конфликт между вниманието, необходимо за изпълнение на задачата, и вниманието, насочено към другите. Самото противоречие оказва влияние.

4) Самото присъствие на другите само по себе си усилва възбудата.

  1. СОЦИАЛНА ЛЕНОСТ

Социална леност – социален паразитизъм. Противоположност на социалната фасилитация.

  1. 1. Социално поведение при адитивни задачи – при адитивните задачи (сборни, с обединени усилия) хората влагат усилия за една обща цел, за което е отговорна групата като цяло, но не и всеки индивидуално.

            През 1896 г. Рингелман изследва колективната работоспособност и достига до извода, че тя не превишава ½ от сумата на работоспособността на членовете на колектива при адитивни задачи, за които е характерна слаба мотивация. От социалнопсихологическа гледна точка лозунгът “Съединението прави силата” е неверен; съединението намалява силата на съединяващите се.

            Алън Ингам допуска, че има лоша координация. Той установява, че при теглене на въже, когато човек мисли, че е сам, тегли с 18 % повече усилия. Когато обаче той мисли, че е с други хора, тегли с 20 % по-малко усилия. Аплодисментите на 6 души са само 2 пъти по-силни от тези на сам човек.

  1. 2. Определение на социалната леност – тенденция хората да влагат по-малко усилие при обединени дейности с обща цел. Груповата дейност създава възможност за анонимност, разтваряне в групата и спестяване на усилията. Начин за справяне със социалната леност е индивидуално отчитане на резултатите.
  2. 3. Крива на социалната леност:

 

 

  1. 4. Социалната леност в ежедневието – ярки и фрапиращи примери за социална леност са например държавните предприятия, учреждения, ТКЗС и др. от недалечното минало. Социалната леност се проявява спрямо количеството и качеството. Хората нямат стимули и мотивация да работят качествено, ако не се оценяват индивидуално. Изключение правят случаите, когато задачата е изключително значима.
  2. 5. Социална леност и типове култура – ефектът на социалната леност силно намалява в групи с висока сплотеност. Лоялността и симпатиите в групата елиминират социалната леност. Народи, при които има колективистичен тип морал и висока групова сплотеност, не познават социалната леност – Япония, Тайланд и др. В западните индивидуалистични общества социалната леност се преодолява чрез усилия за повишаване на лоялността.

 ТЕМА 17.

Групови дискусии, решения, мислене

В социлнопсихологическо отношение груповото решение изявява редица феномени, които отсъстват в индивидуалната работа на нейните членове. В редица случаи тези явления подобряват качеството на груповите решения в сравнение с индивидуалните. Като такива катализатори могат да се посочат (Джонев, 1996): благоприятстващото въздействие, дължащо се на присъствието на другите; обединяващият ефект на ресурсите на членовете на групата и т.н. Групата притежава и това предимство, че случайните индивидуални грешки взаимно се неутрализират; внася се взаимен контрол; дискусията стимулира идеите; сигурността при поемане на риск в групите става по-голяма и пр. При колективното изработване на решения се наблюдава конвергенция на мненията, предизвикана от уверената защита на правилното мнение, а освен това индивидите взаимно се научават на различни техники, свързани с изготвянето на решение.

Според автора обаче, в редица случаи се наблюдават явления, които затрудняват груповата дейност. Присъствието на другите може да затрудни индивидуалния принос поради прекалената критичност или хиперактивност на някои членове, което да блокира останалите. Прекалената критичност на даден член може да притеснява останалите членове на групата, също така и високият статус на някои лица от групата може да препятства приноса на останалите по силата на високия авторитет. Освен това групата може да не приеме вярното решение и да стои под нивото на най-способния индивид поради затруднения от комуникативен характер, нисък капацитет на информационен обмен между членовете или поради трудност то да се демонстрира.

Върху ефективността на груповото решение влияе и климатът в групата, определяйки стратегията за решаване на проблемите. Когато дискутираните въпроси засягат по различен начин интересите на груповите членове, твърде възможно е да се стигне до поляризация на мненията и невъзможност за обединяване около едно мнение. В този случай се говори за „печелещо – губеща” стратегия в решаването на проблема. При нея всичко, което печели едната страна, е за сметка на загубите на другата. Тази ситуация е свойствена за конкурентните групи или по-скоро за смесените – конкурентни и кооперативни групи, – за които е характерно както взаимноизгодното, така и едностранно облагодетелстващото взаимодействие (Джонев, 1996, стр. 100).

При различните варианти на тази стратегия се използват заплахи – че, ако не се постигне съгласие при конкретни предложения, ще последва ущърб за другата страна. Или обещанието, че определени компромиси от партньора ще бъдат последвани от също такива компромиси от наша страна. Анонсира се също така „последен шанс”, при който се дава на противната страна да разбере, че след това последно предложение, преговорите не могат да доведат повече до съгласие и т.н.

Според Сава Джонев, всичко това обременява достигането до единодушие и взимането на групово решение. Съответно и качеството му е неравностойно за страните или пък е далече от оптималното.

В кооперативните групи, където въпросът за съгласуването на интересите е решен положително, при възникването на проблеми, се налага друга стратегия – „проблемно-решаваща”. При нея се дефинира проблемът, очертават се границите на решението, привлича се достъпната информация, използват се интелектуалните и информационните ресурси на всички членове.

Тази стратегия насочва вниманието на членовете на групата към взаимоизгодно решаване на конфликта, при което групата се базира на кооперативното начало във взаимоотношенията, а не на печалбата за сметка на другия.

Според Сава Джонев, решенията, постигнати с помощта на проблемно – решаващата стратегия, са общоприемливи, съчетаващи оптимално благоприятно различните интереси с възможностите на ситуацията. Според автора, те представляват най-доброто, което групата е в състояние да произведе при условие, че има начална несъвместимост на интересите.

Сава Джонев говори за инхибиращото влияние на разпределението на властта в групата върху качеството и приемливостта на общото решение. Според него, способността за решаване на проблеми в групата нараства, когато членовете чувстват, че влияят равностойно върху крайния резултат. Това означава, че ефективността е по-голяма, когато властта е относително балансирана между членовете. Неравната власт, според него, взаимодейства негативно със степента на доверие и комуникациите в групата. Когато членовете имат равна власт, те са по-склонни към коопериране в своите взаимодействия и по-отзивчиви към инициативите за интегриране от страна на останалите членове на групата (Джонев, 1996).

Ефективността на групата нараства и когато властта в нея се основава на компетентност и информираност, а не на упълномощеност и популярност. Последните две основания на властта силно увреждат дейността около груповото решаване на проблеми.

Присъствието на връзки от йерархичен характер в групата променя хода на дискусията. Тя се концентрира върху идеите на лицата с висок статус и групата изразходва значително време или да поддържа, или да отхвърля техните възгледи, вместо да търси алтернативи.

Е. Торънс демонстрира негативния ефект на властовата йерархия върху взимането на конкретно решение. Той показва върху групи от екипажи на самолети, че членовете с най-нисък ранг е най-малко вероятно да влияят върху груповото решение, дори когато те са с правилни становища. В групи от пилоти, навигатори и стрелци (статусът намалява по реда на изброяването), когато се подаде на пилота да внесе верния отговор, той се приема в сто процента от групата. За стрелците този процент е 40. Близо 60 процента от качествените предложения остават нечути поради йерархична глухота.

Това, според Сава Джонев, може да се обясни с факта, че носителите на по-голяма власт се нуждаят от по-малко поддръжка от другите в групата, за да бъдат възприети техните идеи. Високостатусните членове могат да отстояват своите идеи много по-енергично, отколкото нискостатусните. Също така, членовете с по-нисък статус могат да се съгласяват с носителите на властта, дори когато знаят, че тяхното лично мнение е по-добро. Това се прави от съображения за безопасност, за избягване на отговорност и пр. Автори като Л. Хофман обаче твърдят, че присъствието на високостатусен член на групата може да мотивира по-активен стремеж у останалите към по-добро решение (Джонев, 1996, стр. 104).

Възниква въпросът, пречи ли властта за доброто групово вземане на решение или способства тази дейност? Отговорът зависи от личните качества на лидера. По правило лидерът легализира в свои ръце по-голямо право да насочва другите и да фокусира у себе си контрола над груповата дейност. Този факт може да повиши или не ефективността на групата и това зависи от наличните способности на лидера да решава проблеми съвместно с групата. Дилемата, според С. Джонев, е, че по-силният лидер може ефективно да контролира в по-голяма степен груповата дейност, свързана с решението, но е и по-вероятно да стане бариера в размяната на идеи и при разгръщане на творчеството на членовете на групата.

Интересен е ескпериментът на Л. Хофман, който се стреми да изясни ролята на такава променлива като състава на групата. Получените данни показват, че хетерогенните групи, членовете на които се различават по квалификация и опит, обикновено вземат решения с по-високо качество, отколкото тези на хомогенните групи. От друга страна, хомогенните групи, чиито членове имат сходни квалификации и опит, имат други предимства. Такива групи повишават удовлетвореността на своите членове и се характеризират с по-малко конфликти. В такива групи има по-голяма гаранция, че в процеса на работа на групата нито един от членовете на групата няма да започне да доминира.

  1. Провалено групово вземане на решение: групово мислене и групова поляризация

   Когато се вземат важни решения, особено такива, които имат съществено въздействие върху трудовите процедури или трудовия живот на членовете на групата обикновено се предпочита груповото вземане на решение пред вземането на решения от високостатусни членове на организацията. Това се прави с цел увеличаване на количеството релевантна информация и насърчавана отдадеността на избрания в крайна сметка курс.

Здравият разум показва, че групите вероятно ще вземат по- добри решения от индивидите. В крайна сметка групата сигурно има повече информация от отделния човек, може да е по-способна да изследва всички страна на въпроса, груповата дискусия би трябвало да предотвратява прибързаните или крайни решения. Социалнопсихологическите изследвания обаче сочат, че не е задължително групите да вземат по-мъдри или по-умерени решения. Психолозите са открили две ситуации, в които обичайните предимства на груповото вземане на решение може и да отсъстват. Едната е известна като групово мислене, а другата е наречена групова поляризация (Христоматия, 2001, стр. 427).

3.1. Групово мислене

  Групите по принцип стигат до по-висококачествени решения, защото алтернативните курсове на действие са били подложени на  критична оценка. Това е особено вярно при консенсусното вземане на решение, тъй като и един несъгласен член може да се аргументира срещу някакъв план, предпочитан от останалите. Има обаче едно изключение от това правило. При консенсусното вземане на решение понякога може да се появи сложен набор от обстоятелства, който забавя процеса на критична оценка. Това, което възниква е пълен провал на нормалното, критично вземане на решения, водещ до преждевременни, прибързани и често катастрофални решения. Тази ситуация е наречена групово мислене.

Груповото мислене е синдром, който се появява в силно сплотените групи за вземане на решения, при които се развива нормата да се достига бързо до консенсус и така се намалява ефективността на способността на групата да взема висококачествени, критично обмислени решения.

  Понятието „групово мислене” е изследвано от психолога Ървинг Джанис (Janis,1972, 1982; Janis  & Mann, 1977).  Според него груповото мислене обикновено се появява само в силно сплотени групи, в които желанието на членовете за поддържане на сплотеността надделява над понякога некомфортния и разрушителен процес на критично вземане на решение. Предлага се курс на действие и без да адекватно да е бил обмислен, членовете бързо се придвижват към консенсус в приемането на плана. Независимо от твърдението на Джанис, че груповото мислене обикновено се появява в силно сплотените групи, изследванията подсказват, че групите, чиято сплотеност е „ основана на взаимоотношенията”, са по-податливи на групово мислене, отколкото тези, в които сплотеността е „основана на задачата” или е свързана с целите на вземането на решения и изпълнението на група ( Bernthal & Insko, 1993) .

  При разработването на теорията си за груповото мислене, Джанис изучава редица погрешни решения, взети от висши групи за вземане на решения, например администрациите на американския  президент и директорските съвети на големи компании, чиито последици са толкова лоши, че Джанис нарича резултатите „фиаско”. Той изучава редица исторически провали, например, решението на администрацията на Труман да пресече 38-ия паралел в Корейската война, решението на администрацията на Джонсън да ескалира Виетнамската война. Освен това изучава катастрофалните бизнес-решения, например, решението да се продава лекарството талидомид, което води до раждането на хиляди деформирани бебета, решението на  „Бъфало майнинг Кампани” за строеж на язовир, който причинява смъртта на 125 души. В по-ново време изследователи са изучавали катастрофалното решение на НАСА да изстреля космическата совалка „Чалънджър” и решенията, взети в аферата Иран-контри по време на администрацията на Рейгън. Изучавайки процесите на вземане на решения във всеки от тези случаи на групово мислене, Джанис забелязва определени сходства, които нарича „симптоми на групово мислене” – специфични групови фактори, работещи за предотвратяване на критичните оценки, които обикновено присъстват в групите за вземане на решения (Ригио, 2006, стр.343).

Осемте симптома на груповото мислене

  1. Илюзия за неуязвимост – членовете на силно сплотена група за вземане на решения разглеждат себе си като могъщи и непобедими. Привлечеността и вярата им в групата ги карат да пренебрегват потенциалните катастрофални резултати от решенията им.
  2. Илюзия за нравственост – членовете вярват в нравствената правота на групата и нейните решения; свързано е с първия симптом. Произтича от чувството ние – те: членовете разглеждат себе си като „добрите момчета” , а опозицията – като „лошите”.
  3. Общи отрицателни стереотипи – членовете  имат общи вярвания , които минимизират рисковете, включително във вземането на решения или омаловажават всякакви противоположни на техните гледни точки.
  4. Колективни рационализации – членовете отхвърлят всякаква отрицателна информация, която противоречи на груповото решение.
  5. Авотоцензура – членовете потискат съмненията или критиките си по отношение на решението.
  6. Илюзия за единодушие – членовете погрешно вярват, че решението е консенсусно. Тъй като противоречащите гледни точки не се изразяват, се приема, че мълчанието  сочи подкрепа.
  7. Директен натиск към конформизъм – когато се изрази противоположно мнение или съмнение, се прилага натиск отцепникът да се подчини на решението.
  8. Пазачи – някои членове играят ролята на пазители или изолиращи групата от всякакви противоположни мнения или отрицателна информация.

Симптомите на групово мислене – самите те проявления на такива базисни групови процеси като сплотеността, стереотипните и рационализирани становища и конформизъм –  противодействат на критичната оценка, която би трябвало да се направи. Ако груповото мислене наистина се появи, последствията могат да бъдат опустошителни, най-вече защото групите вярват, че избраното действие е резултат от критичен и добре проведен процес на вземане на решение, когато действителността е точно обратната.

  Джанис предлага различни идеи за противопоставяне на груповото мислене и за подпомагане на ефективността на груповото решаване на проблеми. Сред тях са:

  • Лидерът би трябвало да насърчава всеки член на групата да изрази възраженията и съмненията си за предложеното решение. За да е ефективно това, лидерът трябва да е готов да приеме критики срещу идеите си.
  • Би трябвало лидерът първоначално да остане безпристрастен в дискусиите и да изрази предпочитанията и очакванията си едва след като членовете на групата са изразили своите мнения.
  • Групата следва да се раздели на подгрупи, за да се обсъждат въпросите независимо и тогава да се обедини, за да изглади различията.
  • Трябва да се поканят външни експерти, за да участват от време на време в груповите дискусии, както и да се насърчават да предизвикват и да оспорват становищата на членовете на групата.
  • На всяка среща поне един човек трябва да получава ролята на критик или „адвокат на дявола”, за да оспорва груповите идеи.

    Тези предложения целят да дадат сили на групата да обсъжда много алтернативи, да избягва илюзията за консенсус и да отчита цялата релевантна информация (Христоматия, 2001, стр. 429).

3.2. Качеството на груповите решения може да е повлияно отрицателно и от груповата поляризация, или тенденцията групите да вземат решения, които са по-крайни, отколкото тези, вземани от отделните хора. Ранните изследвания откриват доказателства за ефектите на груповата поляризация, когато решенията носят висока степен на риск. Установява се, че групите са склонни да вземат по-рисковани решения, отколкото средностатистическия индивид.  Този ефект става известен като „изместване към риска” . Той има съществени последствия за вземането на важни решения в бизнеса и държавното управление, защото подсказва, че груповите решения могат да са по-опасни, отколкото тези, вземани от отделни хора. Следващите изследвания обаче  започват да оспорват тези ранни резултати след като не успяват да открият изместване към риска в някои групи за вземане на решения, а дори откриват и доказателства за изместване към предпазливостта. Това, което знаем днес, е, че груповата дискусия често кара хората да стават по-крайни в мненията си. Нагласите и мненията на приемащите дадена идея, стават още по-положителни след груповата дискусия, докато онези, които не приемат идеята, развиват мнения, които са още по-отрицателни (Ригио, 2006, стр. 346).

  Предложени са две обяснения за групова поляризация. Първото е, че в групата човекът  е изправен пред убедителни аргументи от другите членове, които подсилват предварителната му положителна или отрицателна позиция по въпроса. След като чуе другите в групата да аргументират решение, което съвпада с неговото мнение, човекът става по- сигурен, че мнението му е правилно и съществува тенденцията групата като цяло да става по- крайна в окончателното си решение. Другото обяснение е, че човекът приема ценностите на групата. Ако групата представи положително мнение по даден въпрос, човекът се съгласява с нея и става още по-положителен (отрицателен) по отношение на идеята, отколкото ако беше сам. Хората могат да подкрепят становището на групата, за да демонстрират, че приемат груповите ценности (Ригио, 2006, стр. 347).

  Независимо от причините за появата на групова поляризация, фактът, че някои групови решения може да са по-крайни, отколкото индивидуалните, е причина за известна загриженост особено когато решението включва рискове, които могат да подкопаят целите на групата, или когато крайно предпазливите решения пречат за постигането на груповите цели.

  Въпреки упоритостта на груповата поляризация, има някои потенциални предпазни механизми, които могат да минимизират ефектите й върху вземането на решения.  Доказателствата сочат, че групите, съставени от хора, които първоначално са съгласни по даден въпрос, преди да се е провела групова дискусия, са склонни да вземат решения, които са най-крайни. С други думи, тези решения са още по-крайни, отколкото решенията, вземан от групи, съставени от членове, които първоначално не са съгласни един с друг.  Следователно, когато групите включват членове с различни първоначални мнения по даден въпрос, вземаните решения е възможно да са по-устойчиви на ефектите на груповата поляризация, а следователно – и по-малко трайни. Присъствието дори само на един несъгласен член в групата, може да преборва груповата поляризация, точно както „адвокатът на дявола” спомага за борба с груповото мислене.

ТЕМА 17.

Групови дискусии, решения, мислене

В социлнопсихологическо отношение груповото решение изявява редица феномени, които отсъстват в индивидуалната работа на нейните членове. В редица случаи тези явления подобряват качеството на груповите решения в сравнение с индивидуалните. Като такива катализатори могат да се посочат (Джонев, 1996): благоприятстващото въздействие, дължащо се на присъствието на другите; обединяващият ефект на ресурсите на членовете на групата и т.н. Групата притежава и това предимство, че случайните индивидуални грешки взаимно се неутрализират; внася се взаимен контрол; дискусията стимулира идеите; сигурността при поемане на риск в групите става по-голяма и пр. При колективното изработване на решения се наблюдава конвергенция на мненията, предизвикана от уверената защита на правилното мнение, а освен това индивидите взаимно се научават на различни техники, свързани с изготвянето на решение.

Според автора обаче, в редица случаи се наблюдават явления, които затрудняват груповата дейност. Присъствието на другите може да затрудни индивидуалния принос поради прекалената критичност или хиперактивност на някои членове, което да блокира останалите. Прекалената критичност на даден член може да притеснява останалите членове на групата, също така и високият статус на някои лица от групата може да препятства приноса на останалите по силата на високия авторитет. Освен това групата може да не приеме вярното решение и да стои под нивото на най-способния индивид поради затруднения от комуникативен характер, нисък капацитет на информационен обмен между членовете или поради трудност то да се демонстрира.

Върху ефективността на груповото решение влияе и климатът в групата, определяйки стратегията за решаване на проблемите. Когато дискутираните въпроси засягат по различен начин интересите на груповите членове, твърде възможно е да се стигне до поляризация на мненията и невъзможност за обединяване около едно мнение. В този случай се говори за „печелещо – губеща” стратегия в решаването на проблема. При нея всичко, което печели едната страна, е за сметка на загубите на другата. Тази ситуация е свойствена за конкурентните групи или по-скоро за смесените – конкурентни и кооперативни групи, – за които е характерно както взаимноизгодното, така и едностранно облагодетелстващото взаимодействие (Джонев, 1996, стр. 100).

При различните варианти на тази стратегия се използват заплахи – че, ако не се постигне съгласие при конкретни предложения, ще последва ущърб за другата страна. Или обещанието, че определени компромиси от партньора ще бъдат последвани от също такива компромиси от наша страна. Анонсира се също така „последен шанс”, при който се дава на противната страна да разбере, че след това последно предложение, преговорите не могат да доведат повече до съгласие и т.н.

Според Сава Джонев, всичко това обременява достигането до единодушие и взимането на групово решение. Съответно и качеството му е неравностойно за страните или пък е далече от оптималното.

В кооперативните групи, където въпросът за съгласуването на интересите е решен положително, при възникването на проблеми, се налага друга стратегия – „проблемно-решаваща”. При нея се дефинира проблемът, очертават се границите на решението, привлича се достъпната информация, използват се интелектуалните и информационните ресурси на всички членове.

Тази стратегия насочва вниманието на членовете на групата към взаимоизгодно решаване на конфликта, при което групата се базира на кооперативното начало във взаимоотношенията, а не на печалбата за сметка на другия.

Според Сава Джонев, решенията, постигнати с помощта на проблемно – решаващата стратегия, са общоприемливи, съчетаващи оптимално благоприятно различните интереси с възможностите на ситуацията. Според автора, те представляват най-доброто, което групата е в състояние да произведе при условие, че има начална несъвместимост на интересите.

Сава Джонев говори за инхибиращото влияние на разпределението на властта в групата върху качеството и приемливостта на общото решение. Според него, способността за решаване на проблеми в групата нараства, когато членовете чувстват, че влияят равностойно върху крайния резултат. Това означава, че ефективността е по-голяма, когато властта е относително балансирана между членовете. Неравната власт, според него, взаимодейства негативно със степента на доверие и комуникациите в групата. Когато членовете имат равна власт, те са по-склонни към коопериране в своите взаимодействия и по-отзивчиви към инициативите за интегриране от страна на останалите членове на групата (Джонев, 1996).

Ефективността на групата нараства и когато властта в нея се основава на компетентност и информираност, а не на упълномощеност и популярност. Последните две основания на властта силно увреждат дейността около груповото решаване на проблеми.

Присъствието на връзки от йерархичен характер в групата променя хода на дискусията. Тя се концентрира върху идеите на лицата с висок статус и групата изразходва значително време или да поддържа, или да отхвърля техните възгледи, вместо да търси алтернативи.

Е. Торънс демонстрира негативния ефект на властовата йерархия върху взимането на конкретно решение. Той показва върху групи от екипажи на самолети, че членовете с най-нисък ранг е най-малко вероятно да влияят върху груповото решение, дори когато те са с правилни становища. В групи от пилоти, навигатори и стрелци (статусът намалява по реда на изброяването), когато се подаде на пилота да внесе верния отговор, той се приема в сто процента от групата. За стрелците този процент е 40. Близо 60 процента от качествените предложения остават нечути поради йерархична глухота.

Това, според Сава Джонев, може да се обясни с факта, че носителите на по-голяма власт се нуждаят от по-малко поддръжка от другите в групата, за да бъдат възприети техните идеи. Високостатусните членове могат да отстояват своите идеи много по-енергично, отколкото нискостатусните. Също така, членовете с по-нисък статус могат да се съгласяват с носителите на властта, дори когато знаят, че тяхното лично мнение е по-добро. Това се прави от съображения за безопасност, за избягване на отговорност и пр. Автори като Л. Хофман обаче твърдят, че присъствието на високостатусен член на групата може да мотивира по-активен стремеж у останалите към по-добро решение (Джонев, 1996, стр. 104).

Възниква въпросът, пречи ли властта за доброто групово вземане на решение или способства тази дейност? Отговорът зависи от личните качества на лидера. По правило лидерът легализира в свои ръце по-голямо право да насочва другите и да фокусира у себе си контрола над груповата дейност. Този факт може да повиши или не ефективността на групата и това зависи от наличните способности на лидера да решава проблеми съвместно с групата. Дилемата, според С. Джонев, е, че по-силният лидер може ефективно да контролира в по-голяма степен груповата дейност, свързана с решението, но е и по-вероятно да стане бариера в размяната на идеи и при разгръщане на творчеството на членовете на групата.

Интересен е ескпериментът на Л. Хофман, който се стреми да изясни ролята на такава променлива като състава на групата. Получените данни показват, че хетерогенните групи, членовете на които се различават по квалификация и опит, обикновено вземат решения с по-високо качество, отколкото тези на хомогенните групи. От друга страна, хомогенните групи, чиито членове имат сходни квалификации и опит, имат други предимства. Такива групи повишават удовлетвореността на своите членове и се характеризират с по-малко конфликти. В такива групи има по-голяма гаранция, че в процеса на работа на групата нито един от членовете на групата няма да започне да доминира.

  1. Провалено групово вземане на решение: групово мислене и групова поляризация

   Когато се вземат важни решения, особено такива, които имат съществено въздействие върху трудовите процедури или трудовия живот на членовете на групата обикновено се предпочита груповото вземане на решение пред вземането на решения от високостатусни членове на организацията. Това се прави с цел увеличаване на количеството релевантна информация и насърчавана отдадеността на избрания в крайна сметка курс.

Здравият разум показва, че групите вероятно ще вземат по- добри решения от индивидите. В крайна сметка групата сигурно има повече информация от отделния човек, може да е по-способна да изследва всички страна на въпроса, груповата дискусия би трябвало да предотвратява прибързаните или крайни решения. Социалнопсихологическите изследвания обаче сочат, че не е задължително групите да вземат по-мъдри или по-умерени решения. Психолозите са открили две ситуации, в които обичайните предимства на груповото вземане на решение може и да отсъстват. Едната е известна като групово мислене, а другата е наречена групова поляризация (Христоматия, 2001, стр. 427).

3.1. Групово мислене

  Групите по принцип стигат до по-висококачествени решения, защото алтернативните курсове на действие са били подложени на  критична оценка. Това е особено вярно при консенсусното вземане на решение, тъй като и един несъгласен член може да се аргументира срещу някакъв план, предпочитан от останалите. Има обаче едно изключение от това правило. При консенсусното вземане на решение понякога може да се появи сложен набор от обстоятелства, който забавя процеса на критична оценка. Това, което възниква е пълен провал на нормалното, критично вземане на решения, водещ до преждевременни, прибързани и често катастрофални решения. Тази ситуация е наречена групово мислене.

Груповото мислене е синдром, който се появява в силно сплотените групи за вземане на решения, при които се развива нормата да се достига бързо до консенсус и така се намалява ефективността на способността на групата да взема висококачествени, критично обмислени решения.

  Понятието „групово мислене” е изследвано от психолога Ървинг Джанис (Janis,1972, 1982; Janis  & Mann, 1977).  Според него груповото мислене обикновено се появява само в силно сплотени групи, в които желанието на членовете за поддържане на сплотеността надделява над понякога некомфортния и разрушителен процес на критично вземане на решение. Предлага се курс на действие и без да адекватно да е бил обмислен, членовете бързо се придвижват към консенсус в приемането на плана. Независимо от твърдението на Джанис, че груповото мислене обикновено се появява в силно сплотените групи, изследванията подсказват, че групите, чиято сплотеност е „ основана на взаимоотношенията”, са по-податливи на групово мислене, отколкото тези, в които сплотеността е „основана на задачата” или е свързана с целите на вземането на решения и изпълнението на група ( Bernthal & Insko, 1993) .

  При разработването на теорията си за груповото мислене, Джанис изучава редица погрешни решения, взети от висши групи за вземане на решения, например администрациите на американския  президент и директорските съвети на големи компании, чиито последици са толкова лоши, че Джанис нарича резултатите „фиаско”. Той изучава редица исторически провали, например, решението на администрацията на Труман да пресече 38-ия паралел в Корейската война, решението на администрацията на Джонсън да ескалира Виетнамската война. Освен това изучава катастрофалните бизнес-решения, например, решението да се продава лекарството талидомид, което води до раждането на хиляди деформирани бебета, решението на  „Бъфало майнинг Кампани” за строеж на язовир, който причинява смъртта на 125 души. В по-ново време изследователи са изучавали катастрофалното решение на НАСА да изстреля космическата совалка „Чалънджър” и решенията, взети в аферата Иран-контри по време на администрацията на Рейгън. Изучавайки процесите на вземане на решения във всеки от тези случаи на групово мислене, Джанис забелязва определени сходства, които нарича „симптоми на групово мислене” – специфични групови фактори, работещи за предотвратяване на критичните оценки, които обикновено присъстват в групите за вземане на решения (Ригио, 2006, стр.343).

Осемте симптома на груповото мислене

  1. Илюзия за неуязвимост – членовете на силно сплотена група за вземане на решения разглеждат себе си като могъщи и непобедими. Привлечеността и вярата им в групата ги карат да пренебрегват потенциалните катастрофални резултати от решенията им.
  2. Илюзия за нравственост – членовете вярват в нравствената правота на групата и нейните решения; свързано е с първия симптом. Произтича от чувството ние – те: членовете разглеждат себе си като „добрите момчета” , а опозицията – като „лошите”.
  3. Общи отрицателни стереотипи – членовете  имат общи вярвания , които минимизират рисковете, включително във вземането на решения или омаловажават всякакви противоположни на техните гледни точки.
  4. Колективни рационализации – членовете отхвърлят всякаква отрицателна информация, която противоречи на груповото решение.
  5. Авотоцензура – членовете потискат съмненията или критиките си по отношение на решението.
  6. Илюзия за единодушие – членовете погрешно вярват, че решението е консенсусно. Тъй като противоречащите гледни точки не се изразяват, се приема, че мълчанието  сочи подкрепа.
  7. Директен натиск към конформизъм – когато се изрази противоположно мнение или съмнение, се прилага натиск отцепникът да се подчини на решението.
  8. Пазачи – някои членове играят ролята на пазители или изолиращи групата от всякакви противоположни мнения или отрицателна информация.

Симптомите на групово мислене – самите те проявления на такива базисни групови процеси като сплотеността, стереотипните и рационализирани становища и конформизъм –  противодействат на критичната оценка, която би трябвало да се направи. Ако груповото мислене наистина се появи, последствията могат да бъдат опустошителни, най-вече защото групите вярват, че избраното действие е резултат от критичен и добре проведен процес на вземане на решение, когато действителността е точно обратната.

  Джанис предлага различни идеи за противопоставяне на груповото мислене и за подпомагане на ефективността на груповото решаване на проблеми. Сред тях са:

  • Лидерът би трябвало да насърчава всеки член на групата да изрази възраженията и съмненията си за предложеното решение. За да е ефективно това, лидерът трябва да е готов да приеме критики срещу идеите си.
  • Би трябвало лидерът първоначално да остане безпристрастен в дискусиите и да изрази предпочитанията и очакванията си едва след като членовете на групата са изразили своите мнения.
  • Групата следва да се раздели на подгрупи, за да се обсъждат въпросите независимо и тогава да се обедини, за да изглади различията.
  • Трябва да се поканят външни експерти, за да участват от време на време в груповите дискусии, както и да се насърчават да предизвикват и да оспорват становищата на членовете на групата.
  • На всяка среща поне един човек трябва да получава ролята на критик или „адвокат на дявола”, за да оспорва груповите идеи.

    Тези предложения целят да дадат сили на групата да обсъжда много алтернативи, да избягва илюзията за консенсус и да отчита цялата релевантна информация (Христоматия, 2001, стр. 429).

3.2. Качеството на груповите решения може да е повлияно отрицателно и от груповата поляризация, или тенденцията групите да вземат решения, които са по-крайни, отколкото тези, вземани от отделните хора. Ранните изследвания откриват доказателства за ефектите на груповата поляризация, когато решенията носят висока степен на риск. Установява се, че групите са склонни да вземат по-рисковани решения, отколкото средностатистическия индивид.  Този ефект става известен като „изместване към риска” . Той има съществени последствия за вземането на важни решения в бизнеса и държавното управление, защото подсказва, че груповите решения могат да са по-опасни, отколкото тези, вземани от отделни хора. Следващите изследвания обаче  започват да оспорват тези ранни резултати след като не успяват да открият изместване към риска в някои групи за вземане на решения, а дори откриват и доказателства за изместване към предпазливостта. Това, което знаем днес, е, че груповата дискусия често кара хората да стават по-крайни в мненията си. Нагласите и мненията на приемащите дадена идея, стават още по-положителни след груповата дискусия, докато онези, които не приемат идеята, развиват мнения, които са още по-отрицателни (Ригио, 2006, стр. 346).

  Предложени са две обяснения за групова поляризация. Първото е, че в групата човекът  е изправен пред убедителни аргументи от другите членове, които подсилват предварителната му положителна или отрицателна позиция по въпроса. След като чуе другите в групата да аргументират решение, което съвпада с неговото мнение, човекът става по- сигурен, че мнението му е правилно и съществува тенденцията групата като цяло да става по- крайна в окончателното си решение. Другото обяснение е, че човекът приема ценностите на групата. Ако групата представи положително мнение по даден въпрос, човекът се съгласява с нея и става още по-положителен (отрицателен) по отношение на идеята, отколкото ако беше сам. Хората могат да подкрепят становището на групата, за да демонстрират, че приемат груповите ценности (Ригио, 2006, стр. 347).

  Независимо от причините за появата на групова поляризация, фактът, че някои групови решения може да са по-крайни, отколкото индивидуалните, е причина за известна загриженост особено когато решението включва рискове, които могат да подкопаят целите на групата, или когато крайно предпазливите решения пречат за постигането на груповите цели.

  Въпреки упоритостта на груповата поляризация, има някои потенциални предпазни механизми, които могат да минимизират ефектите й върху вземането на решения.  Доказателствата сочат, че групите, съставени от хора, които първоначално са съгласни по даден въпрос, преди да се е провела групова дискусия, са склонни да вземат решения, които са най-крайни. С други думи, тези решения са още по-крайни, отколкото решенията, вземан от групи, съставени от членове, които първоначално не са съгласни един с друг.  Следователно, когато групите включват членове с различни първоначални мнения по даден въпрос, вземаните решения е възможно да са по-устойчиви на ефектите на груповата поляризация, а следователно – и по-малко трайни. Присъствието дори само на един несъгласен член в групата, може да преборва груповата поляризация, точно както „адвокатът на дявола” спомага за борба с груповото мислене.

ТЕМА 18.

Социална психология на лидерството-теории за лидерството

ЛИДЕРСТВО

Проблемът за лидерство и ръководство е един от основните в социалната психология, защото тези два процеса се отнасят както до проблема за интеграцията на груповата дейност, така и до психологическото описание на субекта на тази интеграция. В социалната психология се прави разлика между понятията лидер и ръководител. Понятието лидер се отнася към характеристиката психически отношения, възникващи в групата по вертикала, т.е. от гледна точка на отношенията на доминиране и подчинение. Понятието ръководство се отнася към организацията на цялата дейност на групата, към процеса на нейното управление. Лидер (leader) в превод от английски означава водач, вожд,предводител,ръководител; лидерство(leadership) означава водачество,ръководене,ръководство,управляване; ръководител(mаnager) може да се преведе като управител,директор,началник,ръководител,надзирател,администратор.

Б.Д. Паригин посочва следните характеристики, които отличават лидера от ръководителя:

  1. Лидерът основно осъществява регулиране на междуличностните отношения в групата, докато ръководителят регулира официалните отношения на групата като някаква социална организация.
  2. Лидерството възниква стихийно, ръководителят на всяка социална група или се назначава, или се избира, но така или иначе този процес не е стихиен, а е целенасочен, осъществяван под контрола на различни елементи на социалната структура.
  3. Лидерството може да бъде констатирано в условията на микросредата, докато ръководството е елемент на макросредата, т.е. то е свързано с цялата система на обществени отношения.
  4. Явлението лидерство е по-нестабилно; издигането на лидера в голяма степен зависи от настроенията на групата, докато ръководството е по- стабилно явление.
  5. Ръководството на подчинени, за разлика от лидерството, притежаева значително по-определена система от различни санкции, които липсват при лидерството.
  6. Процесът на приемане на решения от ръководителя е значително по-сложен и е опосредстван от множество различни обстоятелства и съображения, които не се коренят задължително в дадената група, докато лидерът приема по-непосредствено решения, засягащи груповата дейност.
  7. Сферата на дейност на лидера е главно в малката група, където той именно е лидер;сферата на действие на ръководителя е по-широка, тъй като той представлявамалката група в по-широката социална система.

Въпреки тези различия, лидерът и ръководителят имат работа с тип задачи от общ порядък, а именно:

-призвани са да стимулират групата и да я насърчават към решаването на определен тип задачи;

– да се грижат за средствата, с помощта на които тези задачи могат да бъдат изпълнени.

Макар че по произход лидерът и ръководителят се различават, в психическите характеристики на тяхната дейност съществуват общи черти, което дава право при разглеждане на проблема тези дейности често да бъдат описвани като идентични.

Лидерството представлява чисто психическа характеристика на поведение на определени членове на групата; ръководството, в по-голяма степен е социална

характеристика на отношенията в групата, преди всичко от гледна точка на разпределението на ролите на управление и подчинение. За разлика от лидерството, ръководството се проявява като регламентиран от обществото правов процес. За да бъде изучено психическото съдържание, характеризиращо дейността на ръководителя,може да се използва познаването на механизма на лидерството, но само това няма да даде пълна характеристика на дейността на ръководителя. По тази причина последователността при решаването на този проблем трябва да бъде:

  • разкриване на общите характеристики на механизма на лидерството;
  • интерпретиране на този механизъм в рамките на конкретната дейност на ръководителя.

От друга страна, когато става въпрос за екип, формалният ръководител трябва да има способността за два вида поведение- на ръководител и на лидер. Ако той е слаб в поведението на лидер-ефективността се понижава. Появата на неформален лидер няма да може да компенсира дефицита на лидерско поведение на формалния ръководител на екипа.

Към същността на лидерството и ръководството могат да се прибавят и следните акценти:

-лидерството е преди всичко оказване на влияние, за да могат хората да следват лидера. Ръководството също е оказване на влияние, за да бъдат подчинени действията на хората така, че да се спазят точно заповеди и разпореждания;

-лидерското влияние генерира желание, ентусиазъм, а понякога и безотказно подчинение. Ръководството генерира само подчинение на основание на делегирана законова власт в организацията;

– ръководството е поведение, предопределено от длъжността ръководител, а лидерството е поведение, предназначено да увлича хората след една идея, мисия, цел, задача. Необходимостта да се съчетават ръководството с лидерството се увеличава едновременно с увеличаването на необходимостта от екипна работа.

Първоначално трактовката за лидер е, че той е такъв член на малката група, който се издига в резултат на взаимодействието на членовете на групата за нейното организиране при решаването на конкретни задачи. Той демонстрира по-високо в сравнение с другите членове на групата равнище на активност, на участие, на влияние при решаването на дадена задача. По такъв начин лидерът се издига в конкретната ситуация, поемайки определени функции. Останалите членове на групата приемат лидерството, т.е. изграждат по отношение на лидера такива отношения, които предполагат, че той ще води, а те ще бъдат водени. Лидерството следва да се разглежда като групово явление-лидерът е немислим сам за себе си, изолиран, той винаги е налице като елемент на груповата структура, а лидерството е система от отношения в нея. Поради това феноменът лидерство спада към динамичните процеси в малката група. Този процес може да бъде достатъчно противоречив: степента на изисквания на лидера и степента на готовност на другите членове на групата да приемат неговата водеща роля могат да не съвпаднат. За да бъдат изяснени действителните възможности на лидера трябва да се изясни как другите членове на групата възприемат лидера. Степента на влияние на лидера също не е постоянна величина. При определени обстоятелства лидерските възможности могат да нарастват, а при други- да намаляват. Понякога понятието лидер се отъждествява с понятието авторитет. Лидерът се проявява като авторитет за групата, но не всеки авторитет означава лидерски възможности за носителя му. Лидерът трябва да организира определена групова задача, а авторитетът не изпълнява такава функция, той просто може да се изявява като пример, като идеал, но изобщо да не поема решаването на задачата.

В тази връзка важно изискване за ефективно лидерство е спечеленото доверие на групата от страна на лидера. Това е задължително условие, за да се появят по един устойчив начин негови последователи. Както отбелязва Питър Дракър, единственото определение за лидер е:…някой да има последователи.1Доверието е убеденост, силна вяра в способностите, намеренията, решенията на човека, който води хората. Това се постига чрез увереност и убеденост на лидера в това, което предлага, показвайки оптимизъм и като се аргументира защо е настроен оптимистично. Доверие към намеренията може да бъде създадено само чрез открито поведение. Чесността в отношенията също създава и укрепва доверието към бъдещите предложения и виждания на лидера. И разбира се, делата и постъпките, че се работи и за интересите на групата, а не само за лични интереси.

Освен официалните лидери има много видове неформални лидери на общността, например:

  • лидери по природа-които спечелват доверието на групата ;те притежават здрав разум, честност и загриженост за другите;
  • институционални лидери- свързани с религиозни, образователни или политически институции;
  • престижни лидери- с висока социална позиция в обществото;
  • лидери специалисти- към които общността се обръща, когато има някакъв специфичен проблем и търси съвет;
  • лидери доброволци- доброволно жертват част от енергията и времето си за каузата на общността.

ТЕОРИИ ЗА ПРОИЗХОДА НА ЛИДЕРСТВОТО

Съществуват три основни теоретични подхода в схващането за произхода на лидерството:

  1. Теория за чертите, която понякога се нарича харизматична теория- от думата харизма,т.е. благодат, интерпретирана в различни религиозни системи като нещо, осенило човека. Тази теория изхожда от постановката на немската идеологическа психология от края на 19 век и началото на 20 век. Тя се съсредоточава върху вродените качества на лидера. Лидер, съгласно тази теория не може да бъде всеки човек, а само такъв, който притежава определен комплект от личностни качества или съвкупност от определени психични черти. През 1940г. К. Бърд съставя списък от 79 черти, споменавани от различни изследователи като лидерски. Сред тях са: инициативност, общителност, ентусиазъм, увереност, дружелюбие. По- късно към тях Стогдил добавя бдителност, популярност, красноречие. Според едно изследване на У. Каас съществува положителна корелация между степента на активност, влияние и общителност, от една страна и излизането на лидерски позиции от друга. Лидерите са превъзхождащи, доминиращи над другите и все пак са приятелски обагрени, влагащи огромно количество енергия в цялостната си активност. Те взимат инициативата в социалните ситуации, приятно им е, когато са с другите, имат способност да ги мобилизират за постигане на целите, които са им поставени. Мотивирани са високо в търсенето на най-добро решение на стоящите пред групата проблеми. Способността на тези екстравертни, високомотивирани лица да въздействат на другите членове и да оглавят групата се дължи на факта, че когато се сблъскат със сложни проблеми, хората са

склонни да се опрат на тези, които създават впечатлението, че знаят отговора, че могат да се справят.

Изследванията в рамките на харизматичния подход очертават следния портрет на лидера: лидерите са инициатори на комуникациите и проявяват висока активност в тях. Умеят да установяват социални контакти и да настроят общуването на приятелски тон. Те са способни да разбират и вярно да реагират на психиката на другите. Проявяват жив интерес към другите и стремеж за обществена изява. Притежават висока инициативност при взимането на решения и организиране на изпълнението им.Личностният профил на харизматичния лидер съдържа три групи качества:

  • група от общи(универсални ) качества-включват онези качества, които са продукт от непосредствената дейност на лидера;
  • група от специфични(конкретни) качества-индивидуални особености и характеристика на отделната личност;
  • група от качества, които са производни от взаимодействието между общите и специфичните качества.

Различните изследователи обаче предлагат толкова много качества и черти, присъщи на лидера, че в крайна сметка се достига до взаимно отричане и поставяне под въпрос валидността на теорията на чертите.

  1. Опит да се преодолеят ограниченията на харизматичната теория прави ситуативната теория. Нейните представители считат, че лидерството е продукт на ситуацията, в която се намира групата, че лидери са лица, които превъзхождат другите в онова качество, което е необходимо в дадената ситуация, за да организират колектива. Например в трудови ситуации групата се оглавява от трудовия лидер с неговия висок професионализъм, организираност и отговорно отношение към труда. В междуличностните отношения тонът се задава от социалния лидер, който притежава емоционална привлекателност, социално-психичен такт, инициативност в междуличностните отношения. Водеща фигура при разпостранението на информация е лидерът на мненията, който може да бъде информационен или технологичен. В ситуации, свързани с дискутирането на важни проблеми, по които групата трябва да вземе решение, се откроява дискусионният лидер. Говори се и за референтно лидерство. Това е онази личност, от чието мнение за себе си се интересуват най-голям брой членове в групата.

Недостатък на ситуативната теория е, че според нея лидерът се превръща изцяло във функция на ситуацията, групата и нейните потребности, които не отговаря на неизменно присъщата му инициативност и обществена енергичност.

  1. Като следствие на тези две теории се появява трети, компромисен вариант, наречен синтетична теория на лидерството. От гледна точка на тази теория лидерството се разглежда като процес на организация на междуличностните отношения в групата, а лидерът като субект на управление на този процес. Следоватерно лидерството е функция на групата и следва да се изучава от гледна точка на целите и задачите на групата.

ТЕМА 19.

Социална психология на агресивността

Най-общо агресията би могла да се разглежда като психично явление при индивидите, което е свързано с проявата на насилие. Съществува класификация на психичните явления, която ги разделя в три големи групи: психични процеси, психични състояния и психични свойства. От тази гледна точка, предвид също и формулировките дадени по-горе, агресията трябва да се разглежда още и като специфично отрицателно психическо състояние, което разстройва поведението на индивидите и е предпоставка за конфронтация помежду им.

Социална теория
Основната разлика между всички предходни становища за агресията и тези, които наричаме „социални“, е фактът, че първите разглеждат агресията като вродена, инстинктивна или неволева, докато вторите я разглеждат като заучено и до голяма степен волево поведение. Докато психоаналитичната дефиниция се фокусира върху безсъзнателните подбуди, а етологичната се занимава с конструктивното, но до голяма степен рефлекторно поведение, социалният психолог се интересува повече от заученото поведение, което е прилагано селективно и често е деструктивно по възнамеряваното въздействие. Ударението върху намерението при дефинирането на агресията в началото отразява тази социалнопсихологическа перспектива.
Социалните перспективи силно варират. Някои се съсредоточават върху ролята на фрустрацията в предизвикването на агресията. От тази перспектива са произлезли две различни обяснения на агресията: хипотезата за фрустрацията-агресията и теорията за социалното 
учене.
Хипотеза за фрустрация-агресия. 
Фрустрацията се определя като блокирано целенасочено поведение. Фрустрацията може да се отнася до действителното блокиране или до реакцията на това блокиране. Социалните психолози обаче по принцип разглеждат фрустрацията като емоционално състояние, възникващо от блокирането. Макар и мъгляво, това определение на фрустрацията е издържало проверката на времето независимо от проблемите с нейното характеризиране.
Първоначалната формулировка на хипотезата за фрустрацията-агресията е, че макар фрустрацията да е в състояние да предизвиква различни реакции, а наказанието – да потиска изразяването на агресия при преживяването на фрустрация, агресията винаги е причинена от фрустрация. За мнозина простотата и здравият разум във връзката между фрустрацията и агресията са убедителни и този модел на агресивното поведение е бил основният в продължение на дълги години.
В по-голямата си част изследванията са подкрепили взаимоотношението между фрустрацията и агресията. Бъс провежда изследване, в което изследваните лица са изложени на един от три различни типа фрустрация или на ситуация, в която не са фрустрнрани. Трите фрустриращи условия – загуба на възможността да се спечелят пари, провал на задача и пропускане на шанс за повишаване на оценката от курса – предизвикват приблизително равно количество агресия и са свързани с по-голяма агресивност, отколкото условието без фрустрация. Други изследвания установяват или скромно взаимоотношение между фрустрацията и агресията, или изобщо не откриват връзка. Вероятно за това има много причини: различията в груповия натиск върху изразяването на агресията, различията в нормите и заплахата от наказание могат да потискат агресията в лабораторията. Възможно е в естествено появяващите се ситуации фрустрацията да предизвиква повече агресия, отколкото в лабораторни условия. 
В опит да доформулира хипотезата за фрустрацията-агресията и да направи нейните прогнози по-валидни, Бърковиц я преформулира. Простотата на първоначалната идея и настояването, че агресията е неизбежно следствие от фрустрацията, водят до проблеми и Бърковиц се опитва да обясни примерите, в които фрустрацията не причинява агресия. Неговото решение на този проблем е да обмисли насоките от средата за агресия, както и вътрешното състояние, характеризиращо фрустрацията.
Според него фрустрацията служи не за да причинява агресия, а да подготви индивида за агресивно поведение. Фрустрацията сама по себе си може да не е достатъчна: за да причини агресия, трябва да има пусков механизъм – насока от средата, която задейства агресията или сочи, че агресията е допустима. Следователно фрустрацията води индивида до точката да е готов да действа агресивно, а насоките от средата всъщност освобождават агресията. Понякога насоки не са необходиими – гневът, причинен от фрустрацията, може да предизвика агресия сам по себе си. Много често обаче е необходима комбинацията от фрустрация и насоки от средата.
Теория за социалното учене.
Заучената природа на агресията също е била обмисляна. Бандура разработва всеобхватна теория за агресията от позициите на социалното учене и издига идеята, че агресивността се моделира и заучава чрез имитацията. В едно класическо негово изследване се установява, че децата, изложени на агресивен възрастен модел (възрастният многократно удря надуваема кукла Бобо в продължение на почти 10 минути), след това са по-агресивни, докато играят с куклата, отколкото връстниците им, наблюдавали неагресивен модел. Други изследвания откриват подобна загуба на задръжките при наблюдаването на агресивни модели – лично или на филм – и показват, че този ефект се подсилва, ако агресивният модел е награден. Изследванията в лабораторията демонстрират, че агресивните модели събуждат по-агресивно поведение сред наблюдаващите ги, отколкото неагресивните. По същия начин описанията на бунтове и градско насилие подсказват, че моделите могат да подбуждат агресия. Ясно е, че агресивното поведение може да се учи чрез наблюдаването на другите и да се освобождава, когато другите се държат агресивно.
Основата на теорията за социалното учене е ученето чрез наблюдение. Наблюдаването на дадено поведение е в състояние да ни накара да го научим. Следващото наблюдение на поведението може да предизвиква заученото поведение, като редуцира задръжките чрез сигнализирането, че поведението няма да бъде наказано или, че то е позволено в дадената среда. 
Следователно изразяването на агресията е повлияно от имитацията и подтискането. От една страна, поведението на другия човек служи като стимул, който позволява на наблюдателя да научи и да изрази новите поведения. От друга страна, наблюдаването на модел, който се държи агресивно, може да редуцира или да засилва задръжките спрямо агресията взависимост от последствията за модела.
От изказаното дотук е очевидно, че теоретичните модели, които се опитват да обяснят агресията, като психично явление притежават своите силни и слаби страни. Някои от теориите се занимават с развитието на агресията, други се интересуват повече от непосредствените причини за агресията – средата и социалните насоки, които отприщват или подтискат агресивното поведение, трети пък се интересуват от адаптивната стойност на агресията и нейното място в развитието на нашия биологичен вид. Всички те изграждат обаче само помощно средство за разбиране на агресията, когато се разглеждат заедно, отколкото взети поотделно.
Несъмнено е, че еволюционното ни наследство ни е осигурило редица реакции и начини на интерпретиране на нещата. Потискащите и освобождаващите механизми, управляващи животинската агресия, са релевантни при разглеждането на човешкото поведение. По същия начин функциите на научаването и снемането на задръжките при наблюдаването на агресивни действия, потискащият ефект на наказанието, подготвящите ефекти на фрустрацията и освобождаващото влияние на насоките действат при детерминирането на агресията. Степента, до която всеки от тези фактори може да влияе върху агресията, подсказва, че тя е заучено поведение, което обаче може да се основава на инстинктивна предразположеност. А степента, до която агресията се влияе от насоки от средата, подсказва, че тя до голяма степен е волева, или се намира под нашия контрол. Когато действаме агресивно, най-общо казано това се дължи на чувството ни, че имаме доста добри шансове да получим исканото, че няма да бъдем наказани и че от нас се очаква да действаме агресивно, или защото сме решили, че това е най-доброто нещо, което трябва да се направи. От тази гледна точка, един интересен общ модел на агресията предлага Голщейн, който се опитва да комбинира някои от тези перспективи. Агресията се разглежда като комплексно поведение, което зависи от редица неща, за да се появи. Трябва да са удовлетворени най-малко три елемента или условия: (1) вътрешните състояния и насоките от средата трябва да осигуряват причина за агресивно поведение, (2) задръжките срещу агресията трябва да са редуцирани и (3) ситуацията трябва да е подходяща. Следователно съществува непрекъснато противопоставяне между силите, които провокират агресията, и тези, които я потискат. Резултатът от тази борба в даден момент определя дали ще се държим агресивно или не.
Преодоляване на агресията.
Основните начини за преодоляване на агресията са наказанието на агресивната личност и на агресивни модели, и награждаването на алтернативни модели на поведение като средства за намаляване на агресивността. За преодоляване на агресията роля имат също й възпитанието, самовъзпитанието и емпатията.
Наказанието може да бъде ефективно, ако се използва разумно. Суровото наказание може да доведе до ответна агресия. 
Съществено значение за преодоляване на агресия има възпитанието и самовъзпитанието на личността. То се постига чрез стремежа да се избягват преживяванията на омраза към другите, като не трябва да се допускат чести и дълготрайни състояния на потиснатост, на стресове.
Културата, на поведението, хуманизирането на взаимоотношенията имат важно значение в процеса на възпитание и самовъзпитание. Важна е емпатията между хората – това е способността да съпреживяваш чувствата на другия, да вникнеш в неговата гледна точка. 
За да се справим с агресията трябва да се започне с преосмисляне на нейното значение: ако агресивността се възприема като поведение за постигане на цел в разрешаването на проблеми, тогава човек не би се променил, но ако се приема като недостойно поведение, нараняващо другия, тогава агресията би могла да се промени чрез: заместване на агресивното поведение с неагресивно; враждебността в поведението на другите се замества с доброжелателност, използвасе преодоялване чрез емпатия /съпреживяване/.
Берън например предлага четири основни основни стъпки към редуцирането на агресията в нашето общество. На първо място, той препоръчва медиите да ограничават представянето на агерсията в живота, като второ стъкпка – трябва да се ограничават влиянието на условията и факторите, които предизвикват агресия. Също така трябва задължително да се избягват моментите на фрустрация на личността, а като последно – вариант е използването на неагресивни модели на поведение там където условията водят потенциално до нея.
Увладяването на агресията е възможно, но изисква конкретни усилия, като най-добре е справянето с агресията да придобие такъв подход, който да пасне на личността или групата от личности, да промени ценностните им нагласи и да превключи на ново психологическо равнище индивида освободен от агресивните си емоции.

ТЕМА 20

Просоциалното поведение : същност – механизми.

Просоциалното поведение е форма, в която Аз-а утвърждава себе си. То е неразривно свързано с живота на другите, с близостта и т.н. Самото присъствие на другия подтиква към ангажиране с просоциалното действие, превръща го в акт на милост, на щедрост, в нещо безкористно и др.

Просоциалното поведение е израз на изграждащата се идентичност и доколкото поне в развитата си форма е насочено към другия, е и израз на по-голяма зрялост моят Аз се изгражда, чрез отношението към другия, чрез отдадеността на другия.

Staub отделя три основни ориентации, на които е подчинено поведението на Аз-а ориентация на другия; ориентация към собствения Аз; ориентация към съществуващите норми, изисквания, ценности;

Всичко това придава различен смисъл на поведението егоистичен или алтруистичен.

При алтруистичните мотиви насочеността на Аз-а е към другия, като за това той не очаква нищо в замяна от другия (тук се има предвид напр. благодарност, отплата и др.)

Алтруистичната мотивация набляга на:

  • възможността за саможертва като това може да причини на Аз-а различни загуби, страдания, болки;
  • набляга се на възможността за отклик и към по-далечния друг;

Има 3 теории за алтруистично поведение, които имат отношение за просоциално поведение:

  • теория на социалния обемразбира се като своеобразна сделка между хората, която е изградена върху стратегията минимални разходи, но увеличаване на възнаграждението (не само на материални, но и на социални блага);
  • теория на социалните нормиопределят човешкото поведение. Социалната норма в своята същност е носител на социално одобреното поведение и то в определена ситуация.;
  • еволюционна теориядава възможност за изясняване същността на алтруизма, според която същността на живота се съдържа в съхранението на рода, защитата на рода. Според тази теория гените ни карат да се грижим за тези, с които сме в родствени връзки;

Егоистичната мотивация се определя, чрез насочеността към собствения Аз, тя издава безразличието към другия.

Към егоистичните мотиви се отнасят:

  • стремеж към избягване на отхвърлянето;
  • стремеж към одобрението;
  • стремеж към избягване на безпокойството, породено от страданието на другия;
  • стремеж към избягване обвиненията на съвестта, към избягване на срама и вината;

Отделните мотиви могат да се обединяват. В съзнанието на Аза поведението придобива различен смисъл, независимо от запазващата се обща външна насоченост.

Просоциалното поведение може да се преосмисля.

Азът избира формата на отклика, посветеността на другия, жертвата,

която може да направи.

Основни белези на просоциалното поведение:

– доброволност самостоятелен избор без намесата на трети лица;

  • позитивни намерения адресирани към позитивните намерения;
  • преднамереност волево насочено действие;
  • интеракция проява на алтруизъм и ответното действие;

 

Просоциалното поведение се свързва и с емпатията, която има мотивираща фунция по отношение на самото поведение.

Има различни разбрания за емпатията според Теодор Липс(1907), емпатията се определя като Знание за чуждото Аз, като проникване в емоционалния свят на един индивид или в естетическата структура на един обект.

Според Фройд емпатията или вживяването е процес, който се изразява в по-голямо съучастие на нашето разбиране за чуждото Аз, присъщо на друго лице. Чрез механизма на вживяването става възможно да се изрази становище за психичния живот на другиго.

Винтерщайн разграничава пасивни и активни страни на вживяването или емпатията. Чуждото Аз може да се изживее пасивно като вложено съдържание. Активният момент е възможен, когато се навлезе във вътрешното състояние и външното положения на другия.

В контекста на психодрамата на Морено вживяването се проявява като мнима, непълна размяна на роли, при което едното лице поема емоционално ролята на насрещното.

През 70-те години се търси връзката между просоциалното поведение и емпатията. Както вече написах по-горе тя има мотивираща функция по отношение на просоциалното поведение. Най-общото е съпреживяване по отношение на преживяванията на една личност емоционална отзивчивост, чувствителност към преживяванията на други, придобиване на техния емоционален свят.

Степента на емпатия е строго индивидуална, като съществуват и различни видове емпатия според начина, по който другият индивид е разбранкогнитивна (основава се на интелектуални процеси), емоционална (възниква при непосредственото възприемане на преживяванията на другия човек и в ситуация на неблагополучие на други се проявава под формата на жалост и състрадание), интелектуална. Емпатията стои в основата на градивното социално общуване и води до формирането на алтруистично поведение.

Осмислящите и жизнеутвърждаващите функции на емпатията се основават на три измерения, които заедно образуват нейния цялостен смисъл:

  • емпатията е познание на индивидуалността на другия, крайно необходимо средство за наблюдение без да остава неразбрана широката област на човешкия живот, включително човешкото поведение в социалната среда;
  • емпатията е разширяване на индивидуалността… силна психическа връзка между индивидите, която се противопоставя на деструктивността на човека спрямо неговите ближни;
  • емпатията е приемащо и утвърждаващо ехо, което е необходимо като психологическа храна, без която човешкия живот не може да съществува;

Емоционалният мост към вътрешния живот на другия, към неговия опит, както и емпатийният мост на другите към нас, към нашия опит, смекчава нашия гняв, нашата деструктивност и подобрява нашата човешка същност (Х. Коут).

ТЕМА 21.

Социална идентичност теория на Х.Ташвил и Д.Търнър-феномените на категоризация и фаворитизъм.

Дефиниране и съдържателна характеристика на понятието социална идентичност През 70-те години на миналия век под ръководството на Хенри Ташфел (Henri Tajfel) (1919-1982) в Университета в Бристол, Великобритания се развива нова изследователска линия в социалната психология, която служи за обяснение на отношенията между групите. Както той лично твърди (Tajfel, 1984, с. 18) неговият научен интерес е провокиран от психологическата му работа с жертви от Втората световна война. Въпреки че тогава вече работи върху изясняване на природата на предразсъдъците, неговите първи изследвания са посветени на възприятието (перцепцията), вдъхновени от научното течение нов поглед (New look), чиито представители са Дж. Брунер и Г. Олпорт. То подчертава активния характер на възприятието и влиянието на променливи като очаквания, мотивация и емоции върху него. Според течението „New look”, което се развива през 50-те години на XX век, възприятието на обектите влияе освен чрез техните реални чисто физически характеристики, но и чрез вътрешни „невидими” черти като ценности, мотиви и дори самооценка (Bruner & Goodman, 1947). Изводите от проведените емпирични изследвания по-късно се прилагат при анализ на социалната перцепция и полагат основите за разглеждането на предразсъдъците и стереотипите. Теорията за социалната идентичност има своите концептуални корени в изследванията, проведени от Хенри Ташфел за перцептивните ефекти на процеса на категоризация (Tajfel, 1959), когнитивните аспекти на предразсъдъците (Tajfel, 1969), минималните условия, за да е налице процесът на категоризация (Tajfel et al., 1971) и връзката между процеса на социално сравнение и междугруповите взаимоотношения (Tajfel, 1974). Със забележителна научна страст Ташфел си поставя за цел (Turner, 1996) в своите изследвания да обясни предразсъдъците, дискриминацията и конфликтите между групите без да прибягва до индивидуалните характеристики на личността и без да свежда големи социални явления до междуличностни процеси (Billig, 1976). Ключовите понятия в Теорията за социалната идентичност имат различни обяснителни функции и са свързани с различни аспекти от членството в групата и груповия живот. Те са силно взаимносвързани и 28 Социални идентичности и психично благополучие взаимнообуславящи се и по този начин изграждат социалнопсихологическа теория за връзката между самоопределението на личността и протичащите в групата процеси. Теорията за социалната идентичност и изграждащите я понятия, свързват индивидуалното възприятие и оценка, социалното взаимодействие и междугруповите процеси по нередукционистки начин. Отправна точка за изследванията на Ташфел е изкривяването на възприятието, чиито анализ е започнат през 40-те години на XX век от Брунер. Преувеличаването на възприятието се състои в отдаване на още по- голяма стойност на значими обекти за личността. Едно от първите изследвания, посветени на това явление е проведеният експеримент от Брунер и Гудмън (Bruner & Goodman, 1947). Той се състои в определяне на размера на обекти от две различни групи:

1) различни монети по размер и стойност 

2) неутрални стимули – кръгчета, които съответстват на размера на монетите от първата група.

 Резултатите показват, че изследваните лица приписват различия в размера, който съществува между монетите от първата група. Това не се наблюдава при втората група от кръгчетата. Първоначалните изследвания на Ташфел, които са включени в изследователската линия на възприятието, водят автора към преразглеждане на понятието за преувеличение като поставя акцент върху разликата в стимулите. Като анализира и преразглежда резултатите от проведените експерименти от Брунер, Ташфел достига до заключението, че когато обектите са от значение за изследваните лица, акцентът се поставя на различията в размера между тях. Това служи за основа на проведена серия от научни изследвания от Ташфел, за да определи условията, при които това явление се наблюдава. В едно от първите проведени изследвания в тази насока (Tajfel & Wilkins, 1963) изследваното лице трябва да изложи своите предположения за дължината на различни линии. Целта на експеримента е да се докаже, че е налице ефект от възприятието, в който изследваните лица групират линиите въз основа на различни категории. Дизайнът на изследването се състои в предлагането на изследваните лица на 8 различни по дължина линии. Тяхната дължина се увеличава с 5% при всяка следваща линия. Най- късата линия е с дължина 16.2 см, а най-дългата е 22.9 см. Всяка линия е изобразена по отделно на бял картон с размери 63.5 см х 50.8 см. Линиите се представят на изследваното лице една по една общо 6 пъти по случаен признак. Задачата му е да предположи дължината на всяка една от тях. Изследваните лица са разделени на 3 групи: 1) всяка линия има етикет, така че четирите най-къси линии са отбелязани с буквата А, а четирите най- дълги – буквата Б; 2) на изследваните лица от втората група се показват линии, които не са разпределени в категории, нямат етикети. Под половината от всяка линия е изписана буквата А, а под другата половина – буквата Б; 3) На третата група изследвани лица линиите са показани без етикети. Резултатите показват, че изследваните лица от първата група Видове социални идентичности 29 приписват и обясняват различията между най-дългата линия от група А и най-късата от група Б. Този ефект се наблюдава, когато линиите са класифицирани по случаен признак и когато на линиите не е сложен етикет. Изследователите правят извода, че когато даден обект е включен в клас или категория (А или Б в случая) и е свързан с други физически характеристики (като дължина, например), то се отдава по-голямо значение на съществуващите различия между двата обекта. Експериментът е повторен няколко пъти с едни и същи изследвани лица. Наблюдава се тенденцията първата група изследвани лица да намаляват различията в дължината на линиите във всяка една от двете категории, А и Б. Заключението на Ташфел е, че начинът, по който се възприема външния свят е резултат от взаимодействие между информацията, която постъпва чрез сетивата ни и вътрешната структура на нейната преработка от личността. Един от основните принципи, на който се основава вътрешната структура на преработка е увеличаване на съществуващите различия между обекти, които принадлежат на различни категории и намаляването на различия на обекти, които принадлежат на един и същи клас. Този принцип според Ташфел се отнася и до възприятието на отделни личности и социални групи, които са образувани въз основа на прилагането на ценностни критерии. Една от целите на проведените експерименти за възприятието е да послужат за обяснение на механизма на формиране на стереотипи (по-подробно виж Ганева, 2009).

Социалната категоризация е когнитивното сърце на процесите свързани със социалната идентичност (Turner et al., 1987). Когнитивно хората възприемат другите като принадлежащи към дадена категория. Обектите, които са включени в нея и я изграждат имат взаимносвързани характеристики, които едновременно представляват общите черти и структурните връзки вътре в самите категории и различията с другите категории. Категориите са когнитивно и социално изградени на принципа на контраста или с увеличаване на възприетите отличителни характеристики с другите групи се увеличава и акцентът, който се поставя при възприемане на характеристиките на собствената група. Чрез категориите групите се различават една от друга, дефинират своите същностни характеристики и предопределят поведението на своите членове (Campbell, 1958; Hamilton & Sherman, 1996). „Ние сме всичко, което те не са”. Те имат за цел да представят групите в благоприятна светлина. Ето защо категориите рядко представляват средно статистическия член на дадена група. Те по-скоро представляват изострени до крайност, поляризирани характеристики на групата и показват как те се възприемат от членовете на другите групи. Те описват идеала, доста често чисто хипотетично, за чертите на членовете на групата. Категориите не могат да бъдат обяснени или заместени от процеса на сравнение между групите. Те зависят и се изграждат в сравнението между черти на членове на една и 30 Социални идентичности и психично благополучие съща група. Ето защо процесите, които протичат между членовете на една и съща група не е целесъобразно да се разглеждат изолирано от по-широките отношения между групите. Категориите в голяма степен зависят от социалната среда, в която протича междугруповото сравнение. По време на процеса на категоризация човек е възприеман не като личност със своите индивидуални черти, а той е сякаш „обезличен”, деперсонализиран, лишен от тях. Стереотипното възприятие на членовете на дадена група, на „те” ги прави да изглеждат еднакви носители на едни и същи характеристики на групата. Същият е механизмът при себекатегоризация – човек се деперсонализира, сякаш характерните черти за личността изчезват и той възприема себе си основно като приписва на собствената си личност чертите на групата, към която принадлежи. В този смисъл себекатегоризацията се свързва с явления като комформно поведение, харесване на групата, доверие и солидарност между нейните членове. По правило социалните категории представляват достъпни, важни, свързани с ценностите, очевидни характеристики на личността, които се проявяват в определени социални ситуации. Примери за социални категории са полът, расата, политическата ориентация, религията, професията и др. Според Теорията за социалната идентичност хората принадлежат на множество различни социални групи (полова, етническа, национална, религиозна, професионална и т.н.) и това членство се интернализира като част от Аз-образа на личността. Когато това се случи човек се стреми към извличане на позитивна самооценка от конкретната социална идентичност. По-късно при изграждане на представи за собствената група на принадлежност и за другите групи, различни от собствената, винаги се избират такива групи за сравнение, че то да бъде в полза на собствената група. Позитивните представи за собствената група водят до позитивна самооценка. За да се наблюдават описаните я-вления е необходимо принадлежността към социалната група да е част от Аз-образа, необходимо е човек субективно да се идентифицира и причислява към дадена категория или група. Ако идентификацията с групата е слаба или отсъства или ако човек принадлежи към група с нисък социален статус, разглежданите явления няма да се наблюдават. Хората имат толкова социални идентичности към колкото групи те чувстват, че принадлежат. Идентичностите се отличават по отдаваното им субективно значение и ценност от личността. В определени ситуации обаче само една от набора от социални идентичности се проявява, за социална перцепция и конкретно поведение в обществото. Друга основа характеристика на социалната идентичност е, че тя е гъвкава и се променя под влияние на социалната среда.

Социална идентичност- човек се идентифицира и с групи. Първи за такава идентичност говори Хенри Ташфил. Той прави експеримент като разделя група лица по несъществен признак. След това разпределение той предоставя възможност на подставени лица от двете групи да разпределят награди. Подставените лица разпределят наградите по начин по който гледат да облагодетелстват единствено членовете на собствената си група. Този феномен се нарича – Вътрешногрупово фаворитизиране- тя стои в основата на груповата социална идентичност.

Хората притежават тенденция да се идентифицират с атрактивни и печеливши групи.

ТЕМА 22

Стереотипите и междугруповото взаимодействие. Предразсъдъци и дискриминация.

От социалнопсихологическа гледна точка, процесът на междугруповото взаимодействие може да се интерпретира въз основа на груповия статуси груповата идентичност .

Груповият статус отразява положението на групата в йерархията на организацията и нейния принос към постигане на организационните цели. Всички групи имат формален статус или определена легитимна власт в системата, която определя коя група започва действието, има повече контрол над процеса и резултатите и по- голяма тежест при вземането на решение. Колкото по-голяма е легитимната власт на групата, толкова повече тя има свободата да започва действията, а останалите групи остават с по-малка сила и власт и са зависими от нея.

Груповата идентичност е закономерен резултат от разгледаните обективни параметри на взаимодействието в организацията и се изразява във формиране и поддържане на представата за ние, като противопоставена на представата за те .Основните предпоставки за формиране на групова идентичност са свързани с целите на групата и предпочитания от нея стил за извършване на работата и със системата от ценности и норми, към които се придържат груповите членове и които регулират както междуличностните отношения вътре в групата, така и отношенията с другите групи в организацията.

Груповата сплотеност и груповата идентичност като цяло са благоприятни за процесите вътре в групата, но могат да имат силни отрицателни последици за взаимоотношенията с останалите групи. Колкото по-сплотена е групата, толкова по-силна е нейната идентичност и по-голяма е опасността от затрудняване на координацията и интеграцията при изпълнение на взаимо-зависими задачи. В резултат могат да възникнат конфликти между групите, които водят до следните изменения в междугруповите отношения

На първо място настъпват сериозни промени в начина, по който групите взаимно се възприемат. По време на конфликт груповите перцепции са изопачени, тъй като всяка група възприема себе си като по-добрата в сравнение с другата и развива силна убеденост в собствената си значимост.

Като последица от деформираните възприятия се създават групови стереотипи, като другата група се разглежда в неблагоприятни термини и се противопоставя тенденциозно на собствената ценност и полезност ;

В резултат на това рязко нараства недоверието към другата група, създава се подозрителност и враждебност, която се проявява в липса на разбиране за позициите на останалите извън групата. Това води до избягване или ограничаване на комуникацията, информацията се изопачава по такъв начин, че другата група се представя в неблагоприятна светлина и се прекъсва процесът на вземане на решения.

Често е твърде трудно да се определи защо е възникнал даден конфликти и да се разграничат причините от последствията, затова и в конфликтната ситуация много пъти човек влиза объркан и един от най-често задаваните въпроси е: Как се стигна до всичко това ? Зад общата фраза потребности, ресурси, ценности“ се крият твърде многообразни причини както и сложни човешки взаимоотношения.

Преди всичко най-лесно при конфликт се наблюдават влошени отношения между страните, невъзможността да се общува ефективно или въобще да се установи контакт. Говорим за личностна непоносимост, за стереотипи, за погрешни възприятия, за повтарящо се негативно поведение. Конфликтите в отношенията се пораждат от конфликти в интересите и ценностите на страните, те могат да бъдат изчистени и избягвани. Затова и голяма част от усилията в конфликтната ситуация са насочени към установяване ефективно общуване между страните. Осъществява се контрол на изразяваните емоции, изясняване на нашите възприятия, които естествено се различават поради различната ни гледна точка, избягване на повтарящото се отрицателно поведение, поощряват се нагласите за сътрудничество и решаване на проблема.

Друг тип често срещани конфликти са тези породени от информация или по-скоро от неравното разпределение на информация, от нейната липса, от дезинформация. Страните разполагат с различна информация, но когато тя започва да се използва с цел да се навреди или да се унижи и постави в зависимо положение другата страна конфликтът е неизбежен. Противоборството е непродуктивно – лицето може да спечели с повече информация, с която разполага и да реши конфликта в своя полза, но от това вероятно в по-дългосрочен план ще загуби организацията, ще намалее мотивацията на членовете й , няма да бъдат съпричастни към проблемите и ще се чувстват манипулирани. Затова както и конфликтите, базиращи се на отношенията и тези, породени от липса на достатъчна или добре разбрана информация се смятат за ненужни и следва да бъдат избягвани.

Конфликти породени от противоборство в ценности. В ситуация на взаимна зависимост ценностното противопоставяне също води до враждебност. Обикновено вътре членовете на организацията са обединени от някаква обща ценност, но в отношенията си с властите, с другите обществени организации, дори и с останалите групи, заради които съществуват и осъществяват дейност, ценностните различия са осезаеми и често водят до конфликт. В резултат на това страните стават все по- враждебни, все по-далечни, все по-непонасящи се. При конфликти, основаващи се на ценостната система на страните е важно да се знае ,че за да се преодолеят е необходимо да се намери такава обща обединителна цел и ценност, която да мотивира и двете страни за съвместни действия.

В/ Конфликти се пораждат и при взаимодействие на индивидите в големите групи, разделени в субструктури на мнозинство – малцинство, коалиции. Тяхното същностно присъствие и динамика в обществения живот се дължи на борбата за преразпределение на власт, позиции, ресурси /осъществява се силовия принцип на разпределение/.

Коалирането или обединението на субгрупите се прави за съвместно използване на ресурсите, взаимодействащи с цел активно въздействие върху резултата на едно или повече други лица. Хората се обединяват и самоопределят и на основата на междуличностно привличане или на някакъв вид сходство. Така, че конфликтите в големите групи се определят както от икономическата обусловеност на разпределението на ресурсите и властта, така и от емоционално – междуличностно – психичната определеност.

Един от най-значимите източници на конфликт са властовите отношения в и между групите. При грубо нарушение на принципа на справедливостта при некомпетентност или нелоялност в управлението на групата се стига до силна поляризация на интереси, групите се политизират и организират – между тях избухва открит конфликт – т. е. властта уврежда човешките отношения, междуличностните и междугруповите, защото е непосредствено свързана с интересите на подвластните като ги настройва конфликтно и опозиционно.

ТЕМА 23

Смисъл, структура и специфика на масовата комуникация

Масова комуникация – от латинската дума communico (съветвам се с някого), в най-общия си смисъл означава процес на разпространяване на информация, посредством технически средства като печат, радиокинотелевизияинтернет. Масовата комуникация е информация, която се разпространява сред големи по състав и пръснати на различни места аудитории.

Терминът mass communication е възникнал в англо-американските изследвания и представлява множество от хора, което за комуникатора в масовата комуникация според Райд е необозримо, хетерогенно и анонимно.

Масовата комуникация не е междуличностна комуникация. Съществена е разликата между двата термина – при междуличностната комуникация партнъорите са лице в лице, докато масовата е насочена към щирок сегмент от населението.

Характерно за масовата комуникация е дистанцията в пространството. Пример за това са преките предавания по телевизията или радиото. Също така при нея е налице и пространствено-времево разделение между комуникатора и реципиента. Примери за това са четенето на вестник или книга, слушане и гледане на вече записани телевизионни или радиопредавания.

Масовата комуникация е процес, при който съобщенията се предават публично (без да е точно определен кръгът от получатели); индиректно (посредством пространствена или пространствено- времева дистанция между комуникатора и реципиентите); едностранно (без размяна на ролите на съобщаващия и приемащия). Този процес се предава към своите получатели чрез техническо средство за разпространение, което се наричаме масмедии.

Цел на масовата комуникация е чрез масмедиите да разпространява всякаква на вид информация (знания, духовни ценности, морални и правни норми и т.н.) сред широк кръг от анонимни потребители и да им въздейства по съответния начин.

1) От междуличностната я отличава това, че е непряка, контактът между комуникатор и реципиент става чрез технически посредник, контактуват различни по количествените си измерения субекти не индивиди с индивиди, а професионални групи с големи социални групи;

2) От институционалната масовата комуникация се отличава преди всичко по характера на съ- общенията – тя не разпространява разпореждания, заповеди и т.н. с точен адрес, а широко адресирана (дори по-точно е да се каже безадресна) масова информация – и на второ място по начина на контакта и потреблението на съобщенията – задължителни за институционалния реципиент, пожелателни и добро- волни за масовия реципиент.

По какъв начин разбираме какво е масова комуникация?

При едно първо приближение това явление може да бъде описано опитно, по логиката на натрупване на медиен опит, т.е. във връзка с това, че различните средства за масова комуникация (СМК) са придавали на самата масова комуникация (МК) свои характеристики. И така, докато пресата е била единствената медия, нейните свойства са били идентифицирани с масовата комуникация, макар че самият термин “масова комуникация” се появява през 30-те години на ХХ век, т.е. когато по-новите, електронните медии правят по-осезаема представата за масов обхват на комуникацията. Така че радиото и телевизията с техните свойства също се включват в представите за масовата комуникация, а също така в назоваването на феномена.

Първото определение за обекта ни на изследване: масовата комуникация е комуникация с по- мощта на средствата за масова комуникация. Разбира се, в това определение няма особена стойност, то представлява една тавтология, защото на практика определя един технически феномен с техническия му характер. От друга страна, обаче, тази тавтология е значеща, тя внушава, че всички съществени черти на този вид комуникация произтичат от спецификата на техническите средства за нейната реализация и от образувалите се около тях и във връзка с тях организационни структури, като тези два фактора комплексно очертават обхвата и определят съдържанието на понятието “средства за масова комуникация”. Или с други думи: като технически феномен, масовата комуникация е такава, как- вито са пресата, радиото и телевизията, т.е. трите вида технология, трите типа канали за производство и разпространение на информацията.

Несъмнено, това че някои от свойствата на МК се извеждат от свойствата на СМК, т.е. от нейния технически характер, е много важно обстоятелство. Именно поради това М. Маклуън пише, че “съобщение е средството за съобщение” т.е. съобщение е не толкова съдържанието, носено от медията, колкото самата тя, като носител на определено съдържание. В това твърдение се съдържа Елиезер Алфандари представата, че за възприятията на реципиента определящо значение има не толкова съдържанието на съобщението, колкото техническото средство, видът канал, по който това съдържание тече към реципиента, не какво се съобщава, а как се съобщава. Като технически феномен масовата комуникация зависи от степента на развитие на производителните сили и от степента на технологичен напредък на обществото. Това е една важна закономерност, която определя шанса медиите да се появяват, да се разпространяват и популяризират, както и да се усъвършенстват в технологично отношение. Ясно е, че медиите не се появяват случайно, в случаен исторически момент, а в момент, когато науката и технологията дават възможност за тяхното откриване и утвърждаване и след това за развитието им в масова скала. Тук преди всичко следва да се визира времето на индустриалната революция, а в нейните рамки – ХІХ век, когато необходимостта да бъде регулирано масовото производство стимулира развитието на телекомуникациите и на другите форми за преработка на информацията. В по-нататъшното си развитие медиите са под силното влияние на техническия прогрес. Затова виждаме, че не традиционното радио, а преносимият (батериен) транзистор става най-бързо разпространяващата се медия в света, че не традиционната телевизия (тя е наземна или както неправилно казваме “ефирна”), а сателитната телевизия, че не жичните, а клетъчните телефони правят възможно светът да се превърне в “глобално село”.

Става ясно, че масовата комуникация няма как да бъде описана само с разкриване на техническата й страна. Масовата комуникация освен технически е и социален (институционален) феномен, защото средствата за реализацията й  медиите – освен технология са и социална институция. Всяка от тях и всички в съвкупност представляват определен, институционално организиран и подреден (регулиран), т.е. подчинен на точни норми, принципи и правила, и конвенционализиран (уточнен, договорен) начин за използване на комуникационните технологии (преса, радио и телевизия) от съответни професионално-творчески журналистически екипи на медии- те, на СМК. Този институционално организиран и регулиран начин се нарича редакция, а журналистическите екипи се наричат редакционни екипи. Именно редакциите, техните екипи прилагат в дейността си строго определени професионални норми, принципи и правила, които съществуват на три равнища: за медиите като цяло (СМК), за конкретния вид медия (напр. телевизия), за конкретната медия (напр. БНТ).

Двойната същност на масовата комуникация като технически и социален феномен може да се демонстрира и чрез разполагането й сред другите видове социална комуникация и съпоставянето й с две от тях – междуличностната и институционалната. Тази съпоставка е мотивирана от факта, че масовата комуникация е някъде по средата между другите две, дори има много прилики с тях. Заедно с това цялата нейна типологична различност се дължи на спецификата на техническите средства и на цивилизационните условия, благодарение на които тя възниква и се разгръща. Така че дори от гледна точка на медийното потребление или на социалната, в случая медийната регулация, границите между масовата, от една страна, и междуличностната и институционалната, от друга, понякога да се заличават, те остават ярко очертани в сферата на средствата и техниките за комуникация. И така, като имаме предвид белезите на междуличностната комуникация (спонтанност, ограничен обхват, краткотрайност, неформалност на връзката, силна обратна връзка, разменимост на ролите между предаващ и приемащ) и на институцио- налната комуникация (строго регулирана, отнася се до вътреш- ните отношения в организациите – държавен апарат, партии, ар- мия, фирми и т.н., до отношенията между организациите, обрат- на връзка само доколкото се касае до установяване на реакциите на реципиента), можем да посочим различното при масовата ко- Елиезер Алфандари муникация: 1) От междуличностната я отличава това, че е непряка, контактът между комуникатор и реципиент става чрез технически посредник, контактуват различни по количествените си измерения субекти не индивиди с индивиди, а професионални групи с големи социални групи;

2) От институционалната масовата комуникация се отличава преди всичко по характера на съ- общенията – тя не разпространява разпореждания, заповеди и т.н. с точен адрес, а широко адресирана (дори по-точно е да се каже безадресна) масова информация – и на второ място по начина на контакта и потреблението на съобщенията – задължителни за институционалния реципиент, пожелателни и добро- волни за масовия реципиент.

В литературата по предмета могат да се открият редица дефиниции, които по различни начини се опитват да уловят същността и отличителните черти на явлението. Най-близо до направения дотук анализ е енциклопедичната дефиниция на американския социолог М. Яновиц: “Масовата комуникация обхваща институции и техники, с помощта на които специализира- ни групи си служат с технически съоръжения (преса, радио, филм и т. н.) с цел разпространение на символни съдържания сред многобройна, хетерогенна и значително разпръсната аудитория” (Janowitz, 1968). На други места намираме някои уточнения на горната формула: реципиентът при масовата комуникация е количествено многоброен, социално разнороден и пространствено разсеян (McQuail, 1969; Merrill, Lowenstein, 1971). Или как- то уточнението показва, от масовата комуникация се изключват всякакви съобщения, които са с ограничено разпространение или са предназначени за точно определена общност или група. Мал- ко по-късно Ч. Райт пише: масовото съобщение “е насочено към всеки, когото то може да заинтересова” (Wright, 1976). Както се вижда, във всички тези определения на преден план е изведено свойството масовост, а неговите импликации са потърсени от гледна точка на всички звена на комуникационния акт (комуникатор, съобщение, реципиент), а също така във връзка с отношенията между тези звена. Така че нека сега видим как изглежда масовостта детайлно представена, във връзка с всяко от тези звена. При това ще имаме предвид и двете страни на масо- 86 Елиезер Алфандари вата комуникация: да се реализира и с технически средства, и от социални институции.

ТЕМА 24

Масовото поведение

КЛАСИЧЕСКАТА ТЕОРИЯ ЗА ТЪЛПИТЕ НА ГУСТАВ ЛЬОБОН

Льобон е представител на Романската школа в социалната психология, чийто основен фокус е човешкото поведение в необичайното за всекидневието групиране на хора, квалифицирано като „тълпа“. С произведението си „Психология на тълпите“, той си осигурява забележително място в системата на социалните науки с претенцията „да дефинира общи принципи за всички тълпи като формулира обща теория на тълпите, изведена по индукция“.

  1. Основни принципи и концепции
  2. Психологическа природа на тълпатаопределя се от общата нагласа на включените индивиди те са слети в общо мислене и чувства, индивидуалните характеристики са заличени, интелектуалните способности са притъпени. Имат обща насоченост на вниманието и ситуативните нагласи. Така чрез загубата на „съзнателната личност“ се формира масова психика или колективно съзнание.

По правило това състояние възниква по повод на засягащо интересите на хората събитие от всекидневието, политическия, духовния, културния живот. То обединява отделните единици в организирана

психологически тълпа. Всъщност тя заема мястото на инцидентното множество. Тя е самостоятелно цяло, което функционира по „закона за душевното единство на тълпата“. Под нейно влияние индивидът се превръща в трансформира в духовна единица, качествено различна от разума и чувствата на всеки отделен индивид, включен в тълпата.

  1. Социално-психологически профил на индивида в тълпатаописва се чрез прехода от хетерогенност към хомогенност на единиците в нея. Тя е временна формация от хетерогенни елементи, ситуативно свързани точно така, както клетките, съставящи живия организъм. Проявява се чрез няколко ярко изразени симптома:

А) снижаване на интелектуалните компетенции съществува тенденция рационалните способности на отделния индивид по-скоро да се влошават, отколкото да се повишават, когато той стане част от тълпата;

Б) засилване на емоционалните реакции струпването на хора на едно място отключва действието на някаква ентропия, която превръща реда в безпорядък. Разумът им сякаш се трансформира в енергия на тълпата. Освободени от контрола на съзнанието си, хората откликват само на емоционалните си импулси. Реакциите им са внезапни и необичайни, често каквито етиката осъжда. При това спонтанните емоционални реакции засилват интензивността си;

В) пренебрегване на личната изгода когато човек е сам, той се стреми а действа съобразно с интересите си, преценява фактите преди да направи избора си сред различните възможности. Тази предпазливост не му позволява да жертва притежанията си или собствения си живот в името на другите. Погълне ли го обаче тълпата, той спира да мисли какво ще спечели или загуби в ситуацията. „Затова истинският алтруизъм на дело, а не на думи, е достойнство на тълпата. Важните неща тези, които изискват минимален егоизъм и максимална безрезервност, себеотрицание или саможертва, могат да се постигнат само от тълпата.“

В този смисъл в тълпата човек надскача себе си, превръща се в героичен мъченик, великодушен, освен ако не стане жесток палач или предател. Оказва се, че по отношение на етиката, тълпата е по-висше образувание от отделния индивид.

  1. Повърхностна и съзнателна структура на личността

Механизмът на заразата в общуването може да се обясни чрез наличието на първична структура на личността у всеки индивид. Всяка личност притежава две психични нива или две части. Едната е повърхностна и съзнателна откроява различията между хората; тя е резултат от социализацията на индивида, като осигурява интегрирането му в обществото. Другата е подсъзнателна, тя е унаследена и е еднаква за всички.

В тълпата съзнателната част се претопява, т.е. различията се неутрализират, а унаследената обща част (инстинкти, страсти, импулси) се генерализира и усилва. Чрез това превръщане се обяснява и хомогенността на тълпата, функционираща под действието на закона за душевното единство. Т.е. човек не приема нови качества в тълпата, просто се освобождава от повърхностния си слой, неизбежно натрапен му от стандартите на съответния културен модел.

  1. Анонимност (безнаказаност)феномен, закономерно проявяващ се в тълпите. У човека, освободен от задръжките му, се появява чувство за непобедимост което не се осмелява да извърши самостоятелно, в тълпата върши с усърдието на невменяем. Този импулс за непреодолима сила се дължи на обстоятелството, че тълпата е анонимна и безотговорна. Изглежда анонимността е нужна за личностната регресия на индивида към антисоциалното, защото дълбоко в себе си и независимо от контрола на нормите или страха от законовите санкции, той е носител на антисоциални ценности, търсещи удовлетворение.
  2. Лидерътзначителна част от модела е посветена на феномена лидерство, пряко обвързан с феномена внушение. Чрез внушението могат да се обяснят почти всички успехи на лидерите властта им да

фанатизират масите, способността им да умножават последователите си, лекотата, с която променят масовото поведение от възторг, към нетолерантност и хистерия. Лидерът се анализира от две гледни точки:

– разглежда се като източник на психична енергия за тълпите, който внася вяра, осмисля подсъзнателните им илюзии и подхранва надеждите за въображаеми победи в бъдеще;

– в случай на неуспех лидерът се разглежда като жертва на тълпата, която лесно заменя любовта и покорството си с омраза, хули, жажда за отмъщение.

Атрибутивно свойство на тълпата е готовността и да приема волята на своя лидер. Льобон откроява няколко психологически характеристики, които обясняват лекотата, с която лидерът манипулира тълпата:

А) тълпите нямат общи стратегии на поведение, те са епизодични по характер и нямат белезите на самостоятелно социално същество. Оставени сами на себе си, те са жертва на обстоятелствата. Затова имат вътрешна потребност от външен стимул, т.е. от водач;

Б) тълпите са неспособни на адекватни преценки и критичност. Те са импулсивни, раздразнителни, с изострени емоции. Затова са податливи на манипулативни въздействия. Предпочитат непротиворечиво поведение от страна на лидера си. За да е ефективен той трябва да има безусловно, праволинейно, целенасочено и просто поведение, защото е достъпен на масите точно в тази форма;

В) тълпите винаги преувеличават чувствата добри или лоши, чувствата им винаги имат двойнствен характер (да бъдат много прости и много преувеличени). Склонни са да възприемат крайности, поднесени с патос. Затова добрият лидер трябва да използва яростни уверения, да преувеличава и потвърждава; да прибягва до повторения, неистини или полуистини и никога да не прави опит да доказва нещо по логически път.

Тук интелектуалния статус на лидера не е от значение. Льобон твърди, че „великите лидери на тълпите от всички векове са имали нищожно нисък интелект. Онези, чиято интелигентност е била най-ограничена, са упражнявали най-силно влияние“. Льобон е вярвал, че лидерите не трябва да бъдат надарени с остро прозрение, защото психологически то води до съмнение и поведенческо бездействие качества, които тълпата на одобрява.

Моделът има конкретен принос в разработването на феномените на масовото поведение с оригиналността на поне две прозрения:

– че тълпата е съвременно социално явление и нейният генезис показва, че е продукт на масовото общество. Индивидът потъва в масата и тълпата доминира над личността;

– че масата е резултат от действието на внушението като работещ психологичен механизъм за превръщане на хората в тълпа, като с това се хвърля повече светлина върху човешката природа.

 

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *